Стив Бери
Наследството на Карл Велики (87)

86

Обикаляйки света, Малоун беше виждал много забележителности — съкровището на тамплиерите, Александрийската библиотека, гробницата на Александър Велики. Но всичко бледнееше в сравнение с гледката, която се разкри пред очите му.

От двете страни на широка, настлана с плочи улица бяха наредени сгради с различна форма и големина, прилепени плътно една до друга. По-малки алеи я пресичаха на равни интервали. Селището беше сгушено сред гнездо от скали, издигащи се на петдесет-шейсет метра във въздуха. Най-отдалечените от тях бяха на разстояние близо две футболни игрища. Още по-впечатляващи бяха вертикалните, гладко полирани стени на огромните монолитни блокове, плътно покрити със символи, надписи и рисунки. Лъчът на фенерчето му попадна върху най-близката от тях — жълтеникав пясъчник, прорязан от зелени нишки с черни ръбове. Ефектът беше поразителен. Сякаш не бяха в утробата на планината, а в хубава къща с мраморни стени.

От двете страни на улицата се издигаха каменни колони, върху които имаше блокове фосфоресциращ кварц. Наподобяваха улични лампи, излъчващи тайнствено сияние.

— Дядо е бил прав — прошепна Доротея. — Този град наистина съществува.

— Естествено — каза на висок глас Кристел. — Той за всичко е бил прав.

Малоун ясно долови гордостта и вълнението й.

— Всички го мислехте за фантазьор — добави тя. — Мама постоянно го упрекваше, не вярваше и на татко. А те се оказаха истински ясновидци и всичките им догадки се потвърдиха.

— Откритието им ще промени света! — добави развълнувано Доротея.

— За което ти нямаш никаква заслуга — не пропусна да я ухапе Кристел. — Винаги съм вярвала в теориите им и бях твърдо убедена, че ще доведат до нещо голямо. А ти и всички останали им се присмивахте. Вече никой няма да се присмива на Херман Оберхойзер.

— Да оставим хвалебствените слова и да разгледаме — предложи с твърд глас Малоун и ги поведе по широката улица.

Надничаше и в пресечките, дотолкова доколкото му позволяваше светлината на фенера. Обзе го някакво странно предчувствие, но любопитството го тласкаше напред. Имаше чувството, че от къщите всеки момент ще излязат хора, за да ги посрещнат, но тишината се нарушаваше единствено от стъпките им.

Сградите бяха квадратни или правоъгълни, изградени изцяло от прецизно изрязани каменни блокове, наредени един върху друг без никакъв хоросан. Под светлината на фенерчетата се появяваха ярко оцветени фасади. Преобладаваха ръждивочервеното, кафявото, синьото, жълтото, бялото и златистото. Полегатите покриви имаха фронтони, изписани със спираловидни символи и непознати думи. Всичко изглеждаше подредено, чисто и практично. Антарктическият фризер беше свършил добра работа — всичко беше в отлично състояние въпреки някои следи от геологична дейност. Част от кварцовите блокове на уличните стълбове бяха паднали, подобна съдба беше сполетяла някои външни стени.

Широката улица излизаше на кръгъл площад, очертан от долепени една до друга сгради. Точно насреща им се виждаше наподобяваща храм постройка с красиви колони. В центъра на площада се издигаше монумент, изобразяващ символа от книгата — огромен, лъскав, червен, заобиколен от няколко реда каменни пейки.

Във фотографската памет на Малоун изплуваха думите, написани от Айнхард:

Съветниците раздават правосъдие за всички под символа на справедливостта. Най-отгоре е слънцето, греещо в пълния си блясък. Под него е земята, маркирана с обикновен кръг. Точките в кръга символизират планетите. Символът има формата на кръст — едно внушение за земята, издигаща се над морските вълни.

Площадът беше пълен е квадратни колони с височина около три метра. Всички от червен камък, с орнаменти на върха. Той преброи осемнайсет. Стените им бяха гъсто изписани с непознатото писмо.

Законите се прилагат от деветимата Съветници, а съдържанието им е изписано на колоните на справедливостта, които се издигат в центъра на всеки площад. Всички важни решения се вземат в съответствие със законите.

— Айнхард е бил тук — обади се Кристел, очевидно стигнала до същото заключение. — Всичко е както го е описал.

— Но ние няма как да бъдем сигурни, защото ти не благоволи да го споделиш с нас — отбеляза Доротея.

Кристел не й обърна внимание и пристъпи към една от колоните.

Стояха върху разкошна мозайка. Хен насочи фенерчето си надолу. Животни, хора, сцени от всекидневния живот — в блестящи ярки цветове. Няколко метра по-нататък се виждаше овален каменен парапет е диаметър около десет метра и височина един и двайсет. Малоун се приближи към него и надникна. Черна дупка, оградена с камъни.

Той вдигна камък с големината на малък пъпеш и го хвърли. Изтекоха десет секунди. После двайсет, трийсет, четирийсет. Никакъв звук откъм дъното.

— Много дълбока дупка — отбеляза той.

Подобна на ситуацията, в която се беше озовал.

Доротея им обърна гръб и започна да се отдалечава.

— Добре ли си? — тихо попита Вернер, който побърза да я последва.

Тя кимна, отново изпитвайки неудобство от съпружеската му загриженост.

— Трябва да приключваме — прошепна тя. — Действай.

Вернер кимна.

Малоун разглеждаше една от червените колони. Вернер пристъпи към него.

— Няма ли да е по-добре, ако се разделим на две групи? Така по-бързо ще приключим с огледа, а след това отново ще се съберем тук.

— Добра идея — обърна се Малоун. — Разполагаме с пет часа до контролния радиосеанс, а обратният път е доста дълъг. Можем да го изминем само веднъж.

Никой не възрази.

— За да няма повече спорове, Доротея ще дойде с мен, а ти и Кристел ще вървите е Хен — добави Малоун.

Доротея стрелна с поглед Улрих, който леко кимна. Тя преглътна възраженията си.

Малоун реши, че ако нещо има да се случва, по-добре бе да се случи още сега. Затова и прие предложението на Вернер. Оставаше да види кой ще направи първия ход. Разделянето на сестрите и брачната двойка беше умно решение и той отбеляза, че никой не му се противопостави. Играта щеше да започне по неговите правила.