Стив Бери
Наследството на Карл Велики (43)

42

Бавария

Замръзнала от ужас, Доротея гледаше мъртвите очи на Стърлинг Уилкърсън, втренчени в нея.

— Ти ли го уби? — рязко се обърна тя.

— Не — поклати глава Вернер. — Но бях там. — Затръшна багажника и добави: — Не познавам баща ти, но хората казват, че си приличаме. Позволяваме на жените си да правят каквото искат, стига и ние да се радваме на същото.

Зави й се свят.

— Откъде знаеш такива неща за баща ми?

— От мен — обади се един глас зад гърба им.

Доротея рязко се завъртя. Майка й стоеше на прага на църквата. Зад нея смътно се очертаваше едрата фигура на Улрих Хен. Нещата изведнъж й се изясниха.

— Улрих е убил Стърлинг — прошепна тя.

— Точно така — кимна Вернер и пристъпи към нея. — Бих казал, че ще убие и нас, ако не се държим прилично.

 

 

Малоун се измъкна пръв от скривалището и надникна долу. Пръстите му докоснаха бронзовия парапет, който според Кристел стоеше тук от времето на Карл. Няколко стенни свещника бяха оставени запалени за през нощта. Навън вятърът продължаваше да вие, заглушавайки глъчката на коледния базар. Насочи вниманието си към издигнатия трон в противоположния край на галерията, върху който попадаше разсеяната светлина от тесните прозорчета под купола. После напрегна взор към надписа в мозайката на пода. Думите на Айнхард не бяха чак толкова загадъчни. Слава богу, че на света има туристически справочници и умни жени.

— Това е амвон, нали? — обърна се към Кристел той.

— Да — кимна тя. — До мястото за хора, казвали са му амбо. Доста стар, някъде от единайсети век.

— Поредният урок по история — усмихна се той.

— Казвам това, което знам — сви рамене тя.

Той тръгна по галерията, мина покрай трона и започна да се спуска по извитото каменно стълбище. Направи му впечатление, че вратичката от ковано желязо беше останала отворена. Прекоси октагона и се насочи към мястото на църковния хор. В близост до южната стена се виждаше амвон с богата златна украса. Беше точно над входа за един параклис. Към него водеха няколко дървени стъпала. Той прескочи кадифения шнур и пое нагоре. За щастие това, което търсеше, беше на мястото си. На позлатената катедра лежеше Библия.

Разгърна я на Откровение, Глава 21.

Започна да чете на глас, а Кристел слушаше отдолу с вдигната глава.

„Па ме отнесе духом на голяма и висока планина и ми показа големия град, светия Йерусалим, който слизаше от небето — от Бога.

Той имаше големи и високи стени, дванайсет порти, а на тях дванайсет Ангели и написани имената на дванайсетте колена на синовете Израилеви.

Стените на града имаха дванайсет основи, и върху тях — имената на дванайсетте апостоли на Агнеца.

И който говореше с мене, имаше златна тръст, за да измери града и портите му и стените му.

Градът е четвъртит и дължината му е колкото и широчината. Той измери града с тръстта и намери, че е дванайсет хиляди стадии; дължината, широчината и височината му — равни.

После измери стените му, които бяха сто четирийсет и четири лакти, с мярка човешка, която е и ангелска.

А дванайсетте порти бяха дванайсет бисери.“

— Откровението има важно значение за този храм. Канделабърът на император Барбароса е покрит с цитати от него, мозайката на купола се базира върху неговите текстове. Карл ненапразно нарича храма „нов Йерусалим“. Тази връзка не представлява тайна, защото е описана във всички справочници. — Малоун замълча за момент и посочи Библията. — В този строеж те просто са прехвърлили размерите на небесния град.

— Това е проучвано в продължение на столетия — кимна Кристел. — Но каква е връзката с нашата работа?

— Спомни си какво е написал Айнхард. Откровението ще стане ясно в мига, в който бъде разкрита тайната на това чудотворно място. Той мъдро използва тази дума, тъй като не само едно Откровение е ясно. — Махна към Библията и добави: — Такива са и всички останали.

 

 

За пръв път от дълго време насам Доротея изпита чувството, че нещата са извън контрол. Не беше предвидила нищо от онова, което се случваше. Изправена във вътрешността на храма срещу майка си, Вернер и мълчаливата, но заплашителна фигура на Улрих Хен, тя отчаяно се бореше да запази обичайното си самообладание.

— Недей да скърбиш за загубата на този американец — обади се Изабел. — Той беше авантюрист.

— А ти не си, така ли? — обърна се с лице към Вернер Доротея.

— Аз съм твой съпруг.

— Само на хартия.

— Но по твоя воля, нали? — рязко попита Изабел. Замълча за момент, огледа вътрешността на параклиса и все пак успя да се овладее. — Разбирам какво изпитваш след смъртта на Георг. На мен също ми липсва. Но той си отиде и никой не може да го промени.

Доротея винаги беше ненавиждала начина, по който майка й се справяше с мъката. Не си спомняше дори една сълза в очите й, когато баща й изчезна. Нищо не можеше да я изкара от равновесие. Самата тя все още не можеше да прогони спомена за безжизнения поглед на Уилкърсън. Вярно е, че беше авантюрист, но тя хранеше сериозни надежди, че между тях ще се получи нещо повече.

— Защо го уби? — извърна се тя към Изабел.

— Защото щеше да създаде огромни проблеми на семейството ни. И беше обречен, защото американците искаха да го ликвидират.

— Но именно ти доведе американците, нали? Ти искаше да докопаш онова разследване за подводницата. Накара ме да използвам Уилкърсън, а след като получа досието, да се свържа с Малоун и да го убедя да се откаже. Ти искаше да открадна документите на баща ми, а също така и камъните в манастира. И аз изпълних всичко, което поиска от мен!

— Нима аз ти наредих да убиеш онази жена? — контрира Изабел. — Не, беше твоя идея. Отрова в цигарите, ха-ха! А какво стана със семейната вила? Превърна се в руини, погребали двама души. Хора, изпратени от американците. Кого от тях застреля лично, Доротея?

— Беше наложително.

Майка й закрачи напред-назад по мраморния под.

— Практична както винаги — изсъска тя. — Било наложително! Заради твоя американец, нали? Ако беше продължил да се бърка, последиците за нас щяха да бъдат страшни. Тази работа изобщо не го засяга и затова реших да го отстраня. — Направи крачка напред и се втренчи в лицето й. — Беше изпратен да ни шпионира. Аз те насърчих да използваш слабостите му, но ти отиде твърде далеч. В същото време признавам, че подцених техния интерес към семейството ни.

— А защо забърка и него? — попита Доротея и махна към Вернер.

— Защото имаш нужда от помощ.

— Не искам нищо от него! — отсече Доротея, присви очи и злобно добави: — Нито от теб, бабичко!

Изабел вдигна ръка и я зашлеви.

— Няма да ти позволя да ме наричаш така! Нито сега, нито в бъдеще!

Доротея не помръдна. Лесно можеше да се справи с възрастната си майка, но навреме съобрази, че Улрих Хен няма да остане безучастен. Езикът й механично опипа устната кухина. Бузата й пулсираше.

— Тук съм, за да изясня нещата — сухо добави Изабел. — Вернер вече участва по мое изрично настояване. Аз организирах всичко. Ако не желаеш да се съобразяваш с моите правила, кажи го още сега. В такъв случай сестра ти ще поеме нещата.

От очите й пролича, че изобщо не се шегува.

— Знам, че го искаш, Доротея — въздъхна тя. — Просто защото приличаш на мен. Наблюдавам те отдавна. Вземаш дейно участие в семейния бизнес и се справяш отлично. Фактът, че застреля онзи човек, недвусмислено сочи, че притежаваш кураж. Сестра ти не е толкова решителна, но в замяна на това има визия. Жалко, че най-добрите качества не са намерили място у едната от вас. Вероятно грешката е моя. Навремето, преди много години, бях много объркана. Което за съжаление се отрази и на двете ви.

Доротея се втренчи във Вернер.

Отдавна не го обичаше, но от време на време, колкото и жалко да беше, изпитваше нужда от него. По онзи особен начин, който могат да разберат само родителите, изгубили дете. Връзка, скрепена от мъката. Ужасната смърт на Георг беше издигнала бариери, които и двамата се научиха да уважават. Същевременно въпреки пълния провал в личен план останалата част от живота й се развиваше великолепно. Майка й имаше право. Бизнесът беше нейната стихия. Амбицията е могъщо лекарство, което потиска всичко, включително и чувствата.

Вернер стоеше изправен, със сключени зад гърба ръце.

— Може би, преди да умрем, трябва да се насладим на онова, което ни остава — подхвърли той.

— Никога не съм те чувала да говориш за смърт. Ти си здрав и можеш да живееш още дълги години.

— Не, Доротея. Аз мога да дишам още дълги години. Но животът е нещо различно.

— Какво искаш, Вернер?

Той наведе глава и пристъпи към тъмния прозорец.

— Ние сме на кръстопът, Доротея. В рамките на няколко дни може би ще настъпи кулминацията на живота ти.

— Може би? Какво самочувствие!

Устните му леко увиснаха.

— Не исках да те обидя. Помежду ни има много различия, но аз не съм твой враг.

— Кой тогава е мой враг, Вернер?

В очите му се появи стоманен блясък.

— Всъщност ти нямаш нужда от врагове, защото си най-големият враг на самата себе си.

 

 

Малоун слезе от амвона.

— Откровението е последната книга в Новия завет. В нея Йоан описва своето виждане за ново небе, земя, нова реалност. — Ръката му махна към октагона. — Тази постройка е символ на това виждане. Те ще бъдат Негов народ, а сам Бог ще бъде с тях. Така пише там. Карл е изградил храма и е живял с народа си. Но тук са важни две неща. Дължината, височината и широчината трябва да бъдат еднакви, а стените трябва да бъдат точно сто четирийсет и четири лакътя. Дванайсет по дванайсет.

— Бива те в сметките — отбеляза Кристел.

— Цифрата осем също има важно значение. Светът е бил създаден за шест дни, а на седмия Господ е седнал да си почине. Христос представлява осмия, когато всичко е готово. Възкресението му увенчава края на Великото сътворение. Това е причината за изграждането на октагон, заобиколен от полигон с шестнайсет страни. Но строителите на храма отиват още една крачка напред. Изяснете целта на великото начинание, като използвате ангелското съвършенство при освещаването, казва Айнхард. Откровението се отнася до ангелите и онова, което правят за създаването на „новия Йерусалим“. Дванайсет порти, дванайсет ангели, дванайсет племена на децата на Израил, дванайсет скъпоценни камъка, дванайсет портала с дванайсет перли. — Замълча за момент и добави: — Числото 12 отразява ангелското съвършенство.

Напусна пространството на църковния хор, влезе в октагона и махна към кръглия мозаечен надпис.

— Можеш ли да го преведеш? Твоят латински е по-добър от моя.

Разнесе се силен тътен. Сякаш някой блъскаше по стената. После отново и отново.

Малоун определи посоката. Тътенът идваше откъм пристройките. Най-вероятно от параклиса на свети Михаил, където беше вторият изход от храма.

Той хукна натам, заобикаляйки празните пейки. Солидната дървена врата беше затворена с желязно резе. От другата й страна нещо изпука.

— Те разбиват вратата.

— Кои са те? — попита Кристел.

— Нови неприятности — промърмори Малоун и измъкна пистолета.