Стив Бери
Наследството на Карл Велики (27)

26

Малоун се спусна долу. Слабият мъж и възрастната жена все още стояха до Кристел Фалк.

— Това е Улрих Хен — представи го Кристел. — Работи за нашето семейство.

— И какво по-точно прави?

— Грижи се за замъка — обади се старата жена. — Нашият главен камерхер.

— А вие коя сте? — изгледа я внимателно Малоун.

Веждите й развеселено се вдигнаха, усмивката й разкри два реда редки зъби. Беше много дребна и слаба, с лакирана златистосива коса. Тънките й ръце бяха прорязани от синкави вени, а по китките й имаше множество кафеникави петънца.

— Аз съм Изабел Оберхойзер.

В очите й се четеше несигурност въпреки широката усмивка.

— Трябва ли да бъда впечатлен? — попита Малоун.

— Аз съм главата на фамилията.

— Току-що убихте човек, вие и този мъж — изръмжа той и махна с ръка към Улрих Хен.

— Човек, който се промъква в дома ми въоръжен и за малко не уби вас и дъщеря ми — спокойно отвърна старицата.

— А пък вие случайно имате пушка подръка и помощник, който може да пръсне черепа на нападателя от десетина метра в слабо осветено помещение.

— Улрих е отличен стрелец.

Хен мълчеше. Явно си знаеше мястото.

— Не знаех, че са тук — обади се Кристел. — Мислех, че мама е извън замъка. Когато ги видях да влизат, просто направих знак на Улрих да бъде готов, докато аз привличам вниманието на стрелеца.

— Глупав ход.

— Но свърши работа.

Виждаше спътницата си в нова светлина. Да се изправиш пред насочено оръжие изисква кураж. Но все още не можеше да реши дали насреща му стои умна и смела жена или обикновена идиотка.

— Не познавам много хора на науката, които биха постъпили като вас — промърмори Малоун и се извърна към възрастната дама. — Този човек ни трябваше жив. Знаеше името ми.

— Забелязах.

— Искам отговори, а не нови загадки. Онова, което направихте, още повече обърка ситуацията.

— Покажи му — кимна на дъщеря си Изабел. — А после, хер Малоун, ние с вас можем да си поговорим насаме.

Той последва Кристел към главното фоайе, откъдето поеха по стълбите към една от спалните. Огромната кахлена камина вътре заемаше цяла стена и се издигаше до тавана. На желязната табелка отпред беше изписана годината на производството й — 1651.

— Това е стаята на баща ми и дядо ми.

Тя се насочи към малка ниша с дървена пейка под висок тесен прозорец с матирани стъкла.

— Дедите ми, построили замъка през XIII век, ужасно се страхували да не попаднат в капан. Затова всяка стая има поне два изхода, включително и тази. На практика тя предлагала максималната сигурност за онова време.

Ръката й натисна ръба на една от зиданите стени, която бавно се отмести. Пред очите им се появи тясно стълбище, виещо се надолу в обратна на часовниковата стрелка посока. Щракна електрически ключ и на каменния таван светнаха няколко слаби крушки. Малоун мълчаливо я последва. В подножието на стълбите тя щракна още един електрически ключ.

Въздухът веднага му направи впечатление. Сух и топъл, с явно контролиран достъп. Подът беше покрит със сиви плочи, слепени с тъмен цимент. Стените бяха облицовани с грубо изсечени камъни, също боядисани в сиво. Тесният проход продължаваше напред, преминавайки от едно помещение в друго. В повечето от тях се съхраняваха странни предмети. Немски знамена, нацистки флагове, дори един олтар, напълно готов за детските кръщенета, така популярни през 30-те години. Картата на Европа от началото на XX век беше покрита с безброй фигурки на войници, нацистки каски, саби и ками, кепета, униформи, пушки и пистолети, бронирани жилетки, патрондаши, пръстени, бижута, ръкавици и фотографии.

— Така дядо ми си запълвал времето след войната — обясни Кристел.

— Прилича ми на нацистки музей — рече Малоун.

— Дядо бил много наранен от начина, по който Хитлер се отнесъл към него. Служил му като вярно куче, но не успял да проумее, че не означава нищо за социалистите. В продължение на шест години, чак до края на войната, отчаяно се опитвал да си възвърне благоволението на диктатора. Събирал тези вещи до петдесетте, когато загубил разсъдъка си.

— Това не обяснява защо семейството му ги е съхранило.

— Баща ми много го уважаваше. Ние рядко слизахме тук.

Тя се приближи до малка остъклена витрина. Вътре имаше сребърен пръстен със символа на СС, изписан по много особен начин.

— Тези пръстени са изработени по стара германска традиция, копиращи древните норвежки щитове — поясни Кристел. — Били предназначени единствено за членовете на „Аненербе“. — Посочи друг предмет в стъклената витрина и добави: — Също като тези значки с руническия символ на Одел и малка свастика. Те са проектирани лично от дядо ми. Иглата им е много особена, изработена е във формата на свещения Ирмисул, или саксонското Дърво на живота. Според легендата то се издигало на върха на Слънчевата планина в Детмолд и било унищожено лично от Карл Велики. Това поставило началото на дългата война между саксонци и франки.

— Говорите много почтително за тези реликви — отбеляза Малоун.

— Наистина ли? — объркано го погледна тя.

— Сякаш имат голямо значение за вас.

— Спомени от миналото, нищо повече — сви рамене Кристел. — Дядо ми е основал „Аненербе“ по чисто научни причини, но организацията се превърнала в нещо съвсем различно. Нейният Институт за военнонаучни изследвания провеждал отвратителни експерименти с концлагеристи. Поставяли хората в барокамери, подлагали ги на хипотермия, изследвали сгъстяването на кръвта им. Ужасни неща. А лабораторията колекционирала кости на мъже и жени от еврейски произход, които били убити и разчленени. Неколцина свършили на бесилката, мнозина отишли в затвора: Отвратително наистина.

Той внимателно я наблюдаваше.

— Дядо ми няма нищо общо — добави тя, отгатнала мислите му. — Станало е след неговото уволнение и публично дискредитиране. — Кратка пауза. — Дълго след като се бил обрекъл на самота в този манастир.

Редом с флага на „Аненербе“ беше изложен гоблен, на който беше изрисувано Дървото на живота. Същото, което беше пресъздадено на иглите. Вниманието му беше привлечено от текста под него. Хората не могат да надживеят свидетелствата за своята култура.

— Дядо ми наистина е вярвал в това твърдение — забеляза интереса му тя.

— А вие?

— Аз също.

Малоун все още не разбираше защо фамилията беше съхранила тази колекция в специални помещения с контролиран въздух, без нито една прашинка. Една от причините все пак му беше ясна. Той също уважаваше баща си. Все още помнеше как си бяха разменяли пасове с топката за бейзбол, как бяха плували заедно и се бяха грижили за градината. Дълги години след неговата смърт беше страдал, че са му отнели онези неща, които децата с двама родители получават даром. Майка му правеше всичко възможно да съхрани живи спомените за баща му, но с хода на годините той откри, че паметта започва да й изневерява. Да си съпруга на моряк е тежко бреме. Също като да си съпруга на агент от специалния отдел „Магелан“. За неговата бивша съпруга бремето се беше оказало непоносимо.

Кристел продължи напред. Всеки експонат в тази странна изложба разкриваше нов детайл от страстта на Херман Оберхойзер. Тя спря пред един шкаф, боядисан в ярки цветове — подобен на онзи в манастира. Издърпа едно от чекмеджетата и извади лист хартия, защитен от прозрачен плик.

— Последната воля и завещание на Айнхард, открито от дядо ми. Копие от него има и в манастира.

Малоун пое плика. Листът под него приличаше на пергамент, изписан с гъст почерк на латински. Избледнялото мастило имаше светлосив цвят.

— На гърба има превод — обади се тя. — Последният параграф е най-важният.

През целия си живот съм спазвал клетвата, дадена на най-благочестивия господар и августейши император Карл. Тя ме задължаваше да не споменавам нито дума за Тартар. Подробното описание на всичко, което знам, отдавна лежи в неговата гробница. В случай че някой ден това свято място бъде открито и отворено, никой не трябва да разлиства или разделя страниците на книгата. Тя трябва незабавно да бъде предадена на свещения император, който управлява в момента. Прочитът на истините в нея разкрива много, затова трябва да бъде направен с крайна благочестивост и благоразумие. Самият аз постъпих така, особено след като станах свидетел на пълното безразличие, което император Луи демонстрира към усилията на своя баща. Успях да напиша тези слова едва след като узнах други две истини. Първата от тях завещавам на моя син, който трябва да я съхрани като наследство за своя син, той на своя и така до края на света. Пази я ревниво, сине, защото тя е написана на езика на Църквата и лесно може да бъде разбрана, но нейното послание е непълно. Втората истина, която ще даде пълно обяснение на мъдростта на небесата и ще бъде достояние на господаря Карл, започва в новия Йерусалим. Откровението ще стане ясно в мига, в който бъде разкрита тайната на това чудотворно място. Изяснете целта на великото начинание, като използвате ангелското съвършенство при освещаването. Но пътят към небето ще се разкрие само на онези, които правилно оценят трона на Соломон и римското лекомислие. Помнете, нито аз, нито Светите люде ще проявят търпение към невежите.

— За това ви говорех — прошепна Кристел. — Наследството на Карл Велики. Великото начинание на Шарлеман. Него трябва да дешифрираме. Въпреки че Ото III и всички римски императори след него не са успели да го сторят. Разкриването на загадката ще ни отведе до онова, което нашите бащи са търсили в Антарктида.

Малоун поклати глава.

— Казахте, че дядо ви е ходил там и не се е върнал с празни ръце. Той очевидно е разкрил загадката. Не е ли оставил някакъв отговор?

— Липсват каквито и да било записки за пътешествието му. Къде е ходил, какво е открил. А по-късно не успя да ни разкаже нищо, тъй като беше сенилен.

— Защо всичко това е толкова важно днес?

Тя се поколеба.

— Баща ми и дядо ми нямаха отношение към бизнеса. Те се интересуваха от света. За съжаление дядо ми е живял по време, в което новаторските идеи са били забранени. Принуден е бил да работи сам. А татко беше безнадежден мечтател, без никакви практически умения.

— Който все пак е успял да стигне до Антарктида на борда на американска подводница — отбеляза Малоун.

— Което повдига един сериозен въпрос.

— Защо американското правителство е проявило такъв интерес, че го е поканило на секретна мисия?

Той знаеше, че през 50-те, 60-те и 70-те години на миналия век САЩ бяха провеждали редица неконвенционални експерименти. Главно в областта на паранормалните възприятия, контрола върху съзнанието и НЛО. С единствената цел да получат предимство пред СССР. Дали и тази мисия не е била един от тези безумни експерименти?

— Надявах се, че вие ще ми помогнете да намеря обяснение — промълви Кристел.

Малоун обаче все още чакаше друг, по-конкретен отговор.

— Защо всичко това е толкова важно днес? — повтори той.

— Защото може да промени света.

Зад гърба на Кристел се появи госпожа Оберхойзер. Вървеше бавно, стъпвайки безшумно с меките си обувки.

— Остави ни сами — заповяда на дъщеря си тя.

Кристел безмълвно се подчини. Малоун се изправи със завещанието на Айнхард в ръце.

— Трябва да обсъдим някои неща — твърдо рече Изабел.