Даниъл Силва
Агентът (9)

9. Гроувнър Скуеър, Лондон

Петък, 7:13 ч.

Улиците в северния край на елегантния квартал Мейфеър имат типично американски колорит. Сред величествените постройки в джорджиански стил изпъкват сградите на Американската търговска камара, Американския клуб, Американската църква, Американското общество и Дружеството на американските жени. В северната страна на Гроувнър Скуеър се издига сградата на американските военноморски сили, а в западната — посолството на САЩ. Внушителната постройка, украсена с огромен позлатен орел, е една от най-големите американски дипломатически мисии в света и единствената, издигната върху земя, която не е собственост на федералното правителство. Уестминстърският херцог, който притежава по-голямата част от Мейфеър, отдава имота на американското правителство на много разумна цена — срещу номинален годишен наем. Не съществува никаква опасност в близко бъдеще американците да бъдат изгонени от техния остров в Мейфеър, тъй като договорният срок изтича на Коледа 2953 г.

Петдесет и осем мъже и една жена са заемали поста американски посланик в английския кралски двор. Петима от тях впоследствие са станали президенти, но само един е излязъл от редиците на американската дипломатическа кариера. Останалите са политически назначения и дебютанти в кариерата, известни повече с парите и политическите си връзки, отколкото с опита си във външната политика. Техните имена се включват в почетния списък на американското висше общество: Мелън, Кенеди, Хариман, Олдрич, Брус, Уитни и Аненбърг.

Настоящият американски посланик в Лондон Робърт Карлайл Холтън не произхождаше от известно семейство и малцина американци знаеха името му, макар че той беше най-богатият човек, заемал досега този пост, и политическите му връзки не отстъпваха на никого. Холтън бе президент и главен изпълнителен директор на базираната в Денвър „Ред Маунтин Енерджи“ и по последни данни личното му богатство надвишаваше пет милиарда долара. Освен това беше дългогодишен приятел на президента на Съединените щати и негов най-голям финансов поддръжник. Малко след назначаването му „Вашингтон Поуст“ бе публикувал саркастична биографична бележка за Холтън, в която се казваше, че „сред заслугите му е и изключителното политическо постижение да постави най-добрия си приятел в Белия дом“. На въпрос относно достоверността на редакционната бележка, който му бе зададен по време на церемонията по приемане на поста, Робърт Холтън бе отговорил, че му се ще да е бил в състояние да даде повече пари на президента — реплика, която му коства няколко демократични гласа.

Независимо от факта, че вече не отговаряше за глобалната енергийна империя, Холтън си оставаше ранобудник и спазваше стриктен работен график, който бе далеч по-натоварен от този на предшествениците му. Както обикновено, той бе излязъл от Уинфийлд Хаус, официалната резиденция в Риджънтс Парк, в доста недипломатическия час 6:45 и в седем вече преглеждаше лондонските вестници в кабинета си, с изглед към Гроувнър Скуеър. Страниците бяха изпълнени с потресаващи новини от Ирак. Холтън бе убеден, че британците, които вече бяха направили драстични съкращения на своите войски в Ирак, скоро щяха да търсят начин да ги изтеглят напълно — преценка, която бе споделил директно с президента по време на тяхната последна среща в Оул Крийк — обширното имение на Робърт в Аспен. Холтън бе говорил без заобикалки. Рядко го правеше.

В седем и десет на прага се появи висока млада жена, облечена в спортен екип, с лента на главата. Имаше дълга черна коса, бледозелени очи, привлекателно лице и атлетична фигура. Без да изчака позволение да влезе, тя прекоси стаята и седна на страничната облегалка на стола на посланика. Беше проява на явна интимност, която би предизвикала учудено повдигане на вежди сред персонала на посолството, ако не им бе известно, че привлекателната жена се казва Елизабет Холтън. Тя целуна посланика по бузата и погали гъстата му прошарена коса.

— Добро утро, татко — каза младата жена. — Нещо интересно във вестниците?

Робърт Холтън вдигна „Таймс“.

— Кметът на Лондон отново ми е ядосан.

— Какво го гложди сега Ред Кен?

Отношенията между Холтън и непопулярния кмет от левицата бяха в най-добрия случай ледени. Това не бе изненадващо, като се има предвид фактът, че кметът бе изразил съчувствие към атентаторите самоубийци от „Хамас“ и веднъж публично бе прегърнал лидера на „Мюсюлманско братство“, който бе призовавал за избиване на евреите и неверниците.

— Твърди, че нашите мерки за сигурност причиняват големи проблеми на трафика в Мейфеър — отговори Робърт. — Иска да плащаме такса за задръстванията. Предлага да го направя от личните си авоари. Сигурен е, че няма да усетя липсата на тези пари.

— Така е.

— Не е в това въпросът.

— Да поговоря ли с него?

— Не бих причинил това и на най-върлия си враг.

— Мога да бъда очарователна.

— Той не те заслужава, скъпа.

Робърт Холтън се усмихна и погали бузата на дъщеря си. Двамата бяха почти неразделни след смъртта на съпругата му, която преди пет години катастрофира с частния си самолет в Северна Аляска. Той бе отказал да приеме предложението на президента да стане посланик в Лондон, преди да се увери, че Елизабет ще го придружи. Докато повечето млади жени биха подскочили от радост при възможността да живеят в Лондон, Елизабет с нежелание напусна Колорадо. Тя бе един от най-уважаваните хирурзи в спешното отделение в Денвър и се канеше да сключи брак с преуспяващ строителен предприемач. Колеба се няколко седмици, докато една вечер, по време на дежурство в денвърския медицински център „Роуз“, на мобилния й телефон й позвъниха от Белия дом.

— Имам нужда от баща ти в Лондон — бе заявил президентът. — Какво трябва да ти кажа, за да се случи това?

Малцина можеха да си позволят да откажат искане на главнокомандващия. Елизабет Холтън бе една от тях. Тя познаваше президента, откакто се помнеше. С него бе карала ски в Аспен и бе ходила на лов за елени в Монтана. Той беше вдигнал наздравица за нея в деня на дипломирането й в медицинския институт и я бе утешавал в деня, когато погребаха майка й. Но тя естествено не му отказа и при пристигането си в Лондон се отдаде на новата си мисия със същата решителност и вещина, с които посрещаше всяко предизвикателство в живота си. Елизабет управляваше Уинфийлд Хаус с желязна ръка и почти винаги бе до баща си на официални приеми и важни обществени събития. Работеше като доброволка в различни лондонски болници, особено в южната и източната част на града, които обслужваха бедните имигрантски общности, и беше умел обществен защитник на американската политика в Ирак и войната срещу тероризма. Тя бе толкова популярна в лондонската преса, колкото баща й бе непопулярен, независимо от обстоятелството, че „Гардиън“ бе публикувал малко известен факт, който от съображения за сигурност Елизабет бе опитала да запази в тайна. Президентът на САЩ беше неин кръстник.

— Защо не оставиш вестниците тази сутрин и не дойдеш да потичаш с мен? — Тя потупа коремчето му. — Пак си взел да пълнееш.

— В девет часа ще пия кафе с министъра на външните работи. И не забравяй, че тази вечер сме на коктейл на Даунинг Стрийт.

— Няма да забравя.

Робърт Холтън сгъна вестника и погледна сериозно дъщеря си.

— Искам ти и приятелите ти да бъдете внимателни навън. Вчера НЦБТ повиши нивото на заплаха за сигурността в Европа.

НЦБТ бе Националният център за борба с тероризма.

— Нещо конкретно?

— Беше доста неопределено. Повишена активност сред групите на Ал Кайда. Обичайните неща. Това обаче не означава, че не трябва да им обръщаме внимание. Вземи двама морски пехотинци със себе си.

— Предполага се, че те са само за охрана на посолството. Ако започнат да напускат територията му, Скотланд Ярд ще изпадне в ярост. А аз ще трябва да се върна към бягащата пътечка в гимнастическия салон.

— Все още няма закон, който да забранява на американските морски пехотинци да тичат в Хайд Парк. Но предполагам, че ако пътят на Ред Кен минава оттам, и това скоро ще се случи. — Посланикът остави вестника на бюрото. — Какъв е графикът ти днес?

— Конференция по проблемите на здравеопазването в Африка и следобеден чай в Парламента.

— Все още ли се радваш, че дойде в Лондон?

— Не бих го заменила за целия свят. — Младата жена се изправи и се насочи към вратата. — Предай поздравите ми на министъра на външните работи.

— Не забравяй за коктейла на Даунинг Стрийт.

— Няма.

Елизабет слезе с асансьора в преддверието. Четирима души, облечени като нея в топли спортни екипи, вече бяха там: пресаташето на посолството Джак Хамънд, специалният агент от ФБР Алекс Бейкър, който работеше като пиар по правните въпроси, Пол Форман от консулството и Крис Пети — шефът на службата за дипломатическа сигурност, което означаваше, че той бе отговорен за сигурността на посолството и неговия персонал. Двама от помощниците на Пети пристигнаха минута по-късно. Еднаквите сини анцузи не прикриваха яките им фигури и факта, че бяха добре въоръжени.

— Къде е Кевин? — попита Елизабет.

Когато беше в града, заместник-директорът на централата на ЦРУ Кевин Барнет рядко пропускаше сутрешното бягане.

— Работи в кабинета си.

— Да не е свързано с тревогата, подадена от НЦБТ?

Пети се усмихна.

— Откъде знаеш за нея?

— Аз съм дъщерята на посланика, Крис.

Алекс Бейкър погледна часовника си.

— По-добре да тръгваме. Имам среща в девет часа в Скотланд Ярд.

Те излязоха през северната врата, запазена за персонала на посолството. Минута по-късно тичаха на запад покрай Ъпър Брук Стрийт към Хайд Парк.

* * *

Бусът „Форд Транзит“ беше боядисан в зелено, с надпис отстрани, който гласеше: Адисън енд Ходж ЛТД, доставчици на кралските паркове. Той не принадлежеше на „Адисън енд Ходж“, но беше отлична имитация на друг бус, който вече бе в Хайд Парк. Когато американската група се зададе в лек тръс по Ъпър Брук Стрийт, мъжът зад волана ги разгледа спокойно, после натисна един бутон на мобилния си телефон и го долепи до ухото си. Разговорът, който проведе, беше кодиран и кратък. Когато приключи, той мушна телефона в джоба на работния си комбинезон — също имитация — и запали мотора. Влезе в парка през входа с ограничен достъп и се насочи към група дървета северно от езерото Сърпънтайн. На една табела се четеше надпис: Разрешено само за автомобили, и предупреждение за тежки глоби за нарушителите. Мъжът излезе от буса и започна да събира боклуци, като се молеше тихичко, докато работеше: В името на Аллах, Всемилостивия, Милосърдния, Владетеля на Съдния ден… покажи ни правия път…