Стив Бери
Наследството на Карл Велики (68)

67

Ашвил

Стефани откри Дейвис и му показа кибрита.

— Съвпаденията стават твърде много — промърмори той. — Този човек не е участник в конференцията, а просто дебне жертвата си.

Убиецът действително беше самоуверен и нагъл. Сам, пред очите на всички, без помощ отникъде — за това действително се искаше кураж. Особено за човек, който беше убил поне трима души през последните четирийсет и осем часа. Освен ако…

Дейвис се обърна и тръгна към билярдната.

— Едуин!

Участниците в обиколката се бяха разпръснали из банкетната зала, а Скофилд вече ги насочваше към следващата забележителност. Стефани поклати глава и тръгна след тях. Дейвис си пробиваше път между масите за билярд, насочвайки се към дребния мъж, който се беше изправил пред голямата камина, украсена със свежи борови клонки. Пред нея беше просната меча кожа. В залата вече имаше неколцина участници, а останалите всеки момент щяха да се присъединят.

— Хей, вие! — подвикна Дейвис.

Мъжът се обърна и инстинктивно отстъпи крачка назад.

— Да, вие! — кимна съветникът и с твърд глас добави: — Трябва да поговоря с вас!

Мъжът се стрелна напред и го изблъска от пътя си. Ръката му потъна под палтото.

— Едуин! — изкрещя Стефани.

Дейвис беше видял движението и бързо приклекна зад близката билярдна маса. Тя измъкна пистолета си и го насочи към непознатия.

— Не мърдай!

Хората в залата видяха оръжието. Една жена изпищя. Мъжът изчезна през отворената врата.

Дейвис се изправи и се втурна след него.

Малоун и Кристел напуснаха хотела. Небето беше покрито с ярки звезди, обливащи смълчаното селце с бледото си сияние. Въздухът беше чист и студен.

Кристел беше открила две електрически фенерчета в едно от шкафчетата на рецепцията. Малоун усети прилив на нови сили. Току-що се беше любил с една изключително красива жена, на която не се доверяваше изцяло, но не бе успял да й устои. Кристел беше прибрала косата си нагоре, но няколко къдрици все пак се спускаха от двете страни на нежното й лице. По неравния терен играеха сенки. В сухия въздух се долавяше миризмата на дим. Двамата поеха нагоре по тясната неутъпкана пътека и не след дълго стигнаха до манастирския портал. Срязаната верига беше на мястото си, създавайки впечатление за заключена врата. Хен си беше свършил работата.

Малоун свали веригата. Посрещна ги дълбоката тишина, която не можеше да бъде нарушена нито от нощта, нито от вековете. Двамата запалиха фенерчетата си, прекосиха тъмния вътрешен двор и влязоха в църквата. Той имаше чувството, че се намират в огромен фризер, толкова беше студено.

По-рано не беше обърнал внимание на подовата настилка, но сега насочи цялото си внимание към нея. Фугите между плочите бяха доста широки и груби, запълнени с мъх. Повечето плочи бяха напукани или счупени, а на места липсваха цели парчета, заместени от замръзнала пръст. Прозрението го прониза чак до костите. За всеки случай си беше взел пистолета заедно с няколко резервни пълнителя.

— Дъската е тук — подхвърли той. — Трудно се забелязва, защото липсва голяма част от нея.

Вдигна глава към мястото на хора в галерията — там, където няколко часа по-рано беше стояла Изабел в компанията на Хен.

— Ела.

Поеха нагоре по стълбите. Отгоре се виждаше много по-добре. Напрегнаха взор към пода на храма. Ако всички плочи бяха там, те без съмнение биха оформили игралната дъска за дама.

Той насочи лъча на фенерчето към центъра на дъската.

— Признавам, че Айнхард е бил изключително прецизен. Тя е там, в средата на пътеката.

— Страшно вълнуващо — промълви Кристел. — Точно така е постъпил дядо.

— Да слезем долу и да видим какво ще открием.

— Чуйте всички! — повиши тон Стефани, опитвайки се да установи контрол. Няколко глави се извърнаха към нея, в залата се възцари тишина.

— Какво става тук? — извика Скофилд, появил се от банкетната зала.

— Доктор Скофилд, моля ви да изведете хората през главния вход. Там трябва да има охрана. Обиколката приключи!

Пистолетът в ръката й придаваше допълнителна тежест на заповедта. Нямаше време да проверява дали Скофилд ще я изпълни и Стефани хукна след Дейвис. От билярдната се озова в някакъв слабо осветен коридор. Табелата на стената информираше, че от тук се отива в ергенското крило. Вдясно се виждаха две сравнително малки помещения, а вляво някакво стълбище. Липсата на украса сочеше, че то най-вероятно е предназначено за прислугата. До слуха й долетяха отдалечаващи се стъпки. Бързи, потъващи надолу.

Тя се понесе след тях.

Малоун се взря в плочите в средата. Макар напукани и покрити с мъх, повечето от тях бяха на мястото си. Лъчът на фенерчето попадна върху централния камък и той се наведе да го разгледа. Върху него се очертаваха едва забележими линии. Прекъснати от многобройни пукнатини, те представляваха нещо като триъгълник, а в краищата им личаха две избледнели букви — K и L.

— Може да бъде единствено знакът на Карл — обяви Кристел, приклекнала до него.

— Трябва ни лопата.

— Отзад има барака за инструменти. Видяхме я, преди да се появим тук вчера сутринта.

— Ще идеш ли да провериш?

Младата жена забързано се отдалечи, а той се наведе над замръзналата земя. Дали Херман Оберхойзер бе открил нещо тук? Според Изабел първото му посещение в този манастир било в края на трийсетте, малко преди да отпътува за Антарктика. За втори път бил тук в края на петдесетте, а съпругът й се появил някъде през седемдесетте.

Нима тези хора не бяха открили нищо?

По околните стени пробяга светлина, после Кристел се появи с лопата в ръка. Той я пое, подаде й фенерчето и натика железния ръб между плочите. Земята се оказа твърда като бетон, точно както предполагаше. Той вдигна лопатата и с всичка сила я заби във фугата. След няколко подобни удара почвата най-после започна да се рони.

Той заби ръба максимално дълбоко и успя да го подпъхне под дебелата плоча. После натисна дървената дръжка с цялата тежест на тялото си. Повтори операцията и от другите краища. Плочата най-сетне помръдна. Той пъхна лопатата максимално навътре и натисна дръжката като лост.

— Дръж така! — задъхано заповяда Малоун.

Кристел хвана лопатата, а той се отпусна на колене и започна да рови пръстта отдолу. Фенерчетата лежаха до него. Той вдигна едното от тях и насочи лъча в процепа. Не се виждаше нищо друго освен пръст.

— Нека опитам оттук — обади се Кристел и започна да нанася силни удари с острието на лопатата по замръзналата земя.

Напредваше бавно, но все пак напредваше. После лопатата звънна в нещо твърдо. Кристел я отмести, а той започна да разрива с две ръце. След известно време напипа нещо. На пръв поглед приличаше на обикновен камък, но при внимателно вглеждане личеше, че става въпрос за хоризонтална плоча с гладка повърхност. Котън избърса с длани последните остатъци от пръстта. Пред очите му бавно изплува подписът на Карл Велики, издълбан ясно и отчетливо в камъка. След още няколко минути Малоун започна да проумява, че пред него се намира каменен реликварий с размери четирийсет на двайсет и пет сантиметра. Облечените му в ръкавиците пръсти бързо напипаха долния край на сандъчето. Височината му не надминаваше петнайсет сантиметра. Пъхна ръцете си под него, напрегна мускули и го измъкна. Кристел коленичи до него.

— От времето на Каролингите — констатира тя. — Личи от формата, от гравюрите, от мрамора. И от подписа, разбира се.

— Отстъпвам ти честта да го отвориш.

Тя се усмихна, сграбчи горната част на камъка и я вдигна. Реликварият покорно се раздели на две. В долната му половина лежеше омаслена кожена торба.

Малоун предпазливо извади и развърза шнура, който я пристягаше.

Кристел насочи фенерчето.