Стив Бери
Наследството на Карл Велики (80)

79

Събота, 15 декември

0:50 ч.

Доротея се чувстваше зле. Самолетът се тресеше като камион по неравен път, напомняйки й за детството, когато пътуваше с баща си към вилата в планината. Семейството обичаше живота на открито. За разлика от Кристел тя си падаше по пушките и лова. Тази страст споделяше с баща си. За съжаление удоволствието им продължи само няколко лета. Тя беше едва на десет години, когато той умря. Или, по-точно казано, когато той не се завърна у дома. Тъжните мисли отвориха нов кратер в стомаха й, усилвайки онази особена празнота, която винаги бе усещала.

Отчуждението между нея и Кристел се задълбочи след изчезването на баща им. Имаха различни вкусове и интереси, различни приятели. Всяка живееше свой собствен живот. Как е възможно две жени, които са се появили на белия свят от една обща яйцеклетка, да са толкова далеч една от друга.

На този въпрос имаше само един отговор. Майка им. В продължение на десетилетия беше насърчавала съперничеството помежду им. Постоянните битки родиха гнева. После дойде ред на неприязънта. От нея вече беше лесно да се роди и омразата.

Седеше сгушена на неудобната седалка. Малоун излезе прав по отношение на облеклото. Това противно пътуване щеше да продължи най-малко още пет часа. Екипажът им беше раздал кутиите с обяда още преди да излетят. Кифла със сирене, бисквити, плочка шоколад, пилешко бутче и ябълка. Гадеше й се от самата мисъл за храна. Опита се да се настани по-удобно. Преди час Малоун бе изкачил стъпалата към пилотската кабина и бе останал там. Хен и Вернер спяха, но очите на Кристел бяха широко отворени. Май и тя се притесняваше.

Това беше най-тежкият полет в живота й. Не само заради неудобствата. Те летяха към съдбата си. Дали щяха да открият нещо? И ако откриеха, лошо или добро щеше да бъде то?

След като бяха облекли топлите дрехи, те се бяха заели да пълнят специално подплатените раници. Доротея взе само една смяна бельо, четка за зъби, малко тоалетни принадлежности и автоматичния пистолет, който бе получила от майка си в Осо. Полетът беше частен и по тази причина никой не ги провери за оръжие. Почувства се по-добре, въпреки че не й хареса начинът, по който майка й продължаваше да взема решения вместо нея.

Кристел извърна глава. Очите им се срещнаха. Каква ирония на съдбата ги беше събрала? Дали размяната на няколко думи щеше да промени нещо? Доротея реши да опита. Разкопча предпазния колан, надигна се от седалката и прекоси тясната пътека по посока на сестра си.

— Трябва да прекратим това — извика тя, опитвайки се да надвие рева на моторите.

— Съгласна съм, но след като разберем какво има там.

Гласът на Кристел беше по-студен от въздуха в кабината.

— То е без значение — не се отказа Доротея.

— Само за теб. Ти цял живот си мислила как да прехвърлиш семейното състояние на скъпия си Георг.

Сърцето на Доротея се сви при тези думи.

— Защо го мразеше толкова? — попита тя.

— Защото олицетворяваше всичко, което не можех да имам, мила сестричке.

Доротея усети горчивината в гласа на сестра си. Два дни беше ридала над ковчега на Георг. А Кристел се мярна на погребението и изчезна, без да й поднесе съболезнованията си.

Смъртта на Георг се оказа повратна точка в живота й. Всичко се преобърна. Бракът й, семейството й. И най-вече животът й. Не харесваше жената, в която се превръщаше, но с готовност прие гнева и омразата, които заместиха любимата рожба.

— Не можеш да забременееш ли?

— Интересува ли те?

— Мама знае ли, че не можеш да имаш деца?

— Какво значение има? Вече не става въпрос за деца, а за наследството на Оберхойзер. Него иска семейството ни.

Стана й ясно, че този разговор няма да доведе доникъде. Пропастта помежду им беше прекалено дълбока. Понечи да се надигне, но пръстите на Кристел докоснаха ръката й.

— Не ти поднесох съболезнованията си, защото ти завиждах. Ти поне разбра какво е да имаш дете.

Доротея остана смаяна от дребнавостта на сестра си.

— Бог помага на всички деца, които се раждат. Ти, ти не си способна да се грижиш за деца и може би затова никога няма да имаш.

— Изглежда, и ти не си свършила добра работа, защото синът ти е мъртъв — хапливо отвърна Кристел.

Чудовище!

Доротея сви в юмрук дясната си ръка и я стовари в лицето на сестра си.

 

 

Седнал зад бюрото, Рамзи обмисляше предстоящите си действия. Със сигурност щеше да има още интервюта. Погребението на адмирал Силвиан беше насрочено за следващия ден на Националното гробище „Арлингтън“. Отбеляза си да споменава тъжното събитие при следващите си интервюта. Да демонстрирам скръб за изгубения другар. Да демонстрирам скромност, защото съм определен да заема мястото му. Мъка по колегата офицер. Погребението щеше да бъде по устав, с всички почести. Военните най-добре знаеха как да погребват колегите си. Бог е свидетел, че го правеха достатъчно често.

Мобилният му телефон изписука. На екрана се изписа чуждестранен номер, от Германия. Най-после!

— Добър вечер, адмирале — прозвуча мрачен женски глас.

— Очаквах позвъняването ви, фрау Оберхойзер.

— А как разбрахте, че ще се обадя?

— Защото знам, че сте нетърпелива стара кучка, която обича да държи нещата под контрол.

— Такава съм — засмя се тя. — Вашите хора свършиха добра работа. Малоун е мъртъв.

— Предпочитам да изчакам потвърждение на този факт от своите източници.

— Страхувам се, че е невъзможно, защото и те са мъртви.

— В такъв случай проблемът е ваш. Трябва да получа потвърждение.

— Да сте чували нещо за Малоун през последните дванайсет часа? Някакви рапорти, засягащи непосредствената му дейност?

Не беше.

— Видях го как умира.

— Тогава няма какво повече да си кажем.

— Дължите ми отговор на въпроса, който ви поставих. Защо не се върна моят съпруг?

Какво пък толкова, кажи й, рече си Рамзи.

— На подводницата стана авария.

— А екипажът? Съпругът ми?

— Никой не оцеля.

Мълчание.

— Вие видяхте ли подводницата и екипажа?

— Да.

— Разкажете ми какво видяхте.

— Не бихте искали да го чуете, повярвайте ми.

Ново мълчание.

— А защо беше нужно да покривате тази история?

— Подводницата беше строго секретна, мисията й също. По онова време нямахме друг избор. Руснаците можеха да я издирят. На борда имаше само единайсет души и това ни улесни да скрием инцидента.

— Зарязахте ги там, така ли?

— Съпругът ви предварително прие условията. Знаеше за всички рискове.

— А в Америка продължават да твърдят, че немците били безсърдечни.

— Ние сме практични, фрау Оберхойзер. Защищаваме света, докато вие се опитвате да го покорите. Съпругът ви подписа декларация, че осъзнава опасността на мисията. Всъщност тя беше негова идея. Но той съвсем не е първият, направил подобен избор.

Искрено се надяваше, че разговаря за последен път с тази жена. Не му се искаше да чува гробовния й глас.

— Сбогом, адмирале. Надявам се да горите в ада.

Вълнението в гласа й пролича съвсем ясно. Рамзи въобще не се трогна.

— С удоволствие ви пожелавам същото — отвърна той и изключи телефона.

После си отбеляза да смени номера. Само така щеше да е сигурен, че никога повече няма да разговаря с лудата германка.

 

 

Чарли Смит обичаше предизвикателствата. Рамзи му възложи нова задача, пета поред. С изричното условие да я изпълни още днес. Без нищо, което да предизвика подозрения. Бързо и чисто убийство, без никакви последствия. Обикновено това не представляваше проблем. Но в този случай беше лишен от работно досие и разчиташе само на няколко бегли описания, получени от Рамзи. А изпълнението на задачата трябваше да се вмести в дванайсет часа. В случай на успех адмиралът бе обещал един силно впечатляващ бонус. Достатъчен, за да плати в брой „Бейли Милс“ и да му останат още много пари за проектиране, ремонт и обзавеждане.

За пръв път от два месеца насам се беше прибрал у дома. Бе успял да дремне няколко часа и вече се беше заел с организацията на новата мисия, когато от кухненската маса се разнесе мелодичен звън. Чарли вдигна телефона и погледна дисплея. Непознат номер, от района на Вашингтон. Може би Рамзи, от резервен номер. Този човек бе разяждан от параноя.

— Търся Чарли Смит — прозвуча женски глас.

Той трепна. Това име се използваше единствено при контактите му с Рамзи.

— Сбъркали сте номера.

— Не, не съм.

— Боя се, че е така.

— Няма да затворя — рече жената. — А онова, което ще ви кажа, би могло коренно да промени живота ви.

— Вече ви казах, че сте сбъркали номера, госпожо.

— Вие убихте Дъглас Скофилд.

По гърба му пробягаха студени тръпки, после той изведнъж разбра.

— Вие бяхте там, с онзи мъж, нали?

— Не бях там, Чарли. Но те работят за мен. Знам всичко за теб.

Той не отговори. Но проблемът беше много сериозен, защото тази жена знаеше името и телефона му. Всъщност проблемът беше катастрофален.

— Какво искаш?

— Задника ти.

Той изпусна къс нервен смях.

— Всъщност искам да го изтъргувам срещу един друг задник — добави жената.

— Нека отгатна. Рамзи, нали?

— Умно момче.

— Предполагам, че няма да ми разкриете самоличността си.

— Напротив. За разлика от теб не водя двойствен живот.

— Тогава коя сте вие, по дяволите?

— Даян Маккой. Заместник-съветник на президента на САЩ по въпросите на националната сигурност.