Стив Бери
Наследството на Карл Велики (30)

29

Вашингтон

4:30 ч.

Рамзи съблече хавлията. Новият ден започваше. Можеше да се окаже най-важният в живота му, ново начало.

В съня му се появиха Милисънт, Едуин Дейвис и НР-1А. В странни, взаимно преплитащи се комбинации от образи и цветове. Но той не беше от хората, които биха позволили на фантазиите да изкривят реалността. Беше извървял дълъг път. Само няколко часа го деляха от заслужената награда. Даян Маккой се оказа права. Съвсем не беше сигурно, че президентът ще избере именно него за заместник на Дейвид Силвиан. Знаеше поне две имена, които Даниълс положително би предпочел — разбира се, ако решението бъдеше взето единствено в Белия дом. Слава богу, че в политическия живот на Вашингтон рядко се вземат свободни решения.

Слезе в кабинета си на първия етаж в момента, в който мобилният му телефон иззвъня. Никога не се разделяше с него. На дисплея се появи индикация за международен разговор. Много добре. След разговора с Уилкърсън очакваше да разбере дали в провалената операция е настъпила промяна.

— За съжаление поръчаните от вас коледни подаръци няма да пристигнат навреме — обяви гласът отсреща.

Рамзи с мъка потисна гнева си.

— Причина за забавянето? — попита той.

— Складът се оказа празен. Нямаше нищо от онова, което ни трябва.

— Не е мой проблем. Платих предварително още преди седмици и очаквах бързо действие.

— Наясно сме и вземаме мерки. Пратката ще пристигне навреме. Просто искахме да ви предупредим за малкото закъснение.

— Пратете ми сметката, в случай че се наложи спешна доставка. Цената няма значение. Искам стоката незабавно и това е всичко.

— В момента проследяваме движението й. Съвсем скоро ще потвърдим експедицията.

— Дано — сухо рече Рамзи и изключи телефона.

Едва сега даде воля на вълнението си. Какво ставаше в Германия? Още ли бе жив Уилкърсън? А Малоун? Два провала щяха да му дойдат твърде много. За съжаление не беше в състояние да промени каквото и да било. Беше длъжен да вярва на оперативните си агенти. До този момент нямаха провали, дано и сега се справеха.

Включи настолната лампа. Вграденият сейф беше едно от нещата, които го бяха накарали да избере тази къща — разбира се, освен местоположението, квадратурата и обзавеждането. Сейфът не беше нищо особено, но предлагаше достатъчно сигурност както за служебните документи, които връщаше още на другия ден, така и за няколкото папки с лични архиви.

Отвори добре замаскирания дървен панел и набра кода. Във вътрешността на касата имаше шест вертикално подредени папки. Извади първата отляво. Освен че беше превъзходен убиец, Чарли Смит умееше да събира информация с усърдието на катеричка, трупаща зимнина. Най-много обичаше да разкрива тайните, които хората пазят като очите си. А тази информация Смит събираше вече две години. Част от нея подлежеше на незабавна употреба, останалата щеше да влезе в действие няколко дни по-късно.

Разтвори папката и отново огледа детайлите. Все още се учудваше на разликата между личния и обществения живот на публичните личности. И направо недоумяваше от начина, по който политиците поддържат фасадата си. Сигурно беше адски трудно. Докато инстинктите и желанията сочат в една посока, кариерата и имиджът се намират точно в обратната.

Типичен пример в това отношение беше сенаторът Атос Кейн. Петдесет и шест годишен, четвърти мандат в Сената като представител на Мичиган, женен, с три деца. Професионален политик още преди да навърши трийсет — отначало на щатско, а след това и на национално равнище. Миналата година Даниълс го беше поканил да заеме овакантения пост на вицепрезидент, но Кейн бе благодарил за доверието и бе отказал. Мотивите му бяха, че в Сената може да служи на президента далеч по-добре, отколкото в Белия дом. Цял Мичиган въздъхна с облекчение. В политическите среди Кейн беше известен като най-ревностния привърженик на компромисите в законодателството. След двайсет и две години на Капитолийския хълм Атос Кейн беше усвоил най-важните поуки. Коя бе първата? Че политиката се прави на местно равнище.

Рамзи се усмихна. Обичаше хората, които умеят да преговарят. Въпросът на Доротея Линдауер продължаваше да кънти в ушите му. Какво открихте там? В продължение на години не си беше спомнял за това плаване.

Колко пъти бяха слизали на брега? Четири?

Капитан Закари Алегзандър беше адски любопитен тип, но Рамзи все пак бе изпълнил заповедта за пълна секретност на мисията. Радиостанцията, която екипът му качи на борда, беше настроена на вълната за сигнала за бедствие, на която беше настроена радиостанцията на НР-1А. Такъв сигнал не беше уловила нито една от контролните станции, разположени по цялото Южно полукълбо. Именно това бе улеснило задачата им. Радиация също не беше открита. Идеята на командването беше, че сигналите за бедствие и наличието на радиация ще бъдат уловени най-добре в близост до мястото на инцидента. По онова време вечните ледове пречеха на електрониката. И тъй, в продължение на два дни те бяха прослушвали района на море Уедъл — родното място на ураганни ветрове, светещи в алено облаци и призрачен ореол около бледото слънце.

Нищо. После бяха пренесли оборудването на брега.

— Какво улови? — обърна се Рамзи към лейтенант Хърбърт Роуланд.

— Сигнал на 240 градуса! — възбудено отвърна младият офицер.

Рамзи насочи поглед към мъртвия континент, окован от дебели пластове лед. Осем градуса под нулата, въпреки че лятото наближаваше. Сигнал? Тук? Изключено! Намираха се на около шестстотин метра навътре в сушата, плоска и безлична като океана. Никой не можеше да каже дали под краката му има почва или лед. На хоризонта се издигаха голи планински върхове, стърчащи от ослепително бялата тундра като странно закривени зъби.

— Ясен сигнал, засечен на 240 градуса! — повтори Роуланд.

— Сейърс — подвикна към третия член на екипа Рамзи.

Другият лейтенант вървеше на петдесетина метра пред тях, да търси пукнатини в леда. Тук възприятията бяха постоянен проблем. Бял сняг, бяло небе. Дори въздухът беше бял от парата, която издишваха. Това забравено от бога място представляваше някаква странно мумифицирана празнота, към която човешкото око се приспособяваше почти толкова зле, колкото към пълния мрак.

— Проклетата подводница е! — извика Роуланд, заковал очи в приемника.

Рамзи все още усещаше смразяващия студ на онази лишена от сенки земя, където сиво-зеленикавата мъгла покриваше всичко за броени секунди. Експедицията им беше блокирана от лошото време, ниско надвисналите облаци и постоянния вятър. Никоя зима в Северното полукълбо не можеше да се сравни дори с един-единствен „нормален“ ден в Антарктида. Никога нямаше да забрави четирите денонощия там.

Дори не можете да си представите, беше отвърнал той на въпроса на Доротея Линдауер. Насочи поглед към сейфа. До папките лежеше стар дневник.

Правилата за плаване преди трийсет и осем години изискваха такъв дневник от командващите офицери на всички кораби. Рамзи протегна ръка и го измъкна.