Стив Бери
Наследството на Карл Велики (64)

63

Рамзи отвори люка. Беше прелетял разстоянието от Вашингтон до Форт Ли директно благодарение на хеликоптера, който дежуреше двайсет и четири часа в денонощието на площадката в близост до административната сграда на военноморското разузнаване.

Адмиралът се качи в чакащата кола и потегли към помещението, в което беше задържана Даян Маккой. Беше заповядал да я арестуват в мига, в който Хоуви му докладва за появата й в базата. Задържането на един помощник-съветник по националната сигурност положително щеше да създаде проблеми, но той увери командира на базата, че поема цялата отговорност. Вътре в себе си обаче беше убеден, че няма да се стигне до усложнения.

Маккой беше на частно пътуване и едва ли щеше да замеси Белия дом. Фактът, че не беше провела никакви телефонни разговори от базата, го потвърждаваше.

Рамзи слезе от колата и последва дежурния. Маккой бе настанена в кабинета на командира на базата и се радваше на всички удобства.

— Време беше — подхвърли тя. — Чакам вече два часа.

Рамзи разкопча палтото си. Вече му бяха докладвали, че задържаната е проверена за електронни устройства.

— Мисля, че ние с теб имахме уговорка — промърмори той, сядайки срещу нея.

— Не, Лангфорд. Уговорката си е за теб. За мен няма нищо.

— Обещах да ти уредя място в следващата администрация.

— Но не можеш да го гарантираш, нали?

— Нищо на този свят не може да бъде гарантирано. Мога само да увелича шансовете ти и го правя. Но да ме записваш? Да ме караш да правя неволни признания? А после и да се появиш тук? Не е начинът, Даян.

— Какво има в този склад?

— А ти как разбра за него? — любопитно я погледна той.

— Аз съм помощник-съветник по националната сигурност.

След кратко колебание Рамзи реши да сподели част от истината.

— В склада се съхраняват предмети, открити по време на операция „Висок скок“ през 1947-а, а също и такива, намерени при операция „Вятърна мелница“ през 48-а. Доста необичайни неща, които имат връзка със съдбата на НР-1А през 71-ва. Подводницата е изпълнявала секретна мисия, свързана с тях.

— Едуин Дейвис говори с президента за споменатите операции — кимна Маккой. — Чух го с ушите си.

— Даян, знаеш какво ще стане, ако се разчуе, че флотът не е предприел нищо за издирването на потъналата подводница. Не само не я издирва, но и потулва нещата. Лъжат се близките на екипажа, фабрикуват се фалшиви доклади. В онези години това можеше да се размине, но не и днес. Ще стане огромен скандал.

— А каква е твоята роля?

Интересно. Май щеше да се окаже, че дамата не е кой знае колко информирана.

— Заповедта да не се издирва НР-1А беше издадена от адмирал Дайлс. Ако беше станала обществено достояние, репутацията му щеше да се срине. А аз съм много задължен на този човек.

— Защо тогава уби Силвиан?

Тук вече нямаше място за никакви откровения.

— Никого не съм убил!

Тя понечи да каже нещо, но Рамзи вдигна ръка.

— Обаче не отричам, че искам тази длъжност.

Въздухът определено се нажежи. Сякаш в кабинета се водеше напрегната игра на покер. Очите му се забиха в лицето й.

— Говоря открито с теб, надявам се и ти да сториш същото.

Сътрудникът на Атос Кейн го беше уверил, че Даниълс е приел благосклонно идеята за назначението му, но поведението на Маккой не го потвърждаваше. Запазването на око и ухо в Овалния кабинет беше от жизненоважно значение. Добрите решения винаги се опират на добрата информация. Тоест той се нуждаеше от нея.

— Знаех, че ще се появиш — подхвърли Маккой. — Много ми е интересно, че този склад е под личния ти контрол.

— Той е обект на военноморското разузнаване — сви рамене Рамзи. — Преди моето назначение други са се грижили за него. И съвсем не е единственият, който е под наш контрол.

— Предполагам, че е така. Но сега май стават много повече неща, отколкото си склонен да признаеш. Какво ще кажеш за инцидента с Уилкърсън, шеф на бюрото ви в Берлин? Защо умря той?

Новината за този инцидент очевидно бе влязла в служебните сводки, но това съвсем не означаваше, че Рамзи трябва да потвърждава каквото и да било.

— Назначил съм разследване. Има вероятност причините да са лични, защото Уилкърсън е поддържал връзка с омъжена жена. Нашите хора ще изяснят въпроса.

— Искам да видя какво се съхранява в този склад.

Лицето й не изразяваше нищо. Нито враждебност, нито добронамереност.

— Какво ще докажеш?

— Просто искам да разбера за какво става въпрос.

— Убедена ли си?

Продължаваше да я наблюдава. Капризна уста, лице с формата на издължено сърце, около което се спускаха двете завеси на светлата й коса. Беше привлекателна жена и той неволно се запита дали малко ухажване би свършило работа.

— Чуй ме, Даян. Не ти трябва да се забъркваш в тези неща. Ще спазя нашата договорка, но трябва да го направя по моя си начин. Появата ти тук поставя нещата под заплаха.

— Не съм готова да оставя кариерата си в твои ръце.

Рамзи знаеше някои неща за живота й. Баща й беше успял да стигне до поста помощник-губернатор на Индиана, после успешно беше внесъл разцепление сред жителите на щата. Дали в момента не ставаше свидетел на наследствена непокорност? Може би. Нещата трябваше да се изяснят.

— Страхувам се, че в такъв случай се налага да действаш сама.

— Докато бъда убита ли? — подхвърли тя. По очите й личеше, че е схванала намека.

— Да съм казал подобно нещо?

— Не е нужно да го казваш.

Наистина не бе нужно. Но проблемът за ограничаване на щетите продължаваше да стои.

— Ето какво предлагам — въздъхна той. — Ще кажем, че е станало недоразумение. Пристигнала си тук на проучвателна мисия, но Белият дом и военноморското разузнаване не са постигнали съгласие относно информацията, която трябва да ти бъде предоставена. Достатъчно обяснение за командира на базата. Край на неудобните въпроси, които вече са поставени. А ние с теб ще си тръгнем заедно, доволни и щастливи.

— Не си играй с мен! — отсече Маккой, но поражението се прокрадна в очите й.

— Нищо не съм направил — защити се той. — Ти си тази, която върви с рогата напред.

— Заклевам се, че ще те съсипя, Лангфорд. Няма да ти позволя да си играеш с мен!

Рамзи реши, че най-добрата тактика е дипломацията. Поне за момента.

— Отново повтарям, че ще спазя моята част от договорката — спокойно рече той.

 

 

Малоун се зае с храната с истинско удоволствие, тъй като цял ден не беше слагал нищо в уста. Когато работеше в книжарницата, гладът го спохождаше в точно определен час. Но в момента, в който тръгнеше да изпълнява някоя оперативна задача, мисълта за ядене изчезваше неизвестно къде. Доста любопитна метаморфоза.

Разговорът на масата се въртеше около Херман и Диц Оберхойзер. Напрежението между дъщерите на Изабел беше повече от очевидно, а Малоун през цялото време държеше под око Улрих Хен. Някогашният гражданин на ГДР не обелваше нито дума, но слушаше с напрегнато внимание.

Беше ясно на всички, че Изабел дърпа конците. Независимо от настроението си дъщерите не си позволяваха да й противоречат. Или се съгласяваха с нея, или мълчаха. Вернер Линдауер почти не се обаждаше.

Малоун отказа десерта и реши да се прибере в стаята си.

В камината във фоайето пламтяха няколко големи цепеници, изпълващи въздуха с аромата на смола. Той спря да се наслади на топлината, а очите му попаднаха на три рисунки с молив на манастира, закачени на стените. Едната представляваше външна скица на кулите, недокоснати от времето. В долния й край личеше годината, през която е била направена: 1784-та. Останалите две показваха различни части от интериора. Арките и колоните във вътрешния двор не бяха голи, а покрити с красиви, издялани в камъка фигури, разположени на равно разстояние една от друга. Фонтанът в центъра беше изобразен в цялото му великолепие. Малоун неволно си представи забулените фигури на монасите под дългата колонада.

Последната рисунка изобразяваше вътрешността на храма, гледана иззад олтара. Именно оттам Малоун се беше промъкнал в гръб на стрелеца. Виждаше се една великолепна постройка от камък, дърво и стъкло — част от нея готическа, друга — римска. Колоните бяха покрити с деликатни и ненатрапчиви гравюри. Нямаха нищо общо с днешните руини. Погледът му се спря на бронзовата решетка около олтара, изпъстрена с каролингски орнаменти. Копие на онази, която беше видял в Аахен. Плочите на пода бяха непокътнати, покрити със сиво-черни сенки, които някога са били в различни окраски. И двете рисунки бяха от 1772 г.

Малоун пристъпи към рецепцията.

— Тези неща оригинали ли са? — махна към стената той.

— Висят тук от десетилетия — кимна администраторът. — Някога е бил много хубав манастир, но за съжаление отдавна вече не е така.

— Какво се е случило?

— Какво ли не. Войни, нехайство, природни стихии. Сградата е била безсилна срещу тях.

Преди да стане от масата, бе дочул Изабел да нарежда на Хен да махне труповете в храма. Сега немецът облече палтото си и изчезна в нощта.

Малоун пое по дървеното стълбище за втория етаж. Откъм входната врата лъхна студ. Беше потеглил насам без никакви дрехи, а тези, които бяха на гърба му, се нуждаеха от почистване. Влезе в малката баня, съблече ризата си и я изпра в емайлирания умивалник със сапунчето, което намери под крана. Простря я да съхне на радиатора и се погледна в огледалото.

Още от шестгодишен бе свикнал да носи долна фланелка и навикът му остана за цял живот. Неприлично е да ходиш гол — казваше баща му. — Освен ако не искаш дрехите ти да миришат на пот. Дори за миг не се бе усъмнил в думите му. И бе започнал да носи фланелка. Странно колко лесно се пробуждат спомените от детството, помисли си той. С баща си беше живял малко — три години, които си спомняше. Докато стана на десет. Все още пазеше националното знаме, което бяха използвали за траурната церемония. Държеше го в стъклена кутия до леглото си. На погребението майка му отказа да приеме всякакви спомени, свързани с флота, но осем години по-късно, когато й съобщи, че ще постъпи на служба във военноморските сили, тя не възрази. С какво друго може да се занимава момчето на Форест Малоун?

И беше права. С какво друго наистина?

На вратата се почука. Той излезе от банята и отиде да отвори. На прага стоеше Кристел.

— Може ли да вляза?

Той отстъпи встрани и тихо затвори след нея.

— Искам да ти кажа, че изобщо не ми хареса случилото се днес. Затова дойдох тук. Предупредих мама да не те заблуждава повече.

— Но и ти правеше същото — отбеляза Малоун.

— Хайде да бъдем честни, искаш ли? Щеше ли да дойдеш в Аахен, ако ти бях казала, че вече съм направила връзка между завещанието и надписите?

Вероятно не, призна пред себе си той, но замълча.

— Едва ли — разчете изражението на лицето му тя.

— Всички вие поемате куп глупави рискове.

— Залогът е голям. Мама пожела да ти кажа нещо, но не пред Доротея и Вернер.

Той бе започнал да се чуди кога Изабел ще изпълни обещанието си да му предостави „дяволски важна информация“.

— Добре. Кой се опитва да ме убие?

— Човек на име Лангфорд Рамзи. Разговаряла е с него. Той е изпратил хората, които ни нападнаха в Гармиш, „Райхсхофен“ и Аахен. А също и днешните. Иска те мъртъв. Началник е на военноморското разузнаване. Мама успя да го заблуди, че е на негова страна.

— Това вече е новина — промърмори Малоун. — Излага живота ми на риск, за да ме спаси.

— Опитва се да ти помогне.

— Как? Като съобщава на Рамзи, че съм тук?

— Точно така — кимна Кристел. — Подготвихме нещата така, че и двамата да бъдат убити. Не очаквахме появата на другите двама. Те трябваше да стоят отвън. Според Улрих са били привлечени от стрелбата. — Поколеба се за момент и добави: — Радвам се, че си тук и си в безопасност, Котън. Искам да го знаеш.

Той се почувства като осъден на смърт, който крачи към бесилката, след като сам си е нахлузил примката.

— Къде ти е ризата? — попита тя.

— Когато човек живее сам, бързо се научава да се пере.

Усмивката й разведри напрегнатата атмосфера.

— Аз цял живот живея сама.

— Нали си била омъжена?

— На практика не сме живели заедно. Една от онези грешки, които се поправят по най-бързия начин. Прекарахме няколко прекрасни уикенда и това май беше всичко. А ти колко време си бил женен?

— Почти двайсет години.

— Деца?

— Един син.

— На теб ли е кръстен?

— Казва се Гари.

Този път паузата беше лишена от напрежение.

Кристел беше с дънки, сива риза и тъмносиня жилетка. Той все още я виждаше завързана за колоната. Разбира се, женските лъжи не бяха някаква новост. Бившата му съпруга го беше лъгала години наред кой е бащата на Гари. Стефани лъжеше по необходимост. Дори майка му, криеща в душата си вулкан от емоции, го беше излъгала за баща му. Добре й беше със спомените, които бе предпочела да запази. Но за него не беше така. Той отчаяно искаше да го опознае. Не мита, не легендата и спомените, а живия човек.

Изведнъж се почувства съсипан от умора.

— Време е за сън.

Тя заобиколи лампата, която светеше до леглото. Преди да й отвори, той беше загасил осветлението в банята. Кристел сложи веригата на вратата и изгаси лампата. В стаята се възцари пълен мрак.

— Прав си, време е — прошепна тя.