Стив Бери
Наследството на Карл Велики (88)

87

Малоун и Доротея напуснаха централния площад и поеха навътре в лабиринта от сгради. Част от приземните етажи очевидно бяха магазини с едно или две помещения, в които се влизаше от улицата. Достъпът до жилищните сгради на втория ред се осигуряваше от тесни алеи. Корнизи, стрехи и отводнителни канавки липсваха. Архитектурата бе подчинена на правите ъгли, диагоналите и пирамидалните форми. Явно не се търпеше никаква заобленост. Между къщите бяха прокарани керамични тръби, крепени от солидни скоби в сив цвят. Същите тръби се виждаха и по външните стени, боядисани в ярки цветове като част от украсата. Но практическото им значение беше очевидно.

Двамата с Доротея решиха да разгледат вътрешността на една от къщите и влязоха през покритата с орнаменти бронзова врата. Около вътрешния двор имаше четири стаи с квадратна форма, построени от прецизно изрязани каменни блокове. Колоните от оникс бяха по-скоро декоративни, отколкото носещи. До втория етаж се стигаше по каменно стълбище. Прозорци липсваха. Функцията им се изпълняваше от таваните, изработени от големи плочи прозрачен кварц. Те пречупваха слабата външна светлина, усилвайки я до напълно приемливо сияние.

— Всички помещения са празни — отбеляза Доротея. — Сякаш са събрали багажа си и са тръгнали.

— Може би е станало точно така.

Стените бяха покрити с рисунки. На една от тях се виждаха добре облечени жени, седнали около дълга маса, заобиколени от още хора. На друга беше изобразен кит убиец (мъжки, според височината на тръбния плавник), който плуваше в синьото море.

Около него се виждаха назъбени айсберги, населени от колонии пингвини. Двумачтов платноход пореше вълните. Върху квадратното платно беше изрисуван яркочервен символ — съшият като този на площада. Всичко в картините беше подчинено на реализма, с точни пропорции. Стената отразяваше светлината на фенерчето. Малоун се приближи и я докосна с длан. Едва сега разбра, че рисунките всъщност са фини мозайки.

Във всяка стая имаше керамични тръби, които излизаха от пода и изчезваха в тавана. Повърхността им беше боядисана в цвят, който се сливаше с фреските.

Той ги разглеждаше с открито учудване.

— Това трябва да е някаква отоплителна система. Тези хора са знаели как да отопляват домовете си.

— С какво?

— Най-вероятно геотермални води. Древните обитатели на този свят са били умни и съобразителни, но не са притежавали високи технически умения. Допускам, че дълбоката дупка на площада е била термален извор, благодарение на който се е отоплявал целият град. Хората са уловили топлата вода и са я вкарали в системата от тръби. Животът на това място е бил всекидневна битка.

Лъчът на фенерчето му проследи дълга пукнатина на една от вътрешните стени.

— Имало е и земетресения. Чудно ми е как къщите са издържали.

Усетил липсата на реакция, той се обърна. Доротея Линдауер стоеше в средата на стаята. В ръцете си държеше пистолет, насочен в главата му.

 

 

Стефани разгледа къщата, до която бяха стигнали, следвайки инструкциите на Дани Даниълс. Стара и порутена, тя се намираше сред вековни гори и тучни ливади в Мериленд. Зад нея се очертаваше занемарен хамбар. Автомобили нямаше. Този път и двамата бяха въоръжени. Слязоха от колата с пистолети в ръце, без да проронят нито дума.

Насочиха се към входната врата, която зееше отворена. Повечето прозорци бяха с избити стъкла. Внимателно прекрачиха прага.

Денят беше ясен и студен. Вътре нахлуваше ярка слънчева светлина. Озоваха се в просторно входно антре с ниши от двете страни. Дълъг коридор водеше навътре. Къщата беше едноетажна, но с много коридори и помещения. Стаите бяха пълни с мебели, покрити с мръсни парчета плат. Стените се ронеха, подовите дъски се бяха надигнали от влагата.

До слуха й достигна някакъв звук. Дращене, придружено от тихо потупване. Нещо се движи? Или ходи? После откъм дъното на коридора долетя злобно ръмжене. Дейвис я отмести и тръгна напред. Спряха пред вратата на една от спалните. Партньорът й се дръпна встрани и вдигна пистолета. Тя разбра какво се иска от нея и предпазливо надникна в стаята. Кучетата бяха две: едното кафяво на бели петна, другото сиво. Еднакви на ръст, доста кльощави, те ожесточено ръфаха нещо на пода. Едното усети присъствието й и вдигна глава. Муцуната му беше окървавена.

Животното изръмжа. Другото също вдигна глава. Дейвис надникна зад рамото й.

— Виждаш ли я? — прошепна той.

Тя кимна. Храната на кучетата лежеше на пода.

Човешка ръка, отрязана от китката. Три пръста липсваха.

 

 

Малоун се втренчи в пистолета.

— Какво, ще ме гръмнеш ли? — попита той.

— Ти си в комбина с нея — изсъска Доротея. — Снощи я видях да влиза в стаята ти.

— Не мисля, че една нощ секс е достатъчна за някаква комбина.

— Тя е зла!

— И двете сте луди — поклати глава Малоун и направи крачка напред.

Пистолетът в ръката й рязко подскочи. Той спря на крачка от вратата, която водеше към съседната стая. Тя стоеше на три метра от него, край стена, покрита с лъскава мозайка.

— Ще се унищожите взаимно, ако не престанете — промърмори той.

— Тя няма да спечели!

— Какво няма да спечели?

— Аз съм наследницата на татко!

— Не си. И двете сте наследници. Проблемът е там, че не го осъзнавате.

— Нали я чу? Тя си отмъщава. С нея не може да се говори.

Беше вярно, но на него му беше дошло до гуша от разправиите им.

— Прави какво искаш, но аз си тръгвам — отсече той.

— Ще те застрелям!

— Добре, направи го — тръгна към изхода той.

— Наистина ще го направя, Малоун!

— Само ми губиш времето.

Тя натисна спусъка. Щрак. Той продължи да крачи напред. Тя натисна спусъка още веднъж, после трети път. Нищо. Само остро щракане. Малоун забави крачка и се обърна.

— Докато обядвахме в базата, успях да прегледам раницата ти и открих пистолета — хладно я информира той, отбелязвайки с удоволствие глупавото й изражение. — След скандала по време на полета реших, че ще е по-разумно да извадя патроните.

— Стрелях в пода — промърмори тя. — Нямах намерение да те наранявам.

Той протегна ръка. Доротея покорно се приближи и му подаде оръжието.

— Мразя я с цялата си душа! — изсъска тя.

— Вече го установихме — кимна той. — Но за момента е непродуктивно. Открихме онова, което търсеше семейството ти. Онова, на което баща ти и дядо ти са отдали живота си. Нима не се радваш?

— Аз търсех друго.

Малоун усети колебанието й, но предпочете да не задава въпроси.

— А ти намери ли това, което търсеше? — попита тя.

Въпросът беше логичен. От подводницата нямаше никаква следа.

— Търсенето продължава — промърмори той.

— Може би е там, където са изчезнали бащите ни.

Преди да отговори, в далечината се чуха две последователни пропуквания. После още едно.

— Изстрели! — сепна се Малоун.

Двамата излетяха едновременно от стаята.

 

 

Стефани забеляза още нещо.

— Погледни в дъното, надясно — прошепна тя.

Част от далечната стена беше срутена, дупката тънеше в мрак. Тя огледа следите от лапи в праха, които водеха към нея.

— Кучетата със сигурност знаят какво има зад тази стена.

Сякаш разбрали, че говорят за тях, двата песа настръхнаха и започнаха да лаят.

— Трябва да ги разкараме — промърмори Стефани, насочила вниманието си обратно към животните.

Размениха си местата с насочени оръжия, но кучетата нямаха никакво намерение да отстъпят храната си. Едното се стрелна напред, после рязко спря.

— Ще стрелям — предупреди я Дейвис.

Куршумът му попадна в дъските между двете животни. Те изквичаха и объркано отскочиха назад. Вторият изстрел ги накара да излетят през вратата към коридора. Но едва изминали няколко крачки, те спряха и се обърнаха. Бяха се сетили за храната. Стефани стреля на свой ред и прекрати колебанията им. Песовете излетяха през входната врата и изчезнаха.

Тя въздъхна с облекчение. Дейвис влезе в стаята и се наведе над отрязаната ръка.

— Трябва да видим какво има там — промърмори той и погледна към тъмната ниша.

Тя не беше на същото мнение, но замълча. Знаеше, че нищо не може да разубеди партньора й. Следите от кучешките лапи свършваха пред няколко дървени стъпала, зад които цареше непрогледен мрак.

— Може би е някакъв стар килер.

Стефани заслиза, следвана по петите от Дейвис. Спря на площадката, обзета от колебание. Очите й постепенно се нагодиха към тъмнината. В здрача се очерта квадратно помещение, не повече от три на три метра. Далечната стена беше изсечена направо в скалата, а подът беше покрит с пръст. Таванът се крепеше на дебели кръстосани греди. Въздухът беше тежък и застоял.

— Слава богу, че няма други кучета — промърмори зад гърба й Дейвис.

После го видя.

Облечен в палто труп, проснат на пода. Китката на едната ръка липсваше. Моментално го позна, въпреки че част от лицето му беше отнесено от куршум.

Лангфорд Рамзи.

— Дълговете са платени — прошепна тя.

Дейвис я заобиколи и се наведе над трупа.

— Съжалявам, че някой ме е изпреварил! — процеди през зъби той.

— Така е по-добре.

Внезапно над главите им се разнесе шум от стъпки. Очите на Дейвис механично се вдигнаха към дървения таван.

— Не е куче — прошепна той.