Стив Бери
Наследството на Карл Велики (19)

18

Бавария

22:30 ч.

Уилкърсън превключи на по-ниска скорост и волвото забави ход. Пътят се спускаше стръмно надолу, към сгушената между непристъпните върхове алпийска долина. Снежинки изскачаха от мрака, блъскаха се в стъклото и отлитаха, пометени от чистачките. Намираше се на петнайсет километра северно от Фюсен, сред вековните гори на Бавария в околностите на Линдерхоф. Мястото беше известно с един от приказните замъци, построени от лудия крал Лудвиг II.

Колата почти спря, отби от асфалта и пое по каменист път сред смълчаната тъмна гора. Къщата се появи няколко минути по-късно. Типична за района: с остър покрив, боядисана в ярки цветове, с основи от камък и дървени стени. Прозорците на долния етаж бяха скрити зад зелени капаци и изглеждаха така, както ги беше оставил през деня.

Той паркира и слезе от колата. Снегът заскърца под обувките му. Отключи, влезе в къщата и запали осветлението. После разпали огъня, който тлееше в камината, излезе навън и започна да пренася кашоните, които беше натоварил във Фюсен. Прибра ги в един от кухненските шкафове и се огледа. Задачата беше изпълнена. Върна се да затвори входната врата и отправи поглед навън, към снежната нощ.

След малко трябваше да докладва на Рамзи. Вече беше уведомен, че в рамките на месеца ще бъде изтеглен във Вашингтон и ще получи висок пост в щаба на военноморското разузнаване, а името му ще бъде включено в списъка на офицерите, подлежащи на повишение. Но дали щеше да се случи в действителност?

Нямаше друг избор, освен да се надява.

Напоследък животът му силно зависеше от други хора и това го притесняваше.

Горящите пънове в камината се разпаднаха с тихо съскане. Трябваше да донесе още дърва от навеса, залепен за къщата. Нощта обещаваше да бъде мразовита. Отвори входната врата. Разнесе се оглушителна експлозия. Уилкърсън инстинктивно вдигна ръка, за да предпази лицето си от ослепителния огън и горещата ударна вълна. Ярки пламъци поглъщаха волвото. По-скоро усети, отколкото видя придвижването на някакви сенки в мрака. Двама души, насочили се към него с оръжие в ръце. Той затръшна вратата.

Стъклото на прозореца се пръсна и нещо изтропа на дъските. Очите му светкавично го откриха. Граната, съветско производство. Стрелна се в съседната стая в момента, в който гранатата избухна. Стените явно бяха достатъчно солидни, защото удържаха на взрива. До ушите му достигна свиренето на вятъра. Във външната стена зееше широка дупка. Успя да се изправи и светкавично приклекна. Отвън долетяха гласове. На двама души, заели позиция край ъглите на къщата.

— Иди да провериш трупа — заповяда на немски единият.

Отломките заскърцаха под тежки ботуши, светна фенерче. Нападателите не си правеха труда да скрият присъствието си. Уилкърсън опря гръб на стената.

— Откри ли нещо? — подвикна гласът.

— Не.

— Влез вътре.

Уилкърсън се стегна. Тесният лъч се плъзна по пода, а след това се появи и самото фенерче, в компанията на пистолет. Уилкърсън изчака нападателят да влезе в стаята и скочи отгоре му. Юмрукът му потъна в брадичката, а другата му ръка светкавично издърпа оръжието. Мъжът политна напред, продължавайки да стиска фенерчето. Без да губи нито секунда, Уилкърсън изстреля един куршум в гърдите му и извъртя пистолета по посока на вратата, където се появи светлината на друго фенерче. Нещо тъмно профуча във въздуха и тежко изтропа на дъските. Нова граната.

Той се хвърли зад дивана и го дръпна върху себе си. Гранатата избухна. Външната стена рухна, от тавана се изля дъжд от отломки. Леден въздух нахлу в къщата. Преобърнатият диван го предпази от взрива. В момента, в който си помисли, че е избягнал най-лошото, отгоре се разнесе остро пропукване и една от носещите греди се заби в тапицерията. За негов късмет на сантиметри от рамото му.

Мъжът с фенерчето предпазливо се промъкна напред.

Уилкърсън трескаво се огледа, търсейки пистолета, който беше изпуснал при експлозията. Зърна го почти веднага, измъкна се от укритието и запълзя към него.

Нападателят влезе в стаята, пробивайки си път сред отломките. Един куршум рикошира в пода на сантиметри от главата на Уилкърсън.

Той намери укритие зад купчина тухли и натрошени греди миг преди вторият да свирне покрай ушите му. Но с това шансовете му се стопиха. Пистолетът беше прекалено далеч. Леденият вятър го блъсна в лицето. Секунда по-късно същото стори и лъчът на фенерчето.

По дяволите, изруга той. Проклет да си, Лангфорд Рамзи!

Екна оглушителен изстрел. Лъчът на фенерчето се люшна встрани, после изчезна. На пода се строполи невидимо тяло. В къщата настъпи тишина.

Уилкърсън бавно се изправи и очите му се спряха на тъмната фигура под рамката на кухненската врата. Висока, добре оформена, женствена. С пушка в ръка.

— Добре ли сте? — попита Доротея Линдауер.

— Отличен изстрел.

— Видях, че имате неприятности.

Той направи няколко крачки напред.

— Предполагам, че вече не храните никакви съмнения относно намеренията на вашия любим адмирал Рамзи — подхвърли Доротея.

Уилкърсън кимна.

— Отсега нататък ще работим по вашия начин.