Стив Бери
Наследството на Карл Велики (17)

16

Уайт Оук, Вирджиния

17:15 ч.

Чарли Смит сведе очи към флуоресциращите стрелки на колекционерския си часовник от серията „Индиана Джоунс“, след което погледна през предното стъкло на паркирания хюндай. С нетърпение очакваше пролетта и хубавото време. Изпитваше органична непоносимост към зимата. Тя се появи още в младежките му години, но се задълбочи, след като се прехвърли в Европа. В „Инсайд Едишън“ прочете материал, който описваше това психологическо състояние. Дълги нощи, малко слънце, минусови температури. Адски депресиращо.

Ярко осветеният вход на болницата се намираше на трийсетина метра от колата. Бетонен триетажен куб със сива мазилка. На седалката до него лежеше папката, готова за бърза справка. Но той отново насочи вниманието си към айфона, по който течеше поредният епизод от „Стар Трек“, свален току-що. Балансиращи на скалист астероид, Кърк и някакво гущероподобно извънземно водеха битка на живот и смърт. Чарли беше гледал по няколко пъти всичките седемдесет и девет епизода на филма и знаеше диалозите наизуст. Между другото тази мацка Ухура наистина бе страхотна. В момента, в който гущерът притисна Кърк, от болницата излязоха двама души и с бърза крачка се насочиха към паркирания наблизо бежов форд хибрид. Чарли погледна регистрационния му номер и го свери с данните в папката. Колата беше собственост на дъщерята и съпруга й.

От входа се появи още един човек — прехвърлил трийсет, с червеникава коса, и се насочи към сребрист джип тойота. Номерът показа, че това е синът. Последва го по-възрастна жена. Съпругата. Лицето й отговаряше на черно-бялата снимка в папката. Колко е хубаво да си подготвен. Кърк бягаше от гущера като дявол, но Смит знаеше, че няма да стигне далеч. Предстоеше истинското шоу. Също като тук.

В момента стая 245 би трябвало да е празна. Той знаеше, че двете операционни на болницата работеха двайсет и четири часа в денонощието, а спешното отделение приемаше линейките на най-малко четири общини едновременно. Високата активност щеше да позволи на преоблечения като санитар Смит безпрепятствено да проникне в сградата.

Той излезе от колата и спокойно се насочи към главния вход. На рецепцията нямаше никой. Служителят си беше тръгнал в пет следобед и щеше да се появи чак в седем на следващата сутрин. Неколцина посетители се насочваха към паркинга отвън. Външните посещения приключваха в пет, но обикновено се точеха докъм шест.

Чарли подмина асансьорите и се насочи към пералнята в задната част. Пет минути по-късно уверено закрачи към асансьора на втория етаж, стъпвайки безшумно с гумените подметки на меките бели обувки. Коридорът беше пуст, вратите на заетите стаи — затворени. В стаята на дежурните сестри в дъното две жени на средна възраст бяха навели глави над папките си.

В ръцете си държеше пълен комплект изгладени и акуратно сгънати чаршафи. В пералнята долу бе получил информация, че стаи 248 и 250 — най-близките до 245, се нуждаят от смяна на бельото.

Единственото по-трудно решение през деня досега бе изборът какво да качи на своя айфон и каква причина за смъртта да избере. За късмет главният компютър на болницата предлагаше свободен достъп до медицинските картони на пациентите. В случая имаше достатъчно вътрешни травми, които можеха да бъдат изтъкнати като причина за фатален срив на сърцето или черния дроб — неговите любими диагнози. Но лекарите очевидно се тревожеха от ниското кръвно налягане и вече бяха предписали съответните медикаменти. Бележка отдолу сочеше, че медикаментите ще бъдат включени в системата най-рано на следващата сутрин.

Прекрасно. Той вече беше направил справка относно закона за аутопсиите, действащ в щата Вирджиния. Такива се правеха единствено в случаите на насилствена смърт, самоубийство, внезапна смърт при добро здравословно състояние в отсъствието на лекар и всякакви други съмнителни обстоятелства. Много обичаше, когато правилата съдействат на пряката му работа. Влезе в стая 248 и хвърли чаршафите на голия матрак. За броени минути оправи леглото и насочи вниманието си към вратата отсреща. Коридорът беше пуст.

Три бързи крачки бяха достатъчни, за да влезе в стая 245. На стената светеше слаба крушка. Мониторът за сърдечната дейност издаваше тихи сигнали, респираторът съскаше. Двата уреда бяха под постоянното наблюдение на сестрите и той внимаваше да не ги докосва.

Пациентът на леглото беше плътно опакован. Череп, лице, ръце и крака — всичко беше покрито с дебел пласт бинтове. Бе докаран в спешното отделение с фрактура на черепа, порезни рани и вътрешни увреждания.

Гръбначният стълб като по чудо беше останал цял. Операцията бе продължила три часа. Кръвозагубата бе толкова голяма, че за момент нещата бяха на кантар. След това надеждите постепенно се превърнаха в обещания и общото състояние бе променено с една степен — от сериозно в стабилно.

Но този човек щеше да умре. Защо? Смит нямаше никаква представа, а и не го интересуваше. Сложи си гумените ръкавици и напипа спринцовката в джоба си. Болничният компютър услужливо му беше предоставил и референтните показатели, което пък му бе позволило предварително зареждане на спринцовката със съответната доза нитроглицерин.

Умело вкара иглата в съответния порт на системата, окачена над леглото. Нямаше опасност от разкриване на субстанцията в организма, тъй като нитроглицеринът има свойството да се разтваря напълно още преди настъпването на смъртта.

В случая внезапната смърт не беше опция, тъй като щеше да предизвика реакцията на мониторите и появата на сестрите. А Смит се нуждаеше от време за оттегляне. Трийсетте минути до смъртта на адмирал Дейвид Силвиан щяха да бъдат напълно достатъчни. След този отрязък от време никой нямаше да е в състояние да установи присъствието му в болницата. Защото щеше да бъде далеч, на път за следващата задача.