Даниъл Силва
Агентът (47)

47. Даунинг стрийт 10

петък, 16:15 ч.

Лимузината на Греъм Сиймор влезе в Уайтхол и след няколко секунди спря пред охраняваните врати на Даунинг Стрийт. Сиймор свали прозореца си и показа личната си карта на униформения служител от лондонската полиция, който стоеше на пост пред оградата. Полицаят я разгледа набързо, после даде знак на колегите си да отворят вратата. Ягуарът се придвижи около петдесетина метра и отново спря, този път пред най-известната врата на света.

Габриел слезе последен от лимузината и последва другите в преддверието. От дясната им страна имаше малка камина, а до нея — причудлив кожен стол с висока облегалка в стил Чипъндейл^[1], върху който някога са седели портиери и пазачи. От лявата им страна имаше пътнически сандък, за който се смяташе, че е придружавал херцог Уелингтън в битката при Ватерло през 1815 година, и стенен часовник с махало на Бенсън от Уайтхейвън^[2], чийто звън толкова дразнел Чърчил, че заповядал да блокират музикалния му механизъм. А в средата на преддверието, облечен в безупречно ушит костюм, стоеше красив чернокос мъж с бледа кожа и с прошарени слепоочия. Той се приближи до Габриел и предпазливо му подаде ръка. Дланта му беше студена.

— Добре дошли на Даунинг Стрийт — каза министър-председателят на Великобритания. — Благодаря, че се отзовахте толкова бързо.

— Моля да ме извините за неугледния външен вид, господин премиер. Последните няколко дни бяха много дълги.

— Чухме за злополуката ви в Дания. Изглежда, са ви измамили. Всички сме били измамени.

— Така е, господин премиер.

— Отнесохме се зле с вас след нападението в Хайд Парк, но фактът, че името и лицето ви се появиха във вестниците, ни даде възможност да спасим живота на Елизабет Холтън. Опасявам се, че се нуждаем от вашата помощ, господин Алон. Готов ли сте да чуете това, което имаме да ви кажем?

— Разбира се, господин премиер.

Министър-председателят се усмихна. „Изкуствена усмивка — рече си Габриел — и топла като декемврийски следобед“.

* * *

Те поеха по главното стълбище под портретите на бившите британски премиери.

— В архивите ни няма информация за други ваши посещения на Даунинг Стрийт, господин Алон. Така ли е наистина, или сте били тук и преди?

— За пръв път съм тук, господин премиер.

— Предполагам, че резиденцията на вашия министър-председател изглежда доста по-различно.

— Меко казано, сър. Нашите приемни зали са декорирани в стил ранен кибуц^[3].

— Срещата ще се състои в Бялата стая — каза министър-председателят. — Хенри Кембъл-Банерман^[4] е починал в тази стая през 1908 година, но доколкото знам, никой не е умирал там в наши дни.

Минаха през високи двойни врати и влязоха в залата. Тежките розови завеси бяха спуснати и полилеят от уотърфордски кристал хвърляше мека светлина. Робърт Холтън седеше на един диван с раирана дамаска до лейди Елинор Маккензи, генерален директор на МИ5. Генералният директор на МИ6 крачеше из стаята, а комисарят на лондонската полиция стоеше настрана в един ъгъл и говореше тихо по мобилния си телефон.

След кратко представяне Габриел бе настанен в края на втория диван, под печалния поглед на една статуетка на Флорънс Найтингейл^[5]. В камината гореше буен огън. Поднесоха чай, до който никой не се докосна.

Министър-председателят се настани в креслото срещу камината и откри срещата. Говореше спокойно, сякаш обясняваше някаква отегчителна, но важна икономическа стъпка. По обяд лондонско време, съобщи той, посланик Холтън подал оставката си в Белия дом и предложил на терористите двадесет милиона долара откуп, за да освободят дъщеря му. Малко след четиринадесет часа лондонско време терористите се свързали с агента от ФБР в американското посолство, който води преговорите, и след като представили доказателство, че наистина държат Елизабет в плен, направили контра-предложение. Поискали тридесет милиона долара вместо двайсет. При условие че парите бъдат доставени според инструкциите им — без клопки и арести, — Елизабет щяла да бъде освободена двадесет и четири часа по-късно.

— Тогава защо съм тук? — попита Габриел, въпреки че вече знаеше отговора.

— Вие сте интелигентен мъж, господин Алон. Вие ми кажете.

— Тук съм, защото искат аз да им доставя парите.

— Опасявам се, че е точно така — каза министър-председателят. — В седемнадесет и петдесет и девет лондонско време те ще се обадят в посолството на агента от ФБР. Искат едносричен отговор — „да“ или „не“. Ако отговорът е „не“, Елизабет Холтън ще бъде екзекутирана незабавно. Ако е „да“ — което ще рече, че сте съгласен с всичките им искания, — тя ще бъде освободена приблизително четиридесет и осем часа по-късно.

В стаята настъпи тягостна тишина. Наруши я Ейдриън Картър, който възрази от името на Габриел.

— Отговорът е „не“ — каза той. — Това е очевиден капан. Сещам се за три възможни сценария и нито един от тях не е с щастлив край.

— Всички знаем, че това е клопка, господин Картър — намеси се генералният директор на МИ6. — Не е нужно да ни го обяснявате.

— Оставете ме да се доизкажа — продължи Ейдриън. — Аз съм просто бавно схващащ американец. Сценарий номер едно: Габриел ще бъде убит веднага щом достави парите. Сценарий номер две: ще бъде взет в плен, ще го измъчват жестоко известно време и после ще го убият. Сценарий номер три ми се струва най-вероятен.

— И какъв е той? — попита министър-председателят.

— Габриел ще бъде взет като заложник вместо Елизабет Холтън. После „Мечът на Аллах“ и Ал Кайда ще отправят искания към израелското правителство, вместо към нашето, и ще се озовем отново на изходна позиция.

— С една съществена разлика — обади се Греъм Сиймор. — По-голямата част от света ще насърчава групировката да го убие. Той е израелец и евреин, окупатор и потисник, затова в очите на повечето европейци и ислямисти смъртта му ще е оправдана. Убийството му ще е голяма пропагандна победа за терористите.

— Но неговото съдействие ще ни осигури нещо, което в момента не ни достига — обади се Елинор Маккензи. — Ако тази вечер кажем „да“, ще разполагаме с още поне двадесет и четири часа да търсим госпожица Холтън.

— Издирваме я от две седмици — възрази Картър. — Тези допълнителни двайсет и четири часа няма да променят нещата. Освен ако някой не е постигнал пробив, за който не ми е известно.

Габриел погледна към Робърт Холтън. Беше изминала повече от седмица, откак го бе видял за последен път. За това време лицето на посланика се бе състарило неимоверно. Министър-председателят щеше да постъпи по-мъдро, ако беше провел тази среща в отсъствието на Холтън. Един отрицателен отговор в този момент би бил проява на неописуема жестокост. А може би го беше поканил именно с тази цел. Така не оставяше на Габриел друга възможност, освен да се съгласи с плана.

— Те ще отправят нови искания — заговори той. — Ще поискат да отида сам. Ще предупредят, че ако някой ме проследи, сделката ще отпадне и Елизабет ще умре. Ще се съобразим с тези искания. — Погледна към Сиймор и Картър. — Никакво наблюдение, нито британско, нито американско.

— Не можете да се впуснете в това, без някой да ви пази гърба — обади се шефът на лондонската полиция.

— Нямам такова намерение — каза Алон. — МИ5 и подразделението за борба с тероризма на Скотланд Ярд ще ни осигурят необходимото наблюдение и подкрепа, но това ще бъде израелска операция от началото до края. Ще вкарам на територията на страната когото и каквото ми е необходимо, за да я осъществя. След това няма да има никакви разследвания и никакви въпроси. Ако има убити или ранени по време на операцията, никой от екипа ми няма да бъде разпитван и подвеждан под съдебна отговорност.

— Невъзможно — процеди Елинор Маккензи.

— Съгласен съм — заяви министър-председателят.

— Колко време ще ви е нужно да съберете парите в брой?

— Всички големи банки в Сити вече са се заели с въпроса — отговори министър-председателят. — До утре в късния следобед задачата ще е изпълнена. Пратката е доста обемна и транспортирането й ще бъде трудно. Смятат, че ще се побере в два големи брезентови сака.

Габриел изгледа поред всички присъстващи.

— Дори не си и помисляйте да слагате някакви проследяващи устройства в парите или в саковете.

— Разбрано — каза министър-председателят. — Всъщност утре е Бъдни вечер. Едва ли е съвпадение.

— Не е, господин премиер. Подозирам, че са подготвяли това дълго време. — Алон погледна часовника си. — Някой може ли да ме закара до американското посолство? След броени минути там ще има телефонно обаждане, на което бих искал да отговоря лично.

— Греъм ще ви закара — каза министър-председателят. — Ще ви осигурим полицейски ескорт. Трафикът в Централен Лондон по това време на деня е наистина ужасен.

* * *

На стената над работното място на Джон О’Донъл висеше голям дигитален часовник с червени цифри на черен фон. Габриел обаче не можеше да откъсне очи от телефона. Беше модерен апарат с достъп до двадесет линии, включително вътрешната линия 7512, до която нямаше достъп никъде другаде в сградата. Вътрешна линия 7512 беше личната линия на О’Донъл. Сега тя бе на разположение на Алон заедно с топлия стол на Джон и смачканото му тефтерче.

Часовникът показа 17:59 и секундите започнаха методичния си ход от 00 към 59. Габриел продължи да се взира в телефона — в светещото зелено екранче с надпис 7512 — и в малката пукнатина върху слушалката, направена от Джон О’Донъл в изблик на сляпа ярост в началото на кризата. Минута по-късно, когато часовникът показа 18:00:00, стаята се изпълни с тежко дишане. После, в 18:01:25, Габриел чу, че някой от екипа на О’Донъл се разплака. Той не споделяше песимизма на другите в групата. Знаеше, че терористите са жестоки копелета и ще се възползват от крайния срок, за да се позабавляват за сметка на американските и израелските си противници.

В 18:02:17 телефонът най-накрая иззвъня. Алон, който не искаше да причинява допълнителен стрес на присъстващите, вдигна слушалката, преди да е прозвучал вторият звън. Отговори на обаждането на английски с отчетлив еврейски акцент, така че да няма никакво съмнение кой е на телефона.

— Отговорът е „да“ — каза той.

— Бъди готов за утре, осем часа вечерта. Тогава ще получиш инструкциите.

При нормални обстоятелства един професионалист като О’Донъл щеше да приложи тактики за протакане на преговорите: затруднения при събирането на парите, трудности при получаването на разрешение за предаването на царите — всичко, което би запазило живота на заложника и би накарало похитителите да продължат диалога. Но това не беше нормална ситуация — терористите искаха Габриел — и беше безсмислено да се отлага неизбежното. Колкото по-скоро започнеше, толкова по-скоро щеше да приключи.

— На този номер ли ще позвъните? — попита той.

— Да.

— Ще чакам да ми се обадите.

Щрак.

* * *

Алон стана от стола, облече коженото си яке и се запъти към стълбите.

— Къде отиваш? — попита го Картър.

— Тръгвам си.

— Не можеш да си тръгнеш просто ей така.

— Не мога да остана тук, Ейдриън. Чака ме работа.

— Ще те закараме. В този момент ти си нашата единствена надежда. Не можем да те оставим да се скиташ из Лондон без защита.

— Мисля, че мога и сам да се грижа за себе си, Ейдриън.

— Нека поне ти дам оръжие.

— Какви оръжия използвате сега?

— „Броунинг Хай Пауър“ — отговори Картър.

— Малко неугледен, но ефикасен.

— Един или два пълнителя предпочиташ?

Габриел се намръщи.

— Ще ти донеса два — рече Ейдриън. — И допълнителна кутия с муниции, в случай че решиш да се позабавляваш.

* * *

Пет минути по-късно, със затъкнатия в колана на панталона зареден броунинг, осигурен му от Картър, Габриел премина край морския пехотинец, който охраняваше Северната врата, и зави по Ъпър Брук Стрийт. Тротоарът край оградата на посолството беше затворен за пешеходци и ограден от полицаи, облечени в жълто-зелените жилетки на лондонската полиция. Габриел премина от другата страна на улицата и се отправи към Хайд Парк. Видя мотоциклетиста две минути по-късно, когато зави по Парк Лейн. Моторът беше мощно БМВ, а фигурата върху него — дългокрака и с каска. Той забеляза издутината под коженото яке — беше от лявата страна. Алон продължи на север към Марбъл Арч, после зави на запад по Бейзуотър Роуд. Когато наближи Албион Гейт, чу рева на беемвето зад гърба си. Моторът се изравни с него и рязко спря. Габриел преметна крак през седалката и прегърна мотоциклетиста през кръста. Усети ръбовете на пистолета под якето и топлата издутина на закръглен женски бюст. Киара потегли и тихо запя. Тя винаги пееше, когато караше мотор.