Стив Бери
Наследството на Карл Велики (69)

68

Ашвил

Стефани преодоля поредицата от десни завои на стълбището и се озова в подземието на замъка. Дейвис я чакаше долу.

— Много се забави — промърмори той и издърпа пистолета от ръката й.

— Какво си намислил?

— Вече ти казах. Ще го гръмна този нещастник.

— Но ние дори не знаем кой е той, Едуин!

— Достатъчно е, че побягна, когато ме видя.

Явно трябваше да поеме контрола, точно както я беше посъветвал Даниълс.

— Нима мислиш, че те е познал? Снощи никой не ни видя, нито пък ние видяхме него.

— Нямам отговор, Стефани. Но със сигурност ме позна.

Бягството на непознатия действително беше подозрително, но все още не означаваше смъртна присъда. Зад тях се разнесоха стъпки и пред тях се появи униформен пазач. При вида на пистолета в ръката на Дейвис се опита да реагира, но Стефани светкавично измъкна картата си.

— Ние сме федерални агенти — извика тя. — Оттук избяга човек, от когото се интересуваме. Колко изхода има?

— На противоположния край има още едно стълбище плюс няколко врати от външната страна на сградата.

— Можете ли да ги покриете?

Пазачът се поколеба за момент, после, очевидно решил, че двамата срещу него не са престъпници, измъкна радиостанцията от колана си и даде съответните разпореждания.

— Този човек трябва да бъде заловен — настоя Стефани. — Сложете хора отвън, в случай че реши да се измъкне през някой прозорец.

Мъжът кимна, изрече още няколко думи в микрофона и добави:

— Групата вече е в автобусите. Сградата е празна, ако не броим вас.

— И него — изръмжа Дейвис и се обърна.

За съжаление пазачът не беше въоръжен. Стефани забеляза, че от джобчето на ризата му стърчи една от листовките, които носеха повечето от участниците в обиколката.

— Там има ли план на етажа? — посочи тя.

— Да, има планове на всичките четири — кимна мъжът и й подаде брошурата. — Тук сме в приземието. Помещения за почивка, кухни, стаи за прислугата, складове. Много места за криене.

Информацията не беше от най-приятните.

— Свържете се с местната полиция, а после заемете позиция на стълбището. Внимавайте, защото този тип може да се окаже опасен.

— Но не сте сигурни, така ли?

— Там е работата, че не сме сигурни в нищо.

В торбата имаше книга и някакъв бледосин плик. Малоун протегна ръка и извади книгата.

— Остави торбата на пода — промърмори той и посегна за фенерчето.

Кристел внимателно издърпа плика. В него имаше два листа, изпълнени с едър мъжки почерк. На немски.

— Това е почеркът на дядо — прошепна тя. — Познавам го от записките му.

Стефани забърза след Дейвис. Настигна го на мястото, където коридорът предлагаше избор: наляво и направо. През остъклената врата се виждаше някакъв склад за хранителни продукти. Бързата справка с картата показа, че коридорът свършва при главната кухня. До слуха й достигна звук. Отляво. Според плана разклонението водеше към спалните за прислугата и нямаше връзка с другите части. Задънена улица.

Дейвис пое по дългия коридор вляво. По посока на звука. Минаха покрай фитнес зала с успоредка, халки, медицински топки и машина за гребане. Вдясно се виждаше плувен басейн. Всичко беше покрито с бели керамични плочки, включително таванът. Прозорци липсваха. Осветлението идваше от ярки електрически тела. Вода нямаше.

Някаква сянка се мярна отвъд басейна, в близост до втория изход. Двамата поеха по оградената с перила пътека. Водеше Дейвис. Тя направи бърза справка с картата.

— Това е единственият изход за помещенията оттатък. С изключение на главното стълбище, което, да се надяваме, вече е покрито от охраната.

— Значи го пипнахме. Той трябва да се върне оттук.

— Или той е пипнал нас.

Дейвис хвърли кос поглед към картата, бутна вратата и се спусна по няколкото стъпала. После й върна пистолета.

— Ще го чакам. Коридорът прави пълен кръг и завършва тук.

Стомахът й се сви от неприятно предчувствие.

— Това е лудост, Едуин.

— Ти само го изтласкай насам — промърмори съветникът и десният му клепач започна да трепери. — Така трябва. Просто го изпрати към мен.

— Какво мислиш да направиш?

— Ще бъда готов.

Тя кимна, търсейки точните думи. После изведнъж усети колко е силно желанието му.

— Добре.

Той се върна обратно по стъпалата. Стефани тръгна наляво. Не след дълго пред очите й се появи главното стълбище, което водеше нагоре. Охраняваше го униформен пазач, който поклати глава да покаже, че никой не се е появявал. Тя кимна и му направи знак, че ще продължи наляво.

Двата извити коридора без прозорци я отведоха в дълго правоъгълно помещение, пълно със стари вещи и десетки черно-бели фотографии. Стените бяха покрити с цветни колажи. Залата на Вси светии. Тя си спомни за една бележка в пътеводителя, в която се споменаваше за стените, изрисувани от гостите на празника някъде през 20-те години. После зърна дребния мъж, който си пробиваше път сред експонатите към втората врата в дъното.

— Стой!

Мъжът продължи.

Тя се прицели и стреля. Ушите й писнаха от трясъка. Куршумът попадна в стената. Не искаше да го улучи, а само да го сплаши. Но непознатият профуча през вратата и избяга. Тя го последва.

Беше го видяла съвсем бегло и не знаеше дали е въоръжен. Прекоси някаква стая за почивка и се озова в зала за боулинг, оборудвана с две алеи от полирано дърво, топки и кегли. В края на XIX век сигурно е било връх на лукса.

Стефани реши да опита нещо друго.

— Няма смисъл да бягаш — извика тя. — Сградата е блокирана, всички изходи се охраняват.

Мълчание.

Вляво се появиха редица от врати, водещи към малки съблекални. Тя си представи как дамите и господата отпреди един век се преобличат в спортни екипи. Коридорът пред нея свършваше при басейна, където чакаше Дейвис. Беше направила пълен кръг.

— Покажи се — отново извика тя. — Няма как да излезеш от тук.

Усещаше, че мъжът е наблизо. Внезапно нещо помръдна. От вратата на отсрещната съблекалня излетя кегла за боулинг, която свирна във въздуха като странен бумеранг.

Стефани се наведе. Кеглата удари стената над главата й и изтрака на пода. Мъжът профуча покрай нея и изчезна. Стефани хукна след него. В края на коридора спря и се огледа. Нищо. Понесе се към стъпалата, които водеха към басейна. Дребният мъж беше отсреща, откъм плитката страна. Тичаше към вратата на фитнеса. Тя вдигна пистолета и се прицели в краката му. Миг преди да натисне спусъка, Дейвис излетя през вратата и скочи върху беглеца.

Вкопчени едно в друго, телата им строшиха дървения парапет около басейна и паднаха на дъното. Разнесе се глух тътен.