Стив Бери
Наследството на Карл Велики (63)

62

Ашвил

— Притисна го прекалено силно — подхвърли Стефани.

Все още седяха на остъкления мецанин и се наслаждаваха на залеза и изчезващите в далечината гори. Вляво, на около километър и половина, се очертаваше внушителният силует на замъка.

— Скофилд е глупак — изръмжа Дейвис. — Нима си въобразява, че на Рамзи му пука, че е мълчал през всичките тези години?

— Не знаем за какво му пука на Рамзи.

— Ще очистят Скофилд.

— Какво предлагаш да направим? — несигурно го погледна тя.

— Да се залепим за него.

— Можем да го приберем на сигурно място.

— Така е, но ще го изгубим като примамка.

— Вероятно си прав. Но дали е справедливо спрямо него?

— Той ни мисли за идиоти.

Стефани също не харесваше Дъглас Скофилд, но това не би трябвало да повлияе на решенията им. Имаше и още нещо.

— Нали си даваш сметка, че все още не разполагаме с никакви доказателства?

Дейвис вдигна глава към стенния часовник насреща и промърмори:

— Трябва да се обадя.

Дейвис беше обезпокоен и леко объркан. Силно заинтригуван, но едновременно с това завладян от емоциите си, също като нея. За които не желаеше да говори. Той се обърна и й направи знак да се приближи. Тя се подчини.

— Пак иска да разговаря с теб.

Тя пое телефона и го притисна до ухото си. Отлично знаеше кой е от другата страна на линията.

— Нещата стават сложни, Стефани — заяви президентът Даниълс. — Рамзи е успял да манипулира Атос Кейн. Доблестният сенатор иска от мен да назнача Рамзи на освободеното място в Съвета на началник-щабовете. Няма как да стане, но аз не казах нищо на Кейн. Има една индийска поговорка, която гласи: „Живееш ли в реката, трябва да си приятел с крокодилите.“ Рамзи май действа именно според нея.

— Но може да бъде и обратното — отбеляза Стефани.

— Именно това усложнява нещата. Тези двамата не са се съюзили доброволно. Нещо се е случило. Мога да ги размотавам през следващите няколко дни, но ми трябва напредък от твоя страна. Как е моето момче?

— Старае се.

— Сега вече разбираш какво ми е на главата — засмя се Даниълс. — Трудно е да го държиш на каишка, нали?

— Би могло да се каже.

— Най-добре го е казал Теди Рузвелт: „Прави каквото можеш с това, с което разполагаш, там, където си.“ Не е зле да се придържаш към неговата максима.

— Нямам кой знае какъв избор, нали?

— Така е. А сега ти предлагам новината на деня: в Мюнхен е открит трупът на резидента на военноморското разузнаване в Берлин капитан Стърлинг Уилкърсън.

— Което според вас не е случайно, нали?

— Не е, разбира се. Рамзи провежда някаква операция, която стига чак до там. Нямам доказателства, но усещам, че е така. Какво става с Малоун?

— Не съм го чувала.

— Искам откровеното ти мнение. В опасност ли е този Скофилд?

— Не знам. Но май трябва да останем тук и утре, за да бъдем сигурни.

— Ще ти кажа нещо, за което не споменах пред Дейвис. Гледай да не се издадеш пред него.

— Добре — усмихна се тя.

— Имам сериозни подозрения към Даян Маккой. Отдавна съм се научил да държа враговете под око, защото именно те първи забелязват грешките ни. Наблюдавам я от доста време и Едуин го знае. Но не знае, че днес тя се е качила в колата си и е потеглила към Вирджиния. В момента се намира във Форт Ли и инспектира някакъв склад, който военноморското разузнаване държи под наем. Проверката показа, че вчера и Рамзи е бил там.

Тя вече го знаеше благодарение на екипа си.

Дейвис й направи знак, че отива да си вземе питие от шведската маса до огнището, и попита с очи дали иска нещо. Тя поклати глава, обърна се с гръб и каза в слушалката:

— Той се разкара. Предполагам, че имате причини да ми казвате всичко това.

— Изглежда, че и Даян се е сприятелила с крокодилите, но аз се опасявам, че ще бъде изядена.

— Е, би могло да се случи и на по-добър човек.

— Нямаш добре мнение за нея, а?

— Стремя се да бъда реалистка.

— Струва ми се, че си разтревожена, Стефани.

— Бих възразила, но имам натрапчивото чувство, че нашият човек е тук.

— Искаш ли помощ? — попита Даниълс.

— Искам, но Едуин е против.

— Откога си започнала да го слушаш?

— Това шоу си е негово. Човекът има мисия.

— Не му позволявай да се провали, Стефани. Имам нужда от него.

 

 

Смит се наслаждаваше на музиката и топлината, която идваше от камината. Обядът беше отличен. Салатата, предястията и супата бяха изключително вкусни, но най-добро беше печеното агнешко с гарнитура от свежи зеленчуци.

Качи се горе, след като непознатата двойка прекъсна обяда на Скофилд и безцеремонно го отмъкна от масата. Нямаше как да чуе за какво си говорят — както долу, така и тук. Запита се дали не бяха хората, които го нападнаха снощи. Трудно беше да се отговори.

През последните няколко часа Скофилд беше обект на интензивно внимание. Сякаш всички участници в конференцията искаха да му засвидетелстват своята обич и уважение. Професорът беше известен като един от първите организатори на събитието, а утре вечер щеше да изнесе основната беседа. За тази вечер беше предвидено факелно шествие, отново водено от него. Утре сутринта започваше събитието, обозначено в брошурата като „Лов на глигани под ръководството на д-р Скофилд“. Споменатият лов щеше да продължи три часа. Участниците, водени от професора, щяха да използват само лъкове и стрели.

Жената на рецепцията го беше информирала, че подобни излети се организират често, поне трийсет пъти в годината. Двама души повече, които проявяват интерес към д-р Дъглас Скофилд, едва ли могат да бъдат повод за тревога. По тази причина Чарли Смит направи опит да прогони параноята от душата си. Снощи здравата го бяха разтърсили, въпреки че не искаше да си го признае.

Проследи с поглед как мъжът става от дивана, пристъпва към масата със зелена покривка и си налива чаша вода с лед.

Смит го последва с небрежна походка и поднесе чашата си под сребърния контейнер за чай. Прибави пакетче подсладител, тъй като избягваше захарта. Тук освежителните напитки бяха част от безупречното обслужване.

Мъжът се върна на мястото си и отпи глътка вода. Жената говореше по мобилния си телефон. Пламъците в камината се бяха снишили, превръщайки се в алена жар. Един от униформените служители отвори решетката от ковано желязо и хвърли няколко цепеници. Смит си даваше сметка, че може да проследи двамата и да разбере за какво става въпрос, но вече беше решил да използва друг подход.

Нещо ново и различно. Нещо, което гарантираше резултат. Достойно за великия Дъглас Скофилд.

 

 

Малоун влезе в „Арлекин“ и тръгна към ресторанта с шарени черги, разпръснати върху дъбовите дъски на пода. Компанията го последва. Изабел размени няколко думи с човека на рецепцията и той бързо се оттегли. Малоун смъкна якето и ръкавиците си. Едва сега забеляза, че ризата му е влажна от пот.

— Горе има само осем стаи — делово поясни възрастната жена. — Наех ги всичките за една нощ, а собственикът ще ни приготви вечеря.

— Много добре, защото умирам от глад — промърмори Малоун и седна на дългата пейка край една от двойните маси, изработени от масивен дъб.

Кристел, Доротея и Вернер се настаниха срещу него. Хен остана прав, с раница в ръце, а Изабел зае мястото начело.

— Ще бъда откровена с вас, хер Малоун — обяви тя.

— Силно се съмнявам, но давайте — промърмори той.

Пръстите й нервно забарабаниха по масата.

— Не съм ви роднина и не фигурирам в завещанието — добави той. — Карайте направо.

— Знам, че Херман е идвал тук два пъти — започна старицата. — Първият преди войната, през 1937 година. Второто му посещение е станало през 52-ра. Свекърва ми го призна, преди да почине. Но не знаеше защо. Диц също е идвал тук година преди да изчезне.

— Досега не го беше споменавала — обади се възмутено Кристел.

— Изобщо не подозирах, че има нещо общо с нас — въздъхна Изабел. — Знаех само, че и двамата са идвали тук. Направих връзката едва вчера.

Адреналинът бавно се оттече и тялото на Малоун се скова от умора. Но беше длъжен да се концентрира.

— Добре, Херман и Диц са идвали тук — кимна той. — Но ние нямаме никаква полза от това. Дори да е открил нещо, Херман не го е споделил с никого.

— Текстът в завещанието на Айнхард — напомни му Кристел. — Там пише: Изяснете целта на великото начинание, като използвате ангелското съвършенство при освещаването. Това ни доведе от Аахен до тук. И още: Пътят към небето ще се разкрие само на онези, които правилно оценят трона на Соломон и римското лекомислие.

Доротея и Вернер мълчаха. Защо изобщо са тук, запита се Малоун. Може би вече бяха изиграли своята роля в църквата? Насочи пръст към тях и попита:

— Вие двамата помирихте ли се?

— Толкова ли е важно? — отвърна с въпрос Доротея.

— За мен да — сви рамене той.

— Ние трябва да разкрием загадката, хер Малоун — сухо се обади Изабел.

— Нали видяхте църквата? Пълна развалина. Там няма нищо, което би могло да оцелее от XII век до наши дни. Стените едва се крепят, покривът е подновен. Плочите на пода са напукани и се ронят, олтарът е ерозирал. За каква загадка говорите?

Изабел направи знак на Хен, който й подаде раницата. Тя разкопча кожените презрамки и извади стара карта на избеляла от времето хартия. Внимателно я разгърна на масата. Размерите й бяха приблизително шейсет на четирийсет и пет сантиметра. Той веднага забеляза, че не е карта на държава или континент, а по-скоро на някакъв бряг, изпълнен с дълбоко врязани в сушата заливи.

— Ето картата, използвана от немската експедиция в Антарктида през 1938-а. Именно с нея е работил Херман.

— Няма никакъв текст — отбеляза Малоун.

Отделните местности бяха отбелязани с малки триъгълници, а планинските масиви — с кръстчета. В центъра имаше квадратче, свързано с две пунктирни линии, вероятно маршрутите на експедицията на отиване и на връщане. Никъде не се виждаше дори една дума.

— Мъжът ми оставил тази карта, преди да отплава за Америка през 1971-ва. Със себе си носел друга, но аз знам точно накъде се е насочил. — От раницата се появи още една сгъната карта. По-нова, начертана със син туш и озаглавена Международна пътна карта на Антарктида, мащаб 1:8 000 000. — Цялата информация е тук.

От раницата се появиха още два предмета, старателно скрити в непромокаеми пликове. Книгите. Едната от гробницата на Карл Велики, която Доротея вече му беше показала, а другата — от гроба на Айнхард, притежание на Кристел.

Старицата ги постави на масата и вдигна книгата на Доротея.

— Текстът е тук, но ние не можем да го разчетем — обяви тя. — В този манастир е ключът към загадката. Страхувам се, че ако не разгадаем какво се крие между тези страници, евентуалното пътешествие до Антарктида ще бъде абсолютно безплодно. Както казва Айнхард, трябва да получим пълно обяснение как точно да стигнем до небесата.

— Но вашият съпруг е тръгнал, без да притежава някакво обяснение.

— Което е било и грешката му.

На Малоун започна да му писва от тези дрънканици.

— Няма ли да ядем? — попита той.

— Знам, че сте ядосан, но аз съм тук, за да ви предложа споразумение — спокойно отвърна Изабел.

— Не, вие сте тук, за да ми заложите капан! — отсече той, хвърли мрачен поглед към сестрите и добави: — За пореден път!

— Ако разберем как да разчетем тази книга — нещо, което рано или късно ще се случи, — вие ще тръгнете ли за Антарктида?

— Не съм мислил толкова занапред.

— Искам да вземете със себе си дъщерите ми, както и Вернер и Улрих.

— Шегувате ли се? — развеселено я погледна Малоун.

— Говоря сериозно. Това е цената, която трябва да платите, за да узнаете точното място. Ако не го знаете, пътешествието ви ще бъде точно толкова безплодно, колкото и онова на Диц.

— В такъв случай предпочитам да не знам, защото е пълно безумие. Не говорим за някаква зимна екскурзия, а за Антарктида, едно от най-непристъпните места на света.

— Тази сутрин си направих труда и проверих. Температурата в базата „Халворсен“, която е доста близо до евентуалната ни цел, е минус седем градуса под нулата. Не е толкова лошо. А и времето е тихо.

— Но то може да се промени в рамките на десет минути.

— Говорите така, сякаш сте бил там — обади се Вернер.

— Наистина съм бил. И не го препоръчвам на никого.

— Мама вече ни обясни някои неща, Котън — намеси се Кристел и посочи към картата. — Те са се придвижвали към точно определено място. Не допускаш ли, че подводницата е някъде там, съвсем наблизо?

От този въпрос се страхуваше най-много. Защото отдавна си го беше задал. В доклада за издирването на НР-1А черно на бяло беше отбелязано последното известно местонахождение на подводницата: 73 градуса южна ширина и 14 градуса западна дължина, на около 150 мили северно от Кейп Норвегия. Тези координати със сигурност щяха го отведат при потъналата подводница. Но за да го направи, беше длъжен да се включи в играта.

— Предполагам, че ако приема споменатите спътници, няма да науча абсолютно нищо, преди да сме във въздуха — промърмори той.

— По-скоро след като кацнете — хладно отвърна Изабел. — Улрих притежава отлични навигационни умения, получени в ЩАЗИ. Ще ви бъде от голяма полза, когато стигнете до района.

— Недоверието ви ме съсипва — промърмори той.

— То е съвсем адекватно на вашето.

— Вероятно си давате сметка, че не мога да решавам кой ще участва в експедицията. За да стигна до там, ще ми трябва помощта на Пентагона. А те едва ли ще се съгласят да приемат външни хора.

Каменното лице на възрастната дама изведнъж се пропука в нещо като усмивка.

— Моля ви, хер Малоун. Прекрасно знам, че не сте толкова безпомощен. Дори напротив, убедена съм, че ще получите достатъчно пълномощия, за да осъществите тази експедиция.

Очите му се плъзнаха по хората около масата.

— Имате ли представа какво ви очаква?

— Това е цената, която ние трябва да платим — отвърна Доротея.

Стана му ясно, че играта все още не е приключила.

— Лично аз ще се справя — добави Доротея.

— Аз също — кимна Вернер.

Погледът му се закова в лицето на Кристел.

— Искам да разбера какво им се е случило — прошепна със сведени очи тя.

Той също. Предстоеше му да вземе едно налудничаво решение.

— Добре, фрау Оберхойзер. Ако разрешим загадката, имате моето съгласие.