Стив Бери
Наследството на Карл Велики (32)

31

Аахен, Германия

11:00 ч.

Малоун усети как влакът забавя ход и навлиза в предградията на Аахен. Притесненията от отминалата нощ бяха намалели значително, но той продължаваше да се пита какво търси тук. Кристел Фалк седеше до него. По време на тричасовото пътуване от Гармиш двамата почти не бяха разговаряли.

Бе се събудил в „Райхсхофен“ и с изненада бе открил, че дрехите и тоалетните му принадлежности са в стаята. Кратка бележка обясняваше, че това е работа на Улрих Хен, който през нощта си беше направил труда да прибере вещите му от хотела. Бе спал непробудно на миришещите на детелина чаршафи, после бе взел душ, бе се обръснал и бе облякъл чисти дрехи. За съжаление бе взел от Дания само две ризи и два чифта панталони, тъй като не предполагаше, че ще се забави повече от ден-два. Сега вече не беше толкова сигурен.

Бе информирал главата на фамилията Оберхойзер, че е решил да й помогне. Всъщност нима имаше друг избор?

Искаше да научи истината за баща си, а и за онези, които се опитаха да го убият. Бягството нямаше да промени нищо. На всичкото отгоре възрастната жена съвсем конкретно го бе предупредила, че те знаят неща, които не са му известни.

— Преди хиляда и двеста години това е бил център на познатия свят — каза Кристел. — Столица на новосъздадената Северна империя. Която двеста години по-късно започнала да се нарича Свещена Римска империя.

— И която нито е свещена, нито е римска, нито е империя — добави с усмивка Малоун.

— Вярно — кимна тя. — Но Карл е бил прогресивен владетел. Човек с огромна енергия. Основал университети, изработил правните принципи, които по-късно се превръщат в стройно законодателство, създал държавната власт и я подчинил на онзи национализъм, от който по-късно се ражда Европа. Изучавала съм живота му в продължение на години. Вземал мъдри решения, управлявал четирийсет и седем години и доживял до седемдесет и четири, въпреки че по онова време кралете са управлявали най-много пет години, а на трийсет вече са били мъртви.

— И мислите, че го е постигнал благодарение на помощ отвън?

— Хранел се здравословно, пиел умерено. И то във време, в което властвали чревоугодието и пиянството. Яздел и плувал всеки ден, обичал лова. Една от причините да избере Аахен за столица на своята империя са горещите минерални извори.

— Мислите, че Наблюдателите са го научили на хигиена, начин на хранене и физически упражнения?

Тя долови иронията в гласа му.

— Карл бил воин. Цялото му управление е белязано от завоевателни войни. Но и към войната подхождал дисциплинирано. Планирал кампаниите си по цяла година, изучавал враговете си. Но най-главното е, че ръководел битките, вместо да участва в тях.

— Същевременно бил дяволски жесток — поклати глава Малоун. — При Верден заповядал да обезглавят четири хиляди и петстотин пленени саксонци.

— Не е сигурно. При археологическите разкопки не е намерено нищо, което да доказва подобно клане. В оригиналния документ най-вероятно е използвана по погрешка думата decollabat вместо delocabat, която означава изселване.

— Добре познавате историята — призна Малоун. — Латинския също.

— Не аз, а Айнхард е истинският хроникьор на тези събития. Именно той е стигнал до това заключение.

— Ако приемем, че неговите мемоари са автентични.

Скоростта на влака намаля още повече. Малоун продължаваше да мисли за вчерашния ден и за онова, което лежеше под „Райхсхофен“.

— И сестра ви ли поддържа вашето мнение за нацистите и за онова, което са причинили на дядо ви? — попита той.

— Доротея проявява пълно равнодушие. Фамилията и историята не означават нищо за нея.

— А от какво се интересува?

— Единствено от себе си.

— Враждата между близначки като вас ми се струва странна.

— Не е задължително да бъдем близки. Още като дете разбрах, че Доротея е проблем.

Той искаше да се зарови по-дълбоко в тези различия.

— Но майка ви си има фаворитка.

— Не бих казала.

— Изпрати при мен вас, а не Доротея.

— Вярно. Но преди това помогна и на Доротея.

Влакът спря.

— Ще ми обясните ли по-подробно?

— Тя й даде книгата, която беше открита в гроба на Карл Велики.

 

 

Доротея приключи с прегледа на кашоните, които Уилкърсън беше донесъл от Фюсен. Книжарят беше свършил добра работа. След войната съюзниците бяха конфискували голяма част от архивите на „Аненербе“ и тя остана дълбоко учудена от количеството на събраните материали. Залови се с четене, но два часа по-късно установи, че „Аненербе“ продължава да е загадка. Организацията беше привлякла вниманието на историците едва през последните години, а няколкото книги за нея наблягаха главно на провалите й.

Тези кашони правеха подробен преглед на успехите.

Били организирани експедиции до Швеция, откъдето били докарани праисторически рисунки върху камък, и до Близкия изток, където учените изследвали междуособиците и сблъсъците в рамките на Римската империя. За членовете на „Аненербе“ тези борби били просто битка между нордически и семитски народи. Последната била финансирана лично от Гьоринг. В Дамаск тя била посрещната като съюзник в борбата на сирийците с бързо нарастващото еврейско население. В Иран изследователите посетили персийските руини и Вавилон, където с вълнение обсъждали възможната арийска връзка. Във Финландия изучавали древни езически псалми, а в Бавария се натъкнали на пещерни рисунки и доказателства за съществуването на кроманьонци. Според „Аненербе“ те също били арийци. Други пещерни рисунки били изследвани във Франция, където според един наблюдател „Химлер и останалите нацисти мечтаели да потънат в мрачната прегръдка на своите далечни предшественици“.

Но истинските съкровища се оказали в Азия. Членовете на „Аненербе“ вярвали, че ранните арийци били покорили голяма част от Китай и Япония, а самият Буда бил от арийски произход. Голяма експедиция до Тибет се върнала с хиляди снимки, отливки на черепи и скелети, на които се възлагали големи надежди за откриване на реални доказателства в древността. Разчитало се и на многобройните животински и растителни проби. Плановете за експедиции в Боливия, Украйна, Иран, Исландия и Канарските острови така и не се осъществили, въпреки че били изготвени до последния детайл.

В архивите се правеше подробен отчет на възхода на „Аненербе“ с разширяването на войната. След като Химлер заповядал арийско прочистване на окупирания Крим, организацията получила задачата да засади там немски горски видове и да подготви земята за по-големи добиви в полза на Райха. Членовете й надзиравали преселването на етнически германци в региона, който едновременно с това бил прочистван от местните жители.

С нарастването на дейността се увеличавала и нуждата от финансиране. За целта се създала специална фондация, която трябвало да набира необходимите средства. Даренията идвали от Дойче Банк, БМВ и „Даймлер-Бенц“, които получили официални благодарности. Отворен както винаги към научните новости, Химлер научил за светлоотражателите за велосипеди, патентовани от някакъв немски механик. Направил смесено дружество с изобретателя, а после прокарал и специален закон, според който педалите на всички велосипеди трябвало да бъдат оборудвани със светлоотражатели. Благодарение на тази дейност организацията печелила десетки хиляди райхсмарки годишно.

Толкова много усилия в преследването на един мит!

Затънал до гуша в безумното издирване на доказателства за съществуването на арийците, което нерядко се превръщало в съучастие в трагедии и масови убийства, дядо й все пак се беше натъкнал на истинско съкровище. Очите й се спряха на разтворената книга върху масата. Дали наистина бе лежала в гроба на Карл? Никъде в изчетените дотук материали не се споменаваше подобно нещо въпреки твърденията на майка й, че книгата била открита още през 1935 г. в архивите на Ваймарската република. Към нея била прикрепена бележка на старонемски, чийто неизвестен автор твърдял, че книгата била извадена от гробницата в Аахен на 19 май 1000 г. от император Ото III. Как бе оцеляла до XX век, си оставаше загадка. Каква тайна криеше тя? Защо бе толкова важна?

Според Кристел отговорът се криеше в мистичната й същност. Лаконичният отговор на Рамзи не й помогна да се освободи от обземащия я страх.

Дори не можете да си представите.

Не, това не можеше да е отговорът. Или?

 

 

Малоун и Кристел излязоха навън. Влажният и студен въздух му напомни за зимата в Нова Англия. Пред гарата имаше дълга редица таксита. Постоянен поток от хора се изливаше през широките врати.

— Мама иска аз да я наследя — рече Кристел.

Той не успя да определи дали младата жена иска да убеди него или себе си.

— Мисля, че майка ви манипулира и двете.

Тя спря и се обърна.

— Господин Малоун…

— Името ми е Котън.

Тя с мъка удържа гневното си избухване.

— Да, снощи вече ми го казахте. Откъде се сдобихте с това странно име?

— По-късно ще ви разкажа. Ако не ви бях изкарал от равновесие, май щяхте да ме наругаете.

Лицето й се отпусна, устните й се разтеглиха в усмивка.

— Вие сте проблем.

— От думите на майка ви пролича, че и Доротея е на същото мнение. След кратко колебание реших да го приема като комплимент. — Той потърка ръкавиците си и се огледа. — Трябва да се отбием в някой магазин. Имам нужда от топли дрехи. Времето тук няма нищо общо със сухия въздух на Бавария. А вие как сте? Студено ли ви е?

— Аз съм родена в този климат.

— А аз не съм. В Джорджия е горещо и влажно поне девет месеца в годината. — Огледа се около себе си и с престорено притеснен вид добави: — Оказа се, че не съм подготвен за продължително пътуване.

— В близост до параклиса има много магазини.

— Предполагам, че все пак ще ми разкажете за майка си и ще ми обясните защо сме тук.

Кристел махна на едно такси, което запълзя към тях. Настаниха се вътре, тя даде указания на шофьора и се обърна да го погледне.

— Да, ще ви обясня.

Малоун се извърна и хвърли поглед назад. Човекът, когото беше забелязал преди три часа на гарата в Гармиш — висок и слаб, с изпито и прорязано от бръчки лице, — махаше на следващото такси. Той нямаше багаж и изглеждаше вглъбен в задачата си. Да ги проследи.

 

 

За да се сдобие с архивите на „Аненербе“, Доротея се беше изложила на сериозен риск. Риск беше и контактът с Котън Малоун, оказал се, уви, безполезен. Не беше сигурна кой точно е пътят към успеха, но едно беше ясно: семейството й не трябваше повече да бъде обект на подигравки. От време на време в „Райхсхофен“ се появяваше по някой историк или репортер, който проявяваше желание да прегледа архивите на дядо й и да си поговорят за „Аненербе“. И, естествено, получаваше отказ. Миналото трябваше да си остане в миналото.

Тя насочи поглед към леглото, в което спеше Уилкърсън. Снощи бяха потеглили на север, към Мюнхен. Още преди края на деня майка й щеше да научи за опожарената ловна хижа. Вероятно вече бяха открили и трупа в манастира. Но за него щяха да се погрижат. Хен или монасите. По-скоро Улрих.

Доротея съзнаваше, че след като й бе дала книгата от гробницата на Карл, майка й бе направила нещо и за Кристел. Именно майка й беше настояла да разговарят с Котън Малоун. И затова Доротея и Уилкърсън бяха използвали онази жена, за да го подмамят в манастира. Майка й не се интересуваше от Уилкърсън. Наричаше го „поредния безволев тип“. Нямаме време за слабост, дете. Но майка й наближаваше осемдесет, докато Доротея беше в разцвета на силите си. Красивите авантюристи като Уилкърсън все още й вършеха работа.

Като снощи например.

Тя се приближи към леглото и го побутна. Той се събуди с усмивка.

— Наближава обед.

— Бях уморен.

— Трябва да тръгваме.

Той огледа кашоните, чието съдържание беше разпиляно по пода.

— Къде отиваме?

— Надявам се, че ще успеем да изпреварим Кристел.