Стив Бери
Наследството на Карл Велики (13)

12

Манастирът „Етал“

Малоун гледаше с нескрито възхищение книгата, която лежеше на масата.

— Идва направо от гробницата на Карл Велики, а? — промърмори той. — Написана преди хиляда и двеста години? Изглежда много добре за възрастта си.

— Много сложна и объркана история, хер Малоун. Която продължава цели дванайсет века.

Тази жена очевидно не обичаше да й задават въпроси.

— Все пак опитай — рече той.

Пръстът й се насочи към книгата.

— Познаваш ли този език?

Той се наведе над една от страниците, запълнена със странен текст. В полетата имаше рисунки на голи жени, излегнали се във вани с особена конструкция. Най-вече по отношение на водопровода, който изглеждаше по-близо до анатомията, отколкото до хидравликата.

Голяма част от страниците бяха запълнени с някакви странни астрономически обекти, сякаш видени през телескоп. Растителност с развита мрежа от корени, странен календар със зодиакални символи, около които имаше голи човешки фигурки, надничащи от някакви кофи за смет. Илюстрациите бяха толкова много, че непознатият текст приличаше по-скоро на обяснения под снимки.

— Ото III правилно е отбелязал, че това е езикът на небесата — каза жената.

— За пръв път чувам, че небесата се нуждаят от език.

— По времето на Карл Велики е имало доста по-различни представи за небесата — усмихна се тя.

Малоун плъзна пръст по символа, изрисуван на корицата.

— Какво е това?

— Нямам представа.

Той бързо осъзна какво липсва в книгата — кръв, чудовища, митични зверове. Никакви конфликти и деструктивни намеци, никакви религиозни символи и капани на индивидуалната власт. Нищо, което да сочи някакъв познат начин на живот — сечива, обзавеждане, средства за транспорт. От страниците на книгата лъхаше нещо извънземно, нещо извън времето и пространството.

— Искам да те заведа на едно друго място — обади се жената.

Той се поколеба.

— Хайде — настоя тя. — Нали си свикнал на всякакви ситуации.

— Аз продавам книги.

Ръката й махна към отворената врата в далечния край на помещението.

— В такъв случай вземи книгата и ме последвай.

Но Малоун не беше в настроение да отстъпва.

— Какво ще кажеш, ако ти вземеш книгата, а аз си остана с пистолета? — подхвърли той и пръстите му здраво стиснаха оръжието.

— Добре — кимна тя. — След като ще се почувстваш по-добре…

Жената вдигна книгата и тръгна към вратата. Малоун я последва.

Озоваха се пред каменно стълбище, което се извиваше надолу и свършваше пред друга слабо осветена врата. Поеха по него. Попаднаха в тесен коридор с дължина почти двайсет метра. От двете му страни имаше симетрично подредени дървени врати. В дъното също имаше врата.

— Крипта ли е?

— Не — поклати глава тя. — Монасите погребват мъртвите си горе, в манастира. Това са останки от средновековна обител, която днес се използва за склад. Дядо ми е прекарвал много време тук, особено по време на Втората световна война.

— Скривалище?

— В известен смисъл — кимна тя и пое напред по коридора, осветен от няколко голи крушки.

Помещението се оказа нещо като музей, запълнен от странни каменни предмети и няколко пана с фина дърворезба. Четирийсет, може би петдесет експоната, всеки под собствен кръг от ярка светлина. В дъното бяха подредени няколко маси, също осветени отгоре. До стената имаше двойка дървени шкафове, боядисани в типичните баварски цветове.

Жената посочи резбованите пана, под които бяха подредени най-различни дреболии, изработени от дърво: кръстове и полумесеци, звезди и сърца, звезди и корони.

— Събирани са от фронтоните на селските къщи в Холандия. Някои хора ги наричат фолклорно изкуство. Но за дядо ми бяха нещо повече, което е изгубило значението си с времето. Затова ги събираше.

— След поражението на Вермахта?

В очите й проблесна раздразнение.

— Дядо ми беше учен, а не нацист.

— Доста изтъркана версия, не мислиш ли?

Тя умишлено пренебрегна заядливостта му.

— Какво знаеш за арийците?

— Достатъчно, за да си давам сметка, че тази идея не е рожба на нацистите.

— Още един пример за фотографската ти памет?

— Ти си истински извор на информация за мен.

— Която положително ще събереш и за мен, ако решиш, че си заслужава.

Това си беше чистата истина.

— Концепцията за арийската раса възниква през осемнайсети век — продължи тя. — Тази раса се състои от високи, стройни и мускулести индивиди със златиста коса и сини очи. По онова време се обръща внимание и на приликата между древните езици. Идеята, обърни внимание, е на британски юрист във Върховния съд на Индия. Той изучавал санскритски и пръв забелязал близостта на този език със старогръцкия и латинския. В един момент започнал експерименти с думата „ариа“, означаваща „благородство“. С нейна помощ изучавал различните индийски диалекти. Повечето учени след него забелязали близостта на санскритския с други езици и започнали да използват думата за описание на тази езикова група.

— Ти лингвист ли си?

— Едва ли, но дядо ми е бил истински познавач. — Тя посочи към един от каменните блокове. Скулптура, изобразяваща човешка фигура на ски. — Тази е от Норвегия, на възраст четири хиляди години. Другите екземпляри са събирани в Швеция. В тях са издълбани кръгове, дискове и колела. Според дядо ми именно това е езикът на арийците.

— Глупости!

— Така е. Но нещата не спират дотук.

Разказът й продължи с историята на един народ от блестящи воини, обитавал преди много години някаква дълбока и спокойна долина в Хималаите. Драматично събитие, което така и не оставило следи, принудило тези хора да напуснат домовете си и да се превърнат в професионални бойци. Част от тях тръгнали на юг и покорили Индия. Други се насочили на запад и стигнали чак до студените и дъждовни гори на Северна Европа. По пътя те нагодили езика си към местните наречия и именно това обяснява откритата по-късно близост. Тези хималайски нашественици нямали име. Такова получили чак през 1808 година от един немски литературен критик, който ги нарекъл арийци. По-късно друг немски писател, който не притежавал качествата на историк и лингвист, свързал арийците с нордическите племена, като ги обявил за едно цяло. Написал серия от книги на тази тема, които се превърнали в бестселъри на двайсетте години.

— Пълно безумие — заключи с въздишка дамата. — Без факти, на които да се опира. На практика арийците са митичен народ с измислена история и взето назаем име. Но през 30-те години на миналия век националсоциалистите били привлечени от романтиката, която излъчва тази сага. Думата „ариец“ все по-често се повтаряла в пряка връзка с историята на нордическите племена и на самите германци. Така е и до днес. Представата за завоевателя с руса коса и сини очи все още докосва душите на германците и подхранва тяхната суета. Така онова, което започва като безобидно лингвистично проучване, се превръща в смъртоносно расистко оръжие, взема милиони жертви и мотивира хората да вършат неща, които при други обстоятелства никога не биха извършили.

— Стари истории — сви рамене Малоун.

— Нека ти покажа нещо, което не е такова — предложи тя и започна да си пробива път сред изложените експонати.

Не след дълго спряха пред пиедестал, на който се крепяха четири напукани каменни плочи. Върху тях личаха дълбоко издълбани знаци. Малоун се наведе и огледа буквите.

— Прилича ми на онзи текст — отбеляза той. — Буквите са същите.

— Абсолютно — кимна тя.

— Още скандинавски заклинания? — изправи се той.

— Тези плочи идват от Антарктида.

Книгата. Камъните. Непознатият език. Баща му. Нейният баща. НР-1А. Антарктида.

— Какво искаш от мен?

— Плочите са открити от дядо ми, който ги докарал тук. Баща ми посвети живота си на дешифрирането им, както и на нея. — Ръката й леко повдигна книгата. — И двамата бяха безнадеждни мечтатели. Аз искам да разбера за какво са жертвали живота си, а ти със сигурност искаш да знаеш защо е загинал баща ти. Но за тази цел трябва да разкрием загадката на онова, което дядо ми наричаше „наследството на Карл Велики“.

— Откъде знаеш, че има връзка с онази подводница? — попита той.

— Татко е попаднал там случайно. Бил е участник в събитията. Фактически именно той е предизвикал тези събития. Десетки години се опитвам да получа класифицирания доклад за „Блейзък“ но без успех. А ти разполагаш с него.

— Все още не си ми обяснила откъде знаеш всичко.

— Имам контакти с флота. От тях разбрах, че твоята бивша началничка Стефани Нел се е сдобила с доклада и ти го е изпратила.

— Това не обяснява откъде си получила информация, че ще бъда в планината именно днес.

— Засега предпочитам да не отговарям на този въпрос.

— Ти ли изпрати двамата, които ме нападнаха в кабината?

Тя кимна.

Малоун изобщо не хареса отношението й, но същевременно беше силно заинтригуван. Намираше се в подземията на древен манастир в Бавария, заобиколен от древни камъни със странни надписи. Пред очите му лежеше книга, която вероятно е била притежание на Карл Велики. И която не можеше да прочете. Ако тази Доротея Линдауер казваше истината, връзката със смъртта на баща му ставаше съвсем вероятна. Но съвместните действия с тази жена бяха лудост. Не се нуждаеше от нея.

— Ще се въздържа, ако нямаш нищо против — промърмори той и тръгна към изхода.

— Съгласна съм — подхвърли след него тя. — Ние с теб никога не бихме могли да работим заедно.

Той се обърна и сбърчи вежди.

— Стой далеч от мен!

— Лека вечер, хер Малоун.