Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Габриел Алон (7)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Secret Servant, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,1 (× 35 гласа)

Информация

Сканиране
in82qh (2014)
Разпознаване и корекция
Mummu (2015)

Издание:

Даниъл Силва. Агентът

Американска. Първо издание

Отговорен редактор: Даниела Атанасова

Стилов редактор: Димитрина Ковалакова

Компютърна обработка: Костадин Чаушев

Коректор: Недялка Георгиева

Художествено оформление на корицата: Георги Атанасов Станков

ИК „Хермес“, Пловдив, 2009

ISBN: 978-954-26-0783-0

 

Формат 84/108/32 Печатни коли 26

Печатница „Полиграф юг“ АД — Хасково

История

  1. — Добавяне

15. Кипър

петък, 10:15 ч.

За важността на един източник може да се съди и по квартирата, която осигуряваха за работа с него. За срещите с Вазир ал Заят Службата бе купила прекрасна вила на южното кипърско крайбрежие — с малък плувен басейн и сенчеста тераса с изглед към Средиземно море. Габриел и Киара пристигнаха няколко часа преди египтянина. Алон се бе надявал да използва това време за отмора, но Киара, която бе насаме с него за първи път от седмици насам, реши да се възползва от възможността да поговорят за сватбата. Мястото на събитието, цветята, списъкът с гостите и музиката — ето как легендарният таен агент прекарваше времето си преди срещата с египетския шпионин. Габриел се запита какво ли биха написали за него „Хаарец“ и останалите израелски вестници, ако знаеха истината.

Малко след два следобед Алон зърна един фолксваген седан да се движи с пълна скорост по крайбрежния път. Той подмина вилата и изчезна зад един завой, после, пет минути по-късно, приближи от противоположната страна. Този път намали и зави в алеята. Габриел погледна Киара.

— По-добре изчакай горе в спалнята — каза той. — След това, което научих за Вазир, смятам, че присъствието ти ще го разсейва.

Тя събра книжата си и булчинските списания и излезе. Алон отиде в кухнята и отвори един шкаф. Вътре беше контролният панел на вграденото записващо устройство. Сложи нови касети и натисна бутона за запис, сетне отиде в антрето и отвори входната врата, когато Ал Заят вече се качваше по стълбите. Египтянинът се закова намясто и го изгледа за момент през огледалните стъкла на слънчевите си очила. После устните под гъстите му мустаци се разтегнаха в усмивка и той протегна масивната си длан на Габриел.

— На какво дължа честта, господин Алон?

— В Рим е изникнало нещо непредвидено — отговори той — и Шимон ме помоли да го заместя.

Вазир вдигна очилата си на темето и отново огледа Габриел, този път с явен скептицизъм. Тъмните му очи изглеждаха бездънни. Очи, които Алон не би искал да вижда от другата страна на масата за разпити.

— А може би ти самият си изявил желание да ме видиш — каза египтянинът.

— И защо да го правя, Вазир?

— Защото, ако е вярно това, което прочетох във вестниците, сега имаш нещо като личен интерес за решаването на този случай.

— Не трябва да вярваш на всичко, което четеш във вестниците.

— Не и на египетските.

Ал Заят последва Габриел във вътрешността на вилата, после отиде до барчето с напитки с вид на собственик и отвори нова бутилка с малцово уиски.

— Ще ми правиш ли компания? — попита той, като наклони бутилката към Алон.

— Шофирам — отвърна Габриел.

— Какво имате вие, евреите, срещу алкохола?

— Той ни кара да правим глупави неща.

— Че кой контролиращ агент не пие по едно питие с източника си? — Вазир си наля голяма чаша и сложи капачката на бутилката, без да я завива. — Но тогава ти не си контролиращ агент, нали, Алон? — Арабинът изпи половината от съдържанието на чашата на една глътка. — Как е Стареца? Стъпи ли си на краката?

— Шамрон е добре — отвърна Габриел. — Изпраща ти поздрави.

— Надявам се, че ми е изпратил нещо повече от поздравите си.

Алон погледна към коженото куфарче, което лежеше на огрения от слънцето диван. Ал Заят седна до него и вдигна капака. Доволен от съдържанието му, той затвори куфарчето и отправи поглед към събеседника си.

— Знам кой отвлече дъщерята на посланика — заяви египтянинът. — И знам защо са го направили. Откъде искаш да започна?

— От началото — отговори Габриел. — Това ще ми помогне да видя нещата в истинската им перспектива.

— Ти си точно като Шамрон.

— Да, вече съм го чувал.

Погледът на Вазир отново се спря на куфарчето.

— Тук има петдесет хиляди, нали?

— Ако искаш, може да ги преброиш.

— Не е необходимо. Искаш ли да ти дам разписка?

— Ще ми дадеш разписка, след като вземеш парите — отвърна Алон, — а това ще стане, след като чуя информацията.

— Шимон винаги първо ми дава парите.

— Аз не съм Шимон.

Египтянинът изпи остатъка от уискито си. Габриел напълни отново чашата му и го подкани да започне разказа си.

* * *

— Началото беше през септември 1970 година — подхвана Вазир, — в деня, когато Насър почина и неговият вицепрезидент Ануар Садат дойде на власт в Египет. Насър смяташе египетските ислямски радикали и най-вече „Мюсюлманско братство“ за сериозна заплаха за своя режим и предприе масови арести, екзекуции и мъчения, за да ги държи на мястото им. Садат опита друг подход. Той нямаше широка политическа подкрепа. Освен това бе доста религиозен. Страхуваше се повече от комунистите и насъристите, отколкото от „Мюсюлманско братство“, и този страх го подтикна да извърши онова, което се оказа фатален обрат в египетския подход към ислямския екстремизъм. Обяви комунистите и поддръжниците на Насър за врагове на новия режим и пусна от затвора Братята.

Египтянинът отпи и продължи:

— По-късно задълбочи грешката си. Позволи на „Мюсюлманско братство“ да действа открито и ги поощри да разпространяват своите фанатични възгледи извън страната, особено в окупираните територии — Западния бряг и Ивицата Газа. Освен това насърчи и финансира създаването на групировки, които бяха още по-радикални от Братята. Едната беше „Гама’а ал Исламия“, или Ислямската групировка. Другата беше „Ал Джихад“. През октомври 1981 година „Ал Джихад“ се обърна срещу човека, който помогна за нейното създаване, и уби Садат, докато приемаше военния парад в Кайро. В очите на ислямистите той имаше много грехове, но най-големият беше подписването на мирен договор с Израел. Преди да открие огън, убиецът му — лейтенант Халед Исламбули, изкрещя: „Убих фараона и не ме е страх от смъртта“. „Гама“ и „Джихад“, разбира се, още са с нас — каза Вазир. — Тяхната цел е да унищожат режима на Мубарак, да го заменят с ислямска република и после да използват Египет като оперативна база за повеждането на световен джихад срещу Запада и Израел. Двете групировки са подписали декларацията на Ал Кайда за война срещу „кръстоносците“ и евреите и формално са под командването на Осама бен Ладен. Египтяните съставляват повече от половината от основния състав на Ал Кайда и държат пет от деветте позиции в управителния съвет Шура. И естествено дясната ръка на Осама е Айман ал Зауахири — лидерът на „Джихад“.

— Значи Египет не се различава от Саудитска Арабия — вметна Габриел. — Мислите, че можете да се споразумеете с ислямските терористи, като им давате пари, насърчавате ги и насочвате гнева им навън. А сега те заплашват да ви унищожат.

— Вие правехте същото, приятелю. Не забравяй, че в началото Службата и Шабак подкрепяха „Хамас“, защото смятаха, че ислямистите са добър балансьор на левите от ООП.

— Съгласен съм — рече Алон. — Но нали не очакваш да ти платя петдесет хиляди долара за съобщението, че Ал Кайда е отговорна за отвличането на дъщерята на американския посланик в Лондон? В такъв случай щях да си спестя парите и да се обърна към Си Ен Ен. Там има доста експерти, които твърдят същото.

— Не е Ал Кайда — каза Ал Заят. — Това е съвместна операция, нещо като обединяване на силите.

— Кой е другият партньор?

Египтянинът отиде до барчето с напитки и отново си напълни чашата.

— Освен „Гама“ и „Джихад“, през седемдесетте години бяха създадени и други групировки. Броят им надхвърля петдесет. Някои са просто студентски групи, които не могат да организират дори бригада за гасене на пожар. Други се оказаха добри. Много добри. — Той отпи от уискито. — За съжаление групата, която се роди в университета в Ел Миня, беше една от добрите. Те се нарекоха „Мечът на Аллах“.

Мечът на Аллах… Името естествено бе познато на Алон. Всеки, който се бореше срещу ислямския тероризъм, го знаеше. В края на седемдесетте години — след историческата визита на Садат в Йерусалим — група студенти, професори и държавни служители от град Ел Миня, Горен Египет, се бяха обединили около ревностния ислямски духовник шейх Таид Абдул Разак. Шейх Таид бе приел проста програма за завземането на властта в Египет: смяташе да подложи египетското общество на такъв терор и кръвопролития, че режимът да падне от само себе си. В началото на деветдесетте години почти бе успял. Опиянен от изгледите за успех, той бе решил да разгърне кампанията си в световен мащаб доста преди появата на Ал Кайда. Бе изпратил емисари в Европа да основат клонове на „Мечът на Аллах“ сред създаващите се там мюсюлмански общности, а неговият по-голям брат и най-близък съветник — шейх Абдула Абдул Разак, бе заминал за предградията на Вашингтон, за да обяви джихад на най-важния закрилник на египетския режим — правителството на Съединените щати. През 1998 г. шейх Абдула бе признат за виновен по обвиненията, че е подготвял заговор за взривяването на Държавния департамент, Капитолия и щабквартирата на ФБР, и бе осъден на доживотен затвор. Скоро му бяха поставили диагноза, че е болен от рак. Освобождаването на шейха преди смъртта му се бе превърнало в най-важната задача на „Мечът на Аллах“.

— Ал Кайда отдавна гори от желание да удари отново Лондон — продължи Вазир. — А шейх Таид естествено иска да измъкне брат си от ръцете на американците. Решили са да обединят целите си в един грандиозен терористичен атентат. Ал Кайда се е заела с взривяването на бомбите, докато „Мечът“ и европейската мрежа са извършили отвличането.

— Какво доказателство имаш за участието на „Мечът на Аллах“?

— Държал си доказателството в собствените си ръце за няколко секунди в Хайд Парк — отговори египтянинът. — Самир ал Масри, бивш студент по инженерство от университета в Ел Миня, е член на „Мечът на Аллах“ и един от неговите най-талантливи агенти.

— Трябваше да съобщите на нидерландците, че живее в Амстердам.

— Не знаехме, че е там, иначе щяхме да го направим. — Ал Заят седна на дивана до куфарчето с парите. — Самир вероятно е напуснал Египет няколко месеца след като американците влязоха в Ирак. След избухването на въстанието той е влязъл във взаимодействие с Абу Мусаб ал Заркауи и явно е усъвършенствал своите умения. Навярно се е измъкнал от Ирак малко преди смъртта на Заркауи и е стигнал до Европа през Дамаск. Ако искаш да обвиниш някого за факта, че Самир е живял спокойно в Амстердам, би трябвало да насочиш обвиненията си към сирийците. И нидерландците естествено. Та те пускат всекиго в страната си.

— С какво друго разполагаш, освен връзката на Самир с атентата?

— Джамията „Ал Хиджра“.

— Какво за нея?

— Нейният имам е завършил университета „Ал Азхар“ в Кайро и е член на „Мечът на Аллах“.

— Това все още не е достатъчно.

— Този спор е доста академичен — рече Вазир. — След двайсет и четири часа ще имаш доказателството, че „Мечът на Аллах“ стои зад това. Тогава те ще предложат да разменят Елизабет Холтън за шейх Абдула.

— Откъде си толкова сигурен за времето?

— „Мечът“ извърши серия от отвличания в Египет. В повечето случаи външният свят дори не е чувал за тях. Методът им на действие винаги е един и същ. Изчакват една седмица, преди да отправят исканията си. И ако поставят краен срок за убийството на момичето, ще го извършат точно когато голямата стрелка дойде на дванайсет, ако схващаш мисълта ми. И няма да има никакви отсрочки.

— Американците никога няма да освободят шейх Абдула.

— Ако не го направят, „Мечът на Аллах“ и Ал Кайда ще изпратят кръщелницата на техния президент у дома в чувал… или би трябвало да кажа „онова, което е останало от нея“. Ще я убият по същия начин, по който са я отвлекли. С кръвопролитие.

— Кой е мозъкът на операцията?

— Ако трябва да предполагам, нещата стигат до самия връх.

— Ал Зауахири?

Египтянинът кимна утвърдително.

— Но със сигурност има някой между него и действащите бойци — каза Габриел. — Някой като Халед Шейх Мохамед. Някой, който координира нещата.

— Има. — Ал Заят вдигна чашата си с уиски към светлината и потъна в мълчаливо съзерцание. След това добави: — И ако трябва да направя предположение, бих казал, че почти със сигурност това е работа на Сфинкса.

— Кой е Сфинкса?

— Не знаем кой е, но познаваме добре делата му. Казано накратко, той е убил над хиляда души в Египет, сред които министри и богати поддръжници на режима, взривил е два хотела на брега на Червено море. Предполагаме, че е високообразован и има много добри връзки. Смятаме, че има влиятелни агенти и шпиони в най-висшите кръгове на египетското общество и правителството, в това число и в моята служба. Работи чрез посредници като Самир. Досега не сме успели да се доближим до него.

— Би ли могъл да подготви такава акция от Египет?

— Не ми се вярва — отговори Вазир. — Вероятно е в Европа. Всъщност бих се обзаложил срещу солидна сума, че е там. През последната година от „Мечът на Аллах“ бяха много кротки в Египет. Сега знаем защо.

— Къде е шейх Таид?

— Там, където е през последните петнайсет години — в нелегалност. Мести се из убежищата си в Горен Египет и оазисните градчета в Западната пустиня. Предполагаме, че ходи и в Либия и Судан.

— Намерете го — каза Габриел.

— Елизабет Холтън ще е мъртва, преди да сме открили шейха.

— Приберете някои от агентите на „Мечът“ и си поговорете с тях насаме. Това е по твоята специалност, нали, Вазир? Разговори насаме с ислямски екстремисти?

— Който е безгрешен, нека пръв хвърли камък — отвърна египтянинът. — Повярвай ми, Алон, докато говорим, хората ми вече действат, но Сфинкса е наясно какво ще предприемем. Никой в Египет не знае къде е момичето. Съмнявам се, че дори шейх Таид знае подробностите по операцията. Единственият ти шанс да намериш Елизабет Холтън жива си е отишъл заедно със Самир ал Масри.

— И все пак някой знае — възрази Габриел.

— Сфинкса знае. Открий го и ще намериш момичето. — Ал Заят хвана дръжката на куфарчето. — Е, заслужих ли си вече петдесетте хиляди долара?

— Искам всичко, което имаш за „Мечът на Аллах“ — каза Алон. — Факти и доказателства, списъци на членовете, известни организации в Европа. Имена, адреси, телефонни номера.

— Куфарчето с тези неща е в багажника на колата ми — каза египтянинът. — Но ще ти струва пари.

Алон въздъхна.

— Колко, Вазир?

— Още петдесет хиляди.

— По някаква случайност не нося други петдесет хиляди долара.

Ал Заят се усмихна.

— Ще взема и разписка за сумата — каза той. — Знам, че си надежден.

* * *

Куфарчето, което Вазир ал Заят извади от багажника на взетия под наем фолксваген, съдържаше „душата“ на една от най-свирепите терористични организации в света и затова бе добра сделка за петдесет хиляди долара. Когато египтянинът си отиде, Габриел отвори директорията с имената на известните членове на „Мечът на Аллах“ и зачете. След пет минути попадна на име, което му бе познато. Намери фотокопието на съответния файл и разгледа снимката. Тя бе стара и с лошо качество, но дори и така можеше да установи, че е на същия човек, с когото се бе срещнал преди седмица в Амстердам. „Аз съм лицето, което търсите в папките на Соломон Роснер — беше му казал мъжът онази нощ. — Дойдох да ви помогна“.