Даниъл Силва
Агентът (38)

38. Копенхаген

четвъртък, 14:52 ч.

— Е, всичко отново опря до нас двамата — каза Ибрахим. — Предполагам, че така е правилно.

Габриел включи чистачките, за да почисти предното стъкло на своето „Ауди А8“. Пред него се появи Новият кралски площад, забулен от завесата на падащия сняг. Старият арабин седеше мълчаливо на пасажерската седалка, прясно избръснат и облечен за собственото си погребение във взет назаем сив костюм и палто. Ръцете бяха прибрани в скута му, здравата ръка върху осакатената, и бе свел очи към обувките си. Телефонът на Алон лежеше на конзолата. Сигналът му се следеше от централата на ЦРУ в американското посолство и във Форт Мийд, Мериланд — щабквартирата на Националната агенция за сигурност.

— Нали няма да ми изнасяш някоя от твоите лекции, Ибрахим?

— Аз си оставам професор в душата си — отвърна Фаваз. — Не мога да го превъзмогна.

Габриел реши да му угоди. Лекцията беше по-добра от тишината.

— Защо смяташ, че е правилно?

— И двамата сме видели най-лошото, което може да ни предложи този живот. Нищо не може да ни уплаши и нищо от случващото се днес няма да ни изненада. — Той вдигна очи от обувките си и се загледа за момент в Алон. — Това, което писаха за теб във вестниците след случката в Лондон… истина ли е? Ти ли уби членовете на „Черният септември“?

Ибрахим прие мълчанието на спътника си за потвърждение.

— Толкова ясно си спомням Мюнхен — продължи той. — Прекарахме този ден пред телевизорите и радиоапаратите. Той наелектризира Арабския свят. Радвахме се на залавянето на вашите атлети и танцувахме по улиците, когато те бяха избити на летището. Сега, като се връщам назад, смятам, че реакцията ни е била ужасяваща, макар и напълно разбираема. Ние бяхме слаби и унизени. Вие бяхте силни и богати. Бяхте ни побеждавали много пъти. Най-сетне ние ви бяхме победили, и то в Германия — земята, където ви бе сполетяла най-голямата катастрофа.

— Мислех, че вие, ислямистите, не вярвате в холокоста. Мислех, че го смятате за една голяма лъжа, която хитрите евреи са натрапили на света, за да могат да отнемат земята на арабите.

— Никога не съм бил привърженик на самозаблудите и конспиративните теории — каза Ибрахим. — Вие, евреите, заслужавате да имате национален дом. Бог знае, че се нуждаете от такъв. Но колкото по-скоро дадете на палестинците държава на Западния бряг и Ивицата Газа, толкова по-добре ще е за всички нас.

— Дори ако това означава да я дадем на духовните ви братя от „Хамас“?

— С темпото, с което напредваме, скоро възгледите на „Хамас“ ще станат по-умерени — отвърна Фаваз. — А когато палестинският въпрос най-сетне престане да бъде предмет на обсъждане, арабите вече няма да имат кого да обвиняват за мизерното си положение. Тогава ще бъдем принудени да се погледнем по-внимателно в огледалото и сами да разрешим проблемите си.

— Именно това е една от причините никога да не настъпи мир. Ние сме изкупителната жертва на арабите, нещо като изпускателен клапан за арабското недоволство. Арабите ни мразят, но не могат да живеят без нас.

Ибрахим кимна в знак на съгласие и отново се загледа в обувките си.

— Вярно ли е, че си известен реставратор на картини?

Този път Габриел леко кимна. Устните на Фаваз се извиха в недоверчива усмивка.

— Щом имаш способността да вдъхваш нов живот на картините, защо си се заел с тази работа?

— От чувство за дълг — отговори Алон. — Смятам, че съм длъжен да защитавам народа си.

— Терористите биха казали същото.

— Може би, но аз не убивам невинни хора.

— Само заплашваш с изтезания в Египет. — Ибрахим погледна Габриел. — Щеше ли да го направиш?

Алон поклати глава:

— Не, Ибрахим, нямаше да те върна там.

Фаваз се загледа през прозореца.

— Снегът е красив — каза той. — Това добър или лош знак е?

— Както един мой приятел би се изразил, това е „оперативно време“.

— Това добре ли е?

Алон кимна:

— Да.

— Правил ли си подобно нещо преди?

— Само веднъж.

— Как завърши?

„Лионската гара се превърна в развалини“ — помисли си Габриел, но отвърна:

— Върнах заложника.

— Познаваш ли улицата, по която той иска да вървим?

Алон вдигна едната си ръка от волана и посочи към края на площада.

— Нарича се „Стрьогет“. Дълга три километра пешеходна улица, от двете страни на която има магазини и ресторанти, най-дългата в Европа, ако се вярва на рекламните брошури в хотела. Завършва до площад „Родхуспладсен“.

— Ние ще вървим, а те ще наблюдават, така ли?

— Точно така. И ако харесат това, което виждат, някой ще ми позвъни по телефона, когато стигнем „Родхуспладсен“, и ще ми каже къде да отидем след това.

— Кога започваме?

— В три часа.

— В три часа — повтори Ибрахим. — Часът на смъртта… или поне така вярват християните. Защо според теб са избрали три часа?

— Така ще разполагат с малко време, за да ни огледат на дневна светлина, докато вървим по „Стрьогет“. После ще започне да се здрачава. Това ще им даде предимство. За мен ще е по-трудно да ги видя.

— А какво стана с твоите помощници? — попита старият Фаваз. — Онези, които ме грабнаха от ъгъла в Амстердам?

— Ишак каза, че ако забележи наблюдение, сделката отпада и Елизабет Холтън ще умре.

— Значи отиваме сами?

Габриел кимна утвърдително и погледна часовника си. Беше 14:59.

— Знаеш ли, не е късно да се измъкнеш. Не си длъжен да го правиш.

— Аз ти обещах в онази къща преди две вечери. Обещах, че ще ти помогна да върнеш американката, и смятам да изпълня обещанието си. — На лицето му се изписа учудване. — Впрочем къде бяхме?

— В Германия.

— Евреин, който заплашва да измъчва арабин в Германия — рече Ибрахим. — Колко поетично.

— Нали няма да ми изнесеш още една от твоите лекции?

— Изкушавам се да го направя, но се опасявам, че няма време. — Той посочи часовника на таблото. — Часът на смъртта настъпи.

* * *

На улица „Стрьогет“ цареше празнична възбуда. Нещо в атмосферата й напомняше на Габриел последната нощ в навечерието на война, нощ, в която се харчат цели състояния и хората се любят с неудържима страст. Всъщност никой не се готвеше за война, просто пазаруващите по най-известната улица на Копенхаген бяха обзети от празнична еуфория. Но Алон, погълнат от издирването на Елизабет Холтън, беше забравил, че е почти Коледа.

Те се носеха сред този весел уличен пейзаж като безстрастни духове на умрели, мълчаливи, с ръце в джобовете, лакът до лакът. Ишак бе заявил, че трябва да вървят по права линия, без да спират. Това означаваше, че Габриел не може да направи никакви маневри за изплъзване от наблюдение. Повече от трийсет години не му се бе случвало да върви по европейска улица, без да проверява дали не го следят, и сега имаше чувството, че е попаднал в един от онези кошмари, в които беше гол сред тълпа от облечени хора. Навсякъде му се привиждаха врагове — стари и нови. Виждаше мъже, които му приличаха на членове на „Мечът на Аллах“, и други, които вероятно бяха от Датската служба за сигурност; освен всичко, можеше да се закълне, че под навеса на една витрина видя Ели Лавон да свири на цигулка коледни песни. Не беше Лавон, а негов двойник. А и Габриел внезапно си спомни, че Ели не може да свири на цигулка. Въпреки всичките си дарби, Лавон нямаше никакъв слух.

За първи път спряха на едно кръстовище и зачакаха да светне зелената светлина на светофара. Един бенгалец толкова настойчиво тикаше в ръката на Алон рекламна листовка, че той едва не измъкна беретата от джоба си. Листовката бе за ресторант близо до парка Тиволи. Габриел я прочете внимателно, за да се увери, че не съдържа инструкции, после я смачка на топка и я хвърли в едно кошче за боклук. Светофарът светна зелено. Той хвана Ибрахим за лакътя и тръгна напред.

Вече бе започнало да мръква, уличните лампи светеха по-ярко, а лампичките във витрините на магазините проблясваха приветливо като коледни картички. Алон бе престанал да се мъчи да открие наблюдателите и вместо това откри, че зяпа учудено около себе си: децата, които ядяха сладолед, напук на сипещия се сняг; красивата млада жена, коленичила до изсипалите се от чантата й покупки; певците на коледни песни, облечени като елфи, които възпяваха раждането на Христос с ангелски гласове. Спомни си думите, които Узи Навот бе казал през онази първа нощ, когато пътуваха с колата между хълмовете край Йерусалим. Европейците ни осъждат за Ливан, но те не разбират, не той е само предпремиера на задаващите се атракции. „Филмът“ скоро ще се показва във всички кина в Европа. Габриел се молеше той да не се разиграе тази вечер в Копенхаген.

Спряха на друго кръстовище, след това тръгнаха през огромния площад „Родхуспладсен“. От лявата страна на площада се издигаше кметството. Шпилът на часовниковата му кула се врязваше в ниските облаци. В средата на площада се издигаше ярко осветена двайсетметрова елха, а до нея имаше малък павилион, където продаваха наденици и горещо ябълково вино. Алон отиде до него и се нареди на опашката, но преди да стигне до прозорчето на продавача, телефонът в джоба на палтото му тихо иззвъня. Той го долепи до ухото си и мълчаливо се заслуша. След няколко секунди върна телефона в джоба си и хвана Ибрахим за лакътя.

— Искат да се върнем по същия път и да отидем до колата — каза той, докато вървяха през площада.

— И после какво?

— Не казаха.

— Какво ще правим?

— Това, което ни наредиха.

— Те знаят ли какво вършат?

Габриел кимна. Много добре знаеха какво вършат.

* * *

Аудито бе там, където го бяха оставили, но сега бе покрито с фин слой прясно навалял сняг. Сара стоеше сама до витрината на близкото кафене. Баретата на главата й беше леко килната наляво, което означаваше, че колата не е пипана в тяхно отсъствие. Въпреки това, Габриел изпусна ключовете си на бетонната настилка и бързо огледа шасито, преди да отвори вратата и да се качи вътре. Телефонът иззвъня веднага щом Ибрахим се настани до него. Алон изслуша инструкциите, прекъсна връзката и запали мотора. Още веднъж погледна към витрината на кафенето и видя, че Сара е вдигнала ръка. Уплаши се, че му маха за сбогом в явно нарушение на всички правила на занаята, но след няколко секунди се появи сервитьор и й подаде сметката. Тя сложи няколко банкноти на масата и се изправи. Габриел включи на скорост и потегли. Не бързай — беше казал Ишак. — Очаква ни дълга нощ.