Стив Бери
Наследството на Карл Велики (56)

55

Шарлот

6:27 ч.

Стефани се свърза с офиса на „Магелан“ и поиска информация за д-р Дъглас Скофилд. С Дейвис бяха сами. Преди половин час се бяха появили двама агенти на Сикрет Сървис с поискания от Дейвис лаптоп със специална защита. След това бяха изпратени да охраняват Хърбърт Роуланд — вече преместен в друга стая и с променено име. Дейвис бе успял да убеди административната директорка на болницата, че тези мерки са абсолютно наложителни. След кратко колебание тя се бе съгласила да обявят пациента за мъртъв. Очакванията им за интерес към състоянието на въпросния пациент се бяха потвърдили от дежурната телефонистка, която двайсетина минути по-рано беше докладвала за обаждане от непознат, представил се за племенник на Роуланд.

— Това би трябвало да задоволи любопитството на убиеца — каза Дейвис. — Съмнявам се, че ще рискува да се появи в болницата, но все пак ще пуснем некролог в местната преса. Наредих на агентите да обяснят на семейство Роуланд за какво става въпрос и да ни осигурят сътрудничеството им.

— Ще бъде доста неприятно както за тях, така и за приятелите им — въздъхна Стефани.

— Но ще бъде далеч по-неприятно, ако онзи тип разбере за грешката си и направи опит да довърши започнатото.

Лаптопът издаде кратък сигнал и Стефани бързо отвори имейла от офиса.

Дъглас Скофилд е професор по антропология в Университета на Източен Тенеси. Работил е за ВМС в периода 1968–1972 г. на базата на секретен договор. Спецификата на дейността му е неизвестна. Достъпът е възможен, но ще остави следи. По тази причина не предприехме никакви действия, съгласно вашата заповед. Доктор Скофилд има многобройни публикации. Освен в специализираните списания по антропология той пише и за редица окултни издания. Бърз преглед в интернет показва част от тематиката: Атлантида, НЛО, извънземни астронавти, посетили Земята в древността, паранормални явления. Автор е на „Картите на древните изследователи“ (1986) — научнопопулярна книга за влиянието на изгубените цивилизации върху картографията. В момента участва в конференция, наречена „Разкритите древни загадки“, провеждаща се в Ашвил, Северна Каролина. В нея участват около сто и петдесет души, а мястото на събитието е имението „Билтмор“. Скофилд е един от организаторите и автор на основния доклад. По всяка вероятност конференцията се провежда всяка година, тъй като тази е определена като четиринайсета.

— Той е последният — подхвърли Дейвис, който четеше през рамото й. — А Ашвил е съвсем близо.

— Не говориш сериозно — погледна го тя, моментално разбрала намеренията му.

— Аз отивам, а ти както решиш. Трябва да влезем в контакт с този човек.

— Изпрати Сикрет Сървис.

— Не е моментът да демонстрираме сила, Стефани. Дай да отскочим дотам и да видим какво ще излезе.

— Може би и снощният ни приятел се е запътил натам.

— Да се надяваме.

Поредният мелодичен звън обяви за пристигането на другия отговор, който беше поискала. Тя отвори имейла.

ВМС държи под наем складови площи във Форт Ли, Вирджиния, още от времето на Втората световна война. В момента на тяхно разположение са три сгради. Само една от тях е обект на повишени мерки за сигурност. В нея има специална хладилна камера, монтирана през 1972 г. Достъпът е възможен само с цифров код и пръстови отпечатъци и трябва да бъде потвърден от щаба на военноморското разузнаване. Успях да стигна до списъка на упълномощените лица, който се съхранява в техните бази данни. Интересно е да се отбележи, че той не е класифициран. През последните 180 дни в склада е влизало само едно лице, което не принадлежи към личния състав на Форт Ли — адмирал Лангфорд Рамзи, който го е посетил вчера.

— Все още ли си готова да спориш? — попита Дейвис. — Знаеш, че съм прав.

— Още една причина да поискаме помощ.

— Президентът няма да ни позволи — поклати глава Дейвис.

— Дрън-дрън. Ти не желаеш такава помощ.

На лицето на Дейвис се появи умолително изражение, примесено с упорство.

— Трябва да го направя, Стефани — промълви той. — Ти също. Не забравяй, че бащата на Малоун е бил на онази подводница.

— От което следва, че трябва да уведомим и Котън.

— Нека преди това да потърсим някои отговори.

— Снощи можеха да те убият, Едуин.

— Но не ме убиха, нали?

— Отмъщението е най-бързият начин да те сполети подобна съдба. Защо не оставиш нещата в мои ръце? Разполагам с добре обучени агенти.

— Няма да стане — тръсна глава той.

Стефани разбра, че няма смисъл да спори. Дейвис беше прав. Форест Малоун е бил на борда на подводницата и това беше предостатъчен мотив за нея.

— Мисля, че до Ашвил са някъде около три часа път с кола.

— Кой си ти? — попита Малоун.

— Изплашихте ме до смърт!

— Отговори на въпроса!

— Вернер Линдауер.

Той светкавично направи връзката.

— Съпругът на Доротея?

— Паспортът е в джоба ми — кимна мъжът.

Нямаше време за проверки. Малоун отмести пистолета и блъсна пленника си в една от страничните стаи.

— Какво търсиш тук?

— Преди три часа Доротея влезе вътре. Тръгнах да я търся.

— Как е открила това място?

— Явно не познавате Доротея. Тя не обича да дава обяснения. Кристел също е тук.

Е, можеше да се очаква. Той беше останал в хотела с надеждата, че тя или има предварителна информация за мястото, или го е открила по начина, по който самият той го беше направил.

— Дошла е преди Доротея — добави Вернер.

Малоун насочи вниманието си към църквата. Беше крайно време да разбере какво се крие във вътрешността му.

— Тръгвай пред мен — заповяда той и махна с пистолета. — Надясно, към онази арка в дъното.

— Разумно ли е? — погледна го Вернер.

— Нищо в тази история не може да се нарече разумно.

Той побутна Вернер пред себе си. В момента, в който минаха под арката, се скри зад близката колона. Пред очите му се разкри широката централна пътека на храма. Бе оградена от множество колони, които завършваха в широк полукръг зад олтара. Стените от двете страни бяха голи. Не се виждаше украса, орнаменти липсваха. Църквата беше далеч по-порутена от околните манастирски сгради. Вятърът свиреше през отворите на прозорците с каменни кръстове в средата. Вниманието му беше привлечено не толкова от олтара, издигнат върху гранитен постамент, колкото от онова, което се намираше пред него.

Две жени с лепенки на устите. Ръцете им бяха извити назад и привързани към колоните. Доротея и Кристел.