Стив Бери
Наследството на Карл Велики (15)

14

Манастирът „Етал“

Доротея Линдауер се беше втренчила в сиво-синкавите камъни, които дядо й беше докарал от Антарктида. Отдавна не беше идвала тук, защото те не я интересуваха. Но сега, докато пръстите й се плъзгаха по вдлъбнатините на странните букви, вече не беше толкова сигурна. Глупаци. И двамата бяха глупаци. Особено дядо й.

Херман Оберхойзер беше роден в аристократично семейство на консервативни политици с твърди убеждения. Включил се в началото на 30-те години в антиполското движение с основната цел да събира средства за война с омразната Ваймарска република. Когато Хитлер дойде на власт, той постави рекламната си фирма в услуга на националсоциалистите, предлагайки почти безплатно печатно пространство за популяризиране на техните идеи. Така помогна на „кафявите ризи“ да се превърнат от терористи в лидери. По-късно постави основите на вестникарската си империя и стана председател на Германската национална народна партия, която по-късно се обедини с нацистите. Междувременно отгледа тримата си синове. Двама от тях така и не дочакаха края на войната. Единият загина в Русия, а другият — във Франция. Бащата на Доротея оцеля по единствената причина, че бе твърде млад, за да го вземат в армията. След края на войната дядо й стана част от хилядите разочаровани германци, спомогнали за възхода на Хитлер и оцелели, за да понесат срама от неговите престъпления. Той загуби вестниците си, но има късмета да запази фабриките за производство на хартия и петролната рафинерия, които бяха нужни на съюзниците. Благодарение на тях греховете му не бяха простени, но потънаха в удобна забрава.

Освен това дядо й изпитваше ирационална гордост от тевтонския си произход. Заслепен от немския национализъм, той бе убеден, че западната цивилизация е на ръба на разрухата и единствената й надежда е възкресяването на отдавна загубените истини. В края на 30-те той забеляза странните символи по холандските къщи и постепенно започна да вярва, че те, както и скалното изкуство, открито в Швеция и Норвегия, са някакви арийски йероглифи. По същия начин възприе и надписите върху камъните, пренесени от Антарктида. Според него тези йероглифи бяха основата на писмеността. Езикът на небето.

Пълни глупости, но нацистите харесваха тези романтични внушения. През 1931 г. в специалните части СС се записаха над десет хиляди доброволци, които впоследствие Химлер ловко превърна в расистки елит от млади арийци. Специален щаб за расова чистота определяше дали желаещите да се включат в СС са генетично годни за членство. През 1935 г. Химлер направи следващата стъпка и създаде мозъчен тръст, който имаше задачата да съживи и реконструира златното арийско минало.

Мисията му бе двустранна.

Да открие доказателства за присъствието на немска кръв още в каменната ера и да ги предостави на германската общественост. За достоверността и важността на тази задача се грижеше една специална организация с дългото име „Немското духовно наследство — Дружество за изследване историята на идеите от древността насам“. Или съкратено, „Аненербе“. Наследството на предците. В нея работеха сто трийсет и седем учени, осемдесет и двама кинорежисьори, фотографи, художници, скулптори, библиотекари, технически персонал, счетоводители и секретарки. Начело с Херман Оберхойзер.

Докато дядото на Доротея гонеше безумните си химери, милиони немци намериха смъртта си по фронтовете. В даден момент Хитлер го уволни, унижавайки публично цялата фамилия Оберхойзер. Тогава Херман се оттегли зад сигурните стени на манастира, където направи опит да се възстанови.

Не му бе писано. Доротея помнеше последния му час.

— Папа — коленичи до леглото тя и стисна съсухрената му ръка.

Старецът отвори очи. Отдавна не помнеше никого.

— Човек не бива да се отказва — прошепна тя.

— Остави ме да сляза на брега.

Думите долетяха по-тихи от шепот и тя се напрегна до крайност, за да ги долови.

— Каква каза, папа?

Очите му се извърнаха към нея, влажни и обезпокояващо мътни. Главата му бавно се размърда.

— Искаш да умреш, така ли?

— Трябва да сляза на брега. Кажи на капитана.

— Какво искаш да кажеш?

Той отново поклати глава.

— Техния свят го няма. Аз трябва да сляза на брега.

Тя понечи да каже нещо, да го ободри. Но ръката падна върху завивката, гърдите му потрепнаха. После устните му тихо промълвиха:

— Хайл… Хитлер.

И до ден-днешен я побиваха тръпки, когато си спомнеше тези думи. Защо беше изрекъл с последния си дъх думите, възхваляващи злото? Защо бе демонстрирал личната си принадлежност към него? Никога нямаше да получи отговор.

Вратата се отвори и в подземието се появи жената от кабината. Доротея мълчаливо я гледаше как се придвижва между експонатите. Какво стана, как се стигна дотук? Дядо й беше умрял като заклет нацист, а баща й — като безумен мечтател.

А тя беше на прага да повтори лудостта им.

— Малоун си тръгна — рече жената. — Видях го да потегля с колата си. Искам си парите.

— Какво стана в планината? — попита Доротея. — Партньорът ти не трябваше да бъде убит.

— Нещата излязоха извън контрол.

— Ти привлече много внимание към нещо, което трябваше да остане незабелязано.

— Но се получи, нали? Малоун дойде и ти успя да разговаряш с него.

— Поведението ти беше твърде рисковано.

— Изпълних онова, което пожела, и искам да ми бъде платено. Плюс дела на Ерик. Със сигурност си го е заслужил.

— Смъртта му нищо ли не означава за теб?

— Той реагира прекалено емоционално и си плати.

Доротея беше отказала цигарите преди десет години, но напоследък отново припалваше. Никотинът се отразяваше добре на вечно опънатите й нерви. Пристъпи към един от боядисаните шкафове, извади пакет цигари и го поднесе на гостенката. От първата им среща знаеше, че е пушачка. Избра една цигара и за себе, намери кибрит и двете запалиха.

— Парите ми, моля — рече жената след две дълбоки дръпвания.

— Разбира се.

Клепачите реагираха първи. Интелигентността в очите отстъпи място на страха, болката, а накрая и на отчаянието. Лицевите мускули се сковаха в агонизираща гримаса. Устните се разтвориха, пръстите изпуснаха цигарата и се вкопчиха в гърлото. Езикът изскочи навън. Жената се задави в напразен опит да си поеме въздух. Устата й гореше. Един последен дъх, последван от задавена кашлица и опит да каже нещо. После главата й клюмна и тялото й рухна на пода. Разнесе се миризма на горчиви бадеми. Цианкалий. Ловко смесен с тютюна.

Мъртвата жена в краката й беше работила за непознати хора. Интересно. Никога не попита нищо. Но Доротея не допусна тази грешка. Провери внимателно всичките си партньори. Тази тук беше най-лесна, защото се интересуваше само от парите. Трябваше да бъде отстранена, за да не проговори. А Котън Малоун? При него беше друго. Нещо й подсказваше, че нещата между тях все още не бяха приключили.