Стив Бери
Наследството на Карл Велики (54)

53

Шарлот

Думите на Хърбърт Роуланд бавно проникнаха в съзнанието на Стефани.

— Искате да кажете, че подводницата е била цяла и непокътната?

Човекът изглеждаше уморен, но очевидно искаше да приключат с въпроса.

— Искам да кажа, че Рамзи донесе корабния дневник със себе си след онова гмуркане — отвърна той.

— Казах ти, че мръсникът е в дъното на тази каша — погледна я Дейвис.

— Рамзи ли се опита да ме убие? — попита Роуланд.

Тя нямаше намерение да отговаря, но Дейвис очевидно беше на друго мнение.

— Има право да знае — промърмори той, обърна се към леглото и кимна. — По наше мнение Рамзи е организирал цялата работа.

— Но не знаем със сигурност — побърза да вметне Стефани. — Засега е само една от вероятностите.

— Винаги си е бил мръсник — прошепна Роуланд. — След като се прибрахме у дома, той обра лаврите. Не аз или Сейърс. Е, дадоха ни по някое и друго повишение, но то не можеше да се сравнява с кариерата, която направи Рамзи. — Замълча, надвит от умората, после дрезгаво добави: — Стигна чак до върха и стана адмирал.

— Може би трябва да прекратим този разговор — загрижено го погледна Стефани.

— В никакъв случай — отсече Роуланд. — Никой не може да ми посегне, без да си плати. Ако не бях в това легло, със сигурност щях да го ликвидирам.

Какъв дух, мълчаливо отбеляза Стефани.

— Снощи изпих последното си питие — добави бившият морски вълк. — Край на алкохола!

Гневът беше най-доброто лекарство. Очите му се проясниха и заблестяха с мрачен пламък.

— Добре, разкажете ни и останалото — отстъпи тя.

— Чували ли сте за операция „Висок скок“?

— Знаем за нея само от официални източници — отвърна Дейвис.

— Официалните източници са пълна глупост.

 

 

Адмирал Бърд бе включил в ученията шест самолета Р4-Д, оборудвани с чувствителни фотокамери и въздушни магнитометри, които излетяха от борда на малък самолетоносач. По време на експедицията те прекараха над 200 часа във въздуха, прелитайки близо 40 000 километра над Антарктида. При една от последните мисии за картографиране на континента самолетът на Бърд се прибра с почти три часа закъснение. Официалното обяснение бе загуба на един от двигателите. Но когато личният дневник на Бърд попадна в ръцете на тогавашния командващ военноморските операции, стана ясно, че причините са други.

Бърд бе летял над територията, наречена от нацистите Нойшвабенланд, която се намираше дълбоко във вътрешността на континента, заобиколен от безбрежен бял хоризонт. В един момент забеляза открит район между три езера, разделени единствено от купчини червено-кафяви скали. Водата на самите езера бе синъо-зелена, с червеникав оттенък. Адмиралът засече координатите и на следващия ден изпрати специален екип. Хората му откриха, че водата е топла и пълна с водорасли, на които се дължеше особеното оцветяване. Вкусът й бе леко солен, което сочеше за пряка връзка с океана.

Бърд бе изключително развълнуван от това откритие. Разполагаше с информация за германската експедиция от 1938 г., която бе докладвала за същото явление. До този момент се съмняваше в нейните заключения, тъй като бе посещавал многократно Антарктида и отлично познаваше нейното смразяващо негостоприемство. Но специалният екип продължи изследванията си още няколко дни.

— За пръв път чувам, че Бърд си е водил личен дневник — промълви Дейвис.

— Виждал съм го с очите си — поклати глава Роуланд. — Цялата операция „Висок скок“ беше засекретена, но след завръщането си работихме по най-различни теми и в един момент аз попаднах на него. За тази операция през последните двайсет години се публикуваха някои неща, но повечето от тях са свободни съчинения.

— С какво точно се занимавахте, след като се прибрахте? — попита Стефани. — Имам предвид вас, Сейърс и Рамзи.

— Преместихме се на ново място и подредихме всичко, донесено от Бърд през четирийсет и седма.

— То все още съществува, така ли?

— Абсолютно — кимна Роуланд. — Десетки пълни сандъци. Държавата пази всичко.

— Какво има в тях?

— Нямам представа. Просто ги преместихме, без да ги отваряме. Между другото тревожа се за съпругата си. Тя отиде на гости при сестра си.

— Дайте ми адреса и ще изпратя хора от Сикрет Сървис — кимна Дейвис. — Но Рамзи иска вас, не нея. А вие още не сте ни обяснили защо представлявате заплаха за Рамзи.

Роуланд лежеше неподвижно. И двете му ръце бяха свързани със системи.

— Не мога да повярвам, че почти си бях отишъл — прошепна той.

— Мъжът, когото вчера изненадахме, проникна в къщата, докато ви нямаше — поясни Дейвис. — Предполагам, че е направил нещо е инсулина ви.

— Главата ми ще се пръсне.

Стефани изгаряше от нетърпение да притисне стареца за нови подробности, но си даваше сметка, че той ще говори само когато е готов.

— Ще се погрижим за безопасността ви — тихо рече тя. — Искаме да знаем какво ви заплашва.

Лицето на Роуланд беше като калейдоскоп, отразяващ душевните му вълнения. Явно нещо го измъчваше. Дишането му стана разпокъсано, в насълзените му очи се появи презрение.

— Проклетото нещо беше абсолютно сухо — прошепна той. — По страниците му нямаше нито една капка вода.

— Имате предвид корабния дневник? — погледна го тя.

Той кимна.

— Рамзи го извади от океана в непромокаема торбичка. Което означава, че изобщо не е бил мокър, преди да го открием.

— Пресвета майко! — прошепна Дейвис.

— Подводницата е била непокътната! — осъзна най-сетне Стефани.

— Само Рамзи може да отговори на този въпрос.

— Ето защо иска да ги избие — промълви Дейвис. — Изпаднал е в паника в момента, в който е разбрал, че си изпратила досието на Малоун. Не може да позволи тези неща да излязат наяве. Представяш ли си какво ще се случи с флота?

Стефани не беше толкова сигурна. В тази история имаше и още нещо.

— Кой друг знае? — попита Дейвис и впи очи в лицето на Роуланд.

— Аз и Сейърс. Но той вече е мъртъв. Знае и адмирал Дайлс. По онова време той ръководеше цялата операция. Именно от него дойде заповедта да пазим мълчание.

Зимния ястреб. Прозвището, с което пресата наричаше адмирал Дайлс — както заради преклонната му възраст, така и поради политическите му възгледи. Дълго време го бяха сравнявали с друг застаряващ и арогантен морски офицер, когото впоследствие се бе наложило да изгонят. Хаймън Риковър.

— Рамзи беше любимецът на Дайлс — добави Роуланд. — Получи назначение в личния му екип. Буквално обожаваше стареца.

— Достатъчно, за да му пази репутацията и до днес? — попита Стефани.

— Трудно ми е да преценя. Но Рамзи е особняк и не мисли като повечето от нас. Бях доволен, че след експедицията се отървах от него.

— Значи остава единствено Дайлс — замислено промълви Дейвис.

Роуланд поклати глава.

— Знае и още един човек.

Стефани неволно се запита дали е чула правилно.

— Тези неща не минават без експерти. Този беше някакъв прочут изследовател, когото наеха от флота. Наричахме го „Магьосника от Оз“. Нали се досещате? Онзи, който стои зад завесата, далеч от очите на всички. Дайлс лично го нае. А той докладваше само на него и на Рамзи. Само той имаше право да отваря сандъците. Без никакви помощници.

— Трябва ни име — нетърпеливо рече Дейвис.

— Дъглас Скофилд, доктор на науките. Непрекъснато ни го навираше под носа. Държеше да го наричат доктор Скофилд, но никой от нас не беше впечатлен. Главата му беше завряна толкова дълбоко в задника на Дайлс, че едва ли е виждал дневната светлина.

— Какво се случи с него?

— Проклет да съм, ако знам.

Беше крайно време да тръгват, но нещо продължаваше да тормози Стефани.

— Какво стана с онези сандъци от Антарктида?

— Пренесохме ги в един военен склад във Форт Ли, Вирджиния. Оставихме ги на разположение на Скофилд. Нямам представа какво е станало после.