Стив Бери
Наследството на Карл Велики (66)

65

Ашвил

17:00 ч.

Стефани беше малко объркана. Дейвис реши да останат за през нощта и ангажира обща стая.

— Обикновено не съм от момичетата, които отиват на хотел още при първата среща — подхвърли тя, докато той отваряше вратата.

— Не знам. Чувал съм, че си лесна.

— Иска ти се, а? — Плесна го по тила тя.

Той се обърна да я погледне.

— Ето ни в луксозен хотел, цели четири звезди, А първата ни среща беше снощи, в една скована от студ гора. На всичкото отгоре стреляха по нас. Със сигурност сме станали по-близки.

— Не ми напомняй — усмихна се тя. — Между другото много ми хареса деликатният ти подход към Скофилд. Той веднага се хвана и те почувства близък.

— Скофилд е един арогантен и егоистичен всезнайко.

— Който е бил там през седемдесет и първа и знае повече от теб и мен.

Дейвис се просна на широкото легло, покрито с кувертюра на цветя. Стаята сякаш беше излязла от кориците на лъскаво списание. Хубави мебели, елегантни пердета, обстановка като в някое английско или френско имение. Тя изпита силно желание да изпробва дълбоката вана. За последен път се беше къпала вчера сутринта, в Атланта. Така ли се чувстваха и нейните агенти?

— Президентски апартамент — промърмори Дейвис. — Най-доброто, което могат да ни предложат. Цената му е далеч над признатите разходи на държавните служители, но ти напълно го заслужаваш.

Стефани потъна в едно от плюшените кресла и качи краката си на малкото столче, облечено в същата материя.

— След като ти можеш да приемеш подобен вид общуване, ще мога и аз — обяви тя. — Но имам чувството, че едва ли ще имаме много време за сън.

— Той е тук, усещам го — промърмори Дейвис.

Тя не беше толкова сигурна, но и нейният стомах се свиваше от някакво особено и доста неприятно чувство.

— Скофилд се намира в апартамента „Уортън“ на шестия етаж, където отсяда всяка година — добави Дейвис.

— От рецепцията ли измъкна тази информация?

— Да. Момичето там също не го харесва.

Дейвис измъкна от джоба си брошурата на конференцията.

— След малко ще оглави обиколката на „Билтмор“, а утре сутринта отива на лов за глигани.

— Ако нашият човек е тук, със сигурност ще има богат избор от възможности за удар. Включително и през нощта, в апартамента на Скофилд.

Стефани наблюдаваше лицето на съветника. Обичайната му безизразност беше изчезнала, заменена от нетърпение. Обзета от мрачно любопитство, тя подхвърли:

— Какво ще направиш, когато най-сетне се изправиш срещу него?

— Ще го убия.

— Ще бъде престъпление.

— Може би. Съмнявам се, че ще се предаде без бой.

— Ти много ли я обичаше?

— Мъжете не бива да бият жените.

Тя се запита към кого се обръща. Към нея? Към Милисънт? Или към Рамзи?

— Досега не бях в състояние да направя нищо, но вече не е така — добави той и лицето му потъмня. — А сега ми кажи за разговора си с Даниълс. Какво не трябва да знам?

Отдавна очакваше този въпрос.

— Става дума за колежката ти. — Сбито обясни къде е заминала Даян Маккой, замълча за момент, после тихо добави: — Той ти вярва, Едуин. Много повече, отколкото предполагаш.

Веднага забеляза, че Дейвис се досети и за думите, които не бе изрекла: Не го разочаровай.

— Няма — тръсна глава той.

— Не можеш да го убиеш, Едуин. Трябва ни жив, за да пипнем Рамзи. В противен случай мръсникът ще се измъкне.

— Знам — мрачно въздъхна той и се изправи. — Трябва да вървим.

Отбиха се на рецепцията и си взеха билети за предстоящата обиколка на свещи.

— Добре ще е да се държим в близост до Скофилд, независимо дали това ще му хареса, или не — предупреди я Дейвис.

Чарли Смит се присъедини към нощната обиколка на имението. С билета за събитието се бе сдобил още когато се регистрира за конференцията — под чуждо име, разбира се. В магазинчето за сувенири се осведоми, че от ноември до Нова година в имението се провеждат така наречените „магически нощи“, по време на които посетителите могат да се насладят на замъка на светлината на свещите и пламтящите камини, празнична украса и различни концерти на живо. Броят на участниците в тези събития беше ограничен. Особено за последната обиколка тази вечер, която беше запазена само за делегати на конференцията.

От хотела ги превозиха с два автобуса. По негова преценка бяха около осемдесет души. Той беше облечен като повечето от тях — с топли дрехи, вълнено палто и тъмни обувки. По пътя завърза разговор с някакъв делегат. Обсъждаха „Стар Трек“.

— Дръжте се в близост до мен — прикани събралите се Скофилд, изправил се на главния вход. — Чака ви голямо забавление.

Групата влезе в имението през широк портал от ковано желязо. В програмата пишеше, че всяко помещение в огромния замък ще бъде украсено за Коледа по начина, по който го е направил Джордж Вандербилт през 1885 г., когато празненствата са се провели за пръв път. Традицията продължаваше и до днес.

Смит с нетърпение очакваше началото на спектаклите. Този в замъка. И другия, лично неговия.

Малоун се събуди. Голото тяло на Кристел беше притиснато в неговото. Погледна часовника си. 0:35 ч. Нов ден, нов късмет. Петък, 14 декември.

Беше спал два часа.

Обзе го приятно чувство на задоволство. От доста време не беше правил подобни упражнения. В съзнанието му изплуваха различни картини. Рамкираните рисунки във фоайето. Църквата, каквато е била през 1772 г.

После отговорът се появи. Без усилие, изненадващо леко, сякаш отдавна беше кротувал в главата му. Същото му се беше случило и преди две години, в замъка на Касиопея Вит. Замисли се за нея. В последно време го посещаваше рядко. Къде е сега? В Аахен беше близо до мисълта да потърси помощта й, но след това реши да се оправя сам. Лежеше неподвижно и мислеше за милиардите възможности, които предлага животът. Продължаваше да се тревожи от бързината, с която бе взел решение относно Кристел.

Но ето че тя му бе помогнала. Бе разбрал за какво става дума. Какво е наследството на Карл Велики.

Вече знаеше края.