Стив Бери
Наследството на Карл Велики (20)

19

Малоун поклати недоумяващо глава. Близначки?

— Току-що се разделих със сестра ви — промърмори той и затвори вратата. — Бях доста учуден, че ме пусна толкова лесно. Вие двете май наистина не желаете да разговаряте заедно с мен.

— Ние изобщо не разговаряме — поклати глава Кристел Фалк.

— Но очевидно работите заедно — погледна я озадачено Малоун.

— Нищо подобно.

Английският й беше безупречен като на сестра й, почти напълно лишен от немски акцент.

— Тогава какво търсите тук?

— Тя ви подмами днес. Накара ви да отидете в манастира. Чудех се защо. Възнамерявах да поговоря с вас, след като слязохте от върха, но видях какво се случи и размислих.

— Видели сте?

Тя кимна.

— А след това ви проследих дотук.

В какво се забърквам, по дяволите, запита се Малоун.

— Нямам нищо общо с онова, което се случи — увери го гостенката.

— С изключение на факта, че сте знаели предварително.

— Знаех само, че ще бъдете там. Нищо повече.

Той реши да прескочи подробностите.

— И вие също искате да научите какво се е случило с баща ви?

— Точно така.

Той седна на леглото и хвърли бърз поглед към дървената пейка под прозорците. Там беше разговарял със Стефани, когато бе забелязал жената от лифта. Докладът за „Блейзък“ лежеше, където го беше оставил. Не можеше да каже дали гостенката е надзърнала в него.

Кристел Фалк се настани удобно на стола срещу него. Беше облечена в дънкова риза с дълъг ръкав и широки панталони в цвят каки, подчертаващи отличната й фигура. Тези две красиви жени, почти еднакви на външен вид, ако не се брояха прическите — косата на Кристел падаше свободно към раменете, — очевидно се различаваха по характер. Доротея Линдауер излъчваше гордост и достолепие, докато Кристел Фалк безспорно беше борбена натура, винаги готова за битка.

— Доротея разказа ли ви за дядо?

— Получих някаква представа — кимна Малоун.

— Работил е за нацистите като председател на „Аненербе“.

— Доста благородно начинание.

— Съгласна съм. — Кристел очевидно бе доловила сарказма. — Но това бил научноизследователски институт, заел се да фабрикува археологически доказателства за политически цели. Химлер наистина вярвал, че немската нация произхожда от древен народ, който доминирал над останалите и е разпространил арийската кръв по света. По тази причина и създал „Аненербе“ — смесица от авантюристи, мистици и побъркани учени, поставяйки му задачата да открие тези арийци и да унищожи всички останали.

— Какъв е бил дядо ви?

Тя озадачено го погледна.

— Авантюрист, мистик или учен?

— Всъщност от всичко по малко.

— Но трябва да е бил и политик, нали? Той е бил ръководител на „Аненербе“ и положително е бил наясно с истинските й цели.

— Тук грешите. Дядо вярваше в мита за арийската нация и нищо повече. А Химлер използвал тази вяра като средство за етническо прочистване.

— Тази теза е била издигната по време на Нюрнбергския процес, но без успех — поклати глава Малоун.

— Вярвайте в каквото желаете — въздъхна жената. — Не това е причината за моята поява тук.

— Чакам да чуя обясненията ви, и то доста търпеливо — рече Малоун.

Тя прехвърли крак върху крак.

— Основната задача на „Аненербе“ била изследването на ръкописи и символи в търсене на древни арийски послания. В края на 1935-а дядо ми всъщност открил нещо. — Кристел махна към леглото, върху което беше хвърлила палтото си. — Там, в джоба.

Той извади книгата, увита в найлонова торбичка. По състояние, размер и форма тя си приличаше като две капки вода с предишната, но върху корицата й липсваше символът.

— Чували ли сте за Айнхард? — попита тя.

— Чел съм неговия „Животът на Карл Велики“.

— Той е роден на изток, в немската част на Франкското кралство. Получил образованието си във Фулда, един от най-големите центрове на знанието по земите на франките. През 791 година бил приет в двора на Карл — един изключителен владетел на своето време: строител, политически лидер, изявен религиозен пропагандатор, меценат на науката и изкуството. Той обичал да се огражда с хора на науката и Айнхард скоро се превърнал в негов близък съветник. След смъртта му през 814-а на трона се възкачил синът му Луи Благочестиви, който назначил Айнхард за свой личен секретар. Шестнайсет години по-късно между Луи и синовете му избухнали разпри и Айнхард напуснал двора. Умрял през 840-а и бил погребан в Зелингенгцат.

— Впечатлен съм от познанията ви — промълви Малоун.

— Притежавам три научни степени по средновековна история.

— Но нито една от тях не обяснява какво, по дяволите, търсите тук.

— „Аненербе“ търсили навсякъде следи от арийците. Разкопали стотици гробници на територията на Германия. Книгата, която държите в ръце, е открита от дядо ми в гроба на Айнхард.

— Аз пък си помислих, че е била в гробницата на Карл.

— Доротея ви е показала своя екземпляр — усмихна се Кристел. — Той е бил в гробницата на владетеля. Но този е друг.

Малоун не издържа на изкушението, извади книгата от опаковката и внимателно я разтвори. Страниците бяха изпълнени с текст на латински, но и тук присъстваха странните скици и рисунки, придружени от обяснения на непознат език.

— Дядо ми открил тази книга през трийсетте години на миналия век заедно със завещанието на Айнхард. По времето на Карл хората оставяли писмени завещания. В това на Айнхард дядо ми се натъкнал на една загадка.

— А вие откъде знаете, че не става въпрос за поредната фантазия? Сестра ви няма особено високо мнение за дейността на вашия дядо.

— Ето една от причините, поради които не се понасяме.

— Защо сте толкова привързана към него?

— Защото е открил и доказателства.

 

 

Доротея нежно го целуна по устните. Тялото му все още трепереше. Стояха сред руините на къщата и гледаха горящата кола.

— Вече сме заедно в огъня — прошепна тя.

Уилкърсън си даваше сметка, че е именно така. Даваше си сметка и за нещо друго — край на мечтите за адмиралски пагони. Тя няколкократно беше повтаряла, че Рамзи е змия, но той все бе отказвал да й повярва.

Сега вече знаеше.

— Животът сред лукс и привилегии е добър заместител — отгатна мислите му тя.

— Но ти имаш съпруг.

— Само на книга.

Като всеки мъж и Уилкърсън се нуждаеше от убеждаване.

— Тази вечер ти се държа достойно.

Той избърса потта от челото си.

— Дори успях да убия един от тях. Застрелях го в гърдите.

— Което доказва, че умееш да поемеш нещата в свои ръце, когато се налага. Забелязах го, докато идвах насам. Оставих колата в гората и се промъкнах към къщата. Станах свидетел на нападението. Силно се надявах да ги задържиш, докато намеря някоя пушка.

Цялата долина беше собственост на семейството й. Без съседи, от началото до края.

— Цигарите, които ми даде, свършиха добра работа — добави тя. — Беше прав за онази жена. Тя наистина се оказа източник на неприятности, който трябваше да бъде елиминиран.

Комплиментите свършиха работа и Уилкърсън видимо започна да се успокоява.

— Радвам се, че си открила тази пушка — промърмори той.

Леденият въздух се затопляше от пламъците на горящата кола. За всеки случай Доротея презареди оръжието си, но и двамата знаеха, че тази вечер няма да имат други гости.

— Трябва да измъкнем кашоните, които донесох — рече той. — Бях ги подредил в кухнята.

— Видях ги — кимна тя.

Странно как опасността пробужда желанието. Този мъж определено я привличаше. Капитан от флота с добър външен вид, ограничени умствени способности и известна доза кураж. Защо слабите мъже са толкова желани? Съпругът й беше пълна нула и я оставяше да прави каквото си иска. Също като по-голямата част от любовниците й.

Тя опря пушката на близкото дърво, пристъпи напред и отново целуна Уилкърсън.

 

 

— Какво доказателство? — попита Малоун.

— Изглеждате уморен — отбеляза Кристел.

— Не само уморен, но и гладен.

— В такъв случай да идем да хапнем нещо.

Беше му писнало от жени, които го държат на каишка. Ако не беше мисълта за баща му, положително щеше да я прати по дяволите, също като сестра й. Но любопитството му вече беше събудено.

— Добре — кимна той. — Но вие плащате.

Излязоха от хотела и се насочиха към един ресторант в пешеходната зона на Гармиш. Снегът продължаваше да вали. Малоун си поръча свинска пържола на тиган с гарнитура от пържени картофи. Кристел Фалк се задоволи със супа и препечен хляб.

— Чували ли сте за Немската антарктическа експедиция? — попита тя. — Потеглила от Хамбург през декември 1938 година с официалната цел да изгради германска китоловна база на Антарктида с оглед производството на китова мас. Представяте ли си? Но най-странното е, че хората са повярвали на това обяснение.

— Всъщност аз също мога да го приема. По онова време китовата мас е била основната суровина за производство на маргарин и сапун. Германия е внасяла големи количества от Норвегия. Логично е да потърси собствена суровинна база, особено в навечерието на войната.

— Виждам, че наистина знаете много.

— Чел съм за дейността на нацистите в Антарктика. Натам се насочил корабът „Швабенланд“ с шейсет души екипаж. Малко преди това Норвегия обявила част от Антарктида за своя територия, наричайки я „Земя на кралица Мод“. Но нацистите проявили апетит към същата територия и я кръстили „Нойшвабенланд“. Заснели я от въздуха и пуснали хиляди немски знамена от бодлива тел. Представям си гледката: ледена пустош, обсипана с пречупени кръстове.

— Дядо ми е участвал в експедицията от 1938 година. Въпреки че маркирали една пета от територията на Антарктида, главната му цел била да провери дали написаното от Айнхард в онази книга отговаря на истината.

Той си спомни скалните късове, събрани в подземието на манастира.

— И е докарал част от камъните, покрити със странните символи?

— Значи вече сте били в манастира? — изненадано го погледна тя.

— По покана на сестра ви. Но защо имам чувството, че вече го знаете?

Тя замълча.

— Каква е присъдата? — настоя Малоун. — Какво е открил дядо ви?

— Проблемът е там, че не знаем. След войната всички архиви на „Аненербе“ били конфискувани или унищожени от съюзниците. Още през 1939 година Хитлер публично заклеймил дядо ни, тъй като не бил съгласен с някои негови възгледи. Най-вече с феминистката теза, според която древната арийска общност била управлявана от пророчици и проповеднички.

— Нещо много различно от убеждението на Хитлер, че жените са само машини за раждане на деца — подхвърли Малоун.

— Точно така — кимна тя. — По тази причина затворили устата на Херман Оберхойзер, а идеите му били забранени. Било му забранено да чете лекции и да издава научни трудове. Приблизително седем години по-късно загубил разсъдъка си. Останалите двайсет от живота си прекарал като сенилен и никому ненужен старец.

— Странно, че Хитлер не го е ликвидирал.

— Имал е нужда от нашите фабрики, петролната рафинерия и вестниците. Запазвайки живота му, той получил възможност да установи контрол над тях. За съжаление дядо бил отявлен привърженик на Адолф Хитлер и с готовност му отстъпил всичко. — Кристел извади книгата от джоба си. — Този текст повдига много въпроси, на които нямам отговор. Надявам се на вашата помощ. Може би заедно ще успеем да разкрием загадката.

— Наследството на Карл Велики?

— Виждам, че доста сте си поговорили с Доротея. Да. Неговото наследство.

Кристел му подаде книгата. Латинският му беше сравнително добър, но все пак му беше трудно да разшифрова част от текста. Тя го забеляза.

— Може ли?

Той се поколеба.

— Уверявам ви, че е интересно. За мене беше.