Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Габриел Алон (7)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Secret Servant, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,1 (× 35 гласа)

Информация

Сканиране
in82qh (2014)
Разпознаване и корекция
Mummu (2015)

Издание:

Даниъл Силва. Агентът

Американска. Първо издание

Отговорен редактор: Даниела Атанасова

Стилов редактор: Димитрина Ковалакова

Компютърна обработка: Костадин Чаушев

Коректор: Недялка Георгиева

Художествено оформление на корицата: Георги Атанасов Станков

ИК „Хермес“, Пловдив, 2009

ISBN: 978-954-26-0783-0

 

Формат 84/108/32 Печатни коли 26

Печатница „Полиграф юг“ АД — Хасково

История

  1. — Добавяне

27. Северна Германия

вторник, 00:36 ч.

Донесоха дрехите му, после и храна: ориз и боб, твърдо сварени яйца и сирене, арабски питки и подсладен чай. Той изяде една хапка, след това побутна чинията към Габриел. Отначало Алон отказа, но Ибрахим настоя и така двамата седяха известно време — пленник и разпитващ, — поделяйки мълчаливо простичките ястия.

— Ние, мюсюлманите, имаме традиция, наречена Еид — каза Фаваз. — Ако трябва да заколим овца, даваме й да се нахрани за последен път. — Той вдигна очи от чинията и погледна Габриел. — Това ли правиш сега, приятелю? Даваш на жертвения агнец да вкуси за последен път от живота?

— Колко време те държаха? — попита Алон.

— Шест месеца — отговори Ибрахим. — Освобождаването ми бе също толкова безцеремонно и недостойно, както арестът и хвърлянето ми в затвора. Изведоха ме в дрипи на улицата и ми наредиха да си вървя вкъщи. Когато влязох у дома, жена ми изпищя. Помисли ме за крадец. Не ме позна.

— Предполагам, че дъщеря ти не е била там, като си се върнал.

Ибрахим отчупи парче от питката и мълчаливо взе да побутва ориза с него.

— Тя умря онази нощ в стаята за мъчения в Ел Миня. Беше пребита до смърт от служителите на тайната полиция на Мубарак. Заровиха тялото й в незнаен гроб някъде в пустинята и не ми разрешиха да го видя. За тях това беше друга форма на мъчение.

Той отпи от чая си, гледайки отнесено в празното пространство.

— Съпругата ми ме обвини за смъртта на Джихан. Беше права, разбира се. Ако не се бях присъединил към „Мечът на Аллах“, никога нямаше да я арестуват. В продължение на много дни жена ми дори не ме поглеждаше. След седмица бях уведомен от университета, че не се нуждаят повече от услугите ми. Бях съсипан. Изгубих всичко: работата си, дъщеря си, достойнството си.

— И реши да напуснеш Египет?

— Нямах избор. Да остана би означавало да живея нелегално. Исках да прекратя връзките си с „Мечът на Аллах“. Не исках да участвам в движението. Исках нов живот на място, където хората не убиват малки момичета в стаи за изтезание.

— А защо избра Амстердам?

— Семейството на жена ми живееше в Ауд Вест. Те ни казаха, че мюсюлманската общност в Нидерландия се разраства и че повечето нидерландци са сърдечни и толерантни. Кандидатствах за виза в нидерландското посолство и те веднага ми дадоха.

— Предполагам, че си пропуснал да ги уведомиш за връзката ти с „Мечът на Аллах“.

— Може и да съм забравил този факт.

— А останалата част от историята, която ми разказа онази нощ в Амстердам?

— Беше напълно вярна. Строих пътища, после ги метях. Изработвах мебели. — Той вдигна осакатената си ръка. — Дори и след като загубих пръстите си.

— И не си поддържал контакт с членове на групировката?

— Повечето от онези, които избягаха от Египет, се установиха в Америка или в Лондон. От време на време вятърът довяваше някого от тях в Амстердам.

— И когато това станеше?

— Естествено опитаха се да ме въвлекат отново в битката. Заявих им, че вече не се интересувам от ислямистката политика. Казах им, че искам да живея според собствените си разбирания и да оставя въпросите за управлението и държавата на други.

— И от „Мечът на Аллах“ приеха твоето желание?

— В крайна сметка, да — отговори Фаваз. — Но синът ми не беше толкова сговорчив.

— Точно заради сина ти сме тук тази вечер.

Ибрахим кимна утвърдително.

— Синът ти, който е наполовина египтянин, наполовина палестинец — опасна смесица.

— Много опасна.

— Кажи ми името му.

— Ишак — отвърна Фаваз. — Синът ми се казва Ишак.

* * *

— Всичко започна с безобидни въпроси — от тези, които един любопитен юноша може да зададе на баща си. Защо сме напуснали дома си в Египет, за да дойдем в Европа? Защо, след като някога съм бил професор в университета, сега мета улиците? Защо живеем в страната на чужденци, а не в ислямската си родина? Дълги години го лъжех. Но когато стана на петнайсет, му казах истината.

— Каза му, че си бил член на „Мечът на Аллах“?

— Да.

— Каза му за арестуването ти и за мъченията? И за смъртта на Джихан?

Ибрахим кимна утвърдително.

— Надявах се, че като му кажа истината, ще угася всички живи джихадски въглени, които може би тлееха у него. Но историята ми имаше точно обратния ефект. Ишак взе повече да се интересува от ислямската политика. Започна да мрази. Мразеше египетския режим и американците, които го поддържат.

— И искаше отмъщение.

— Това е нещо, което вие и американците като че ли никога няма да разберете напълно — каза Фаваз. — Когато ни нанесат обида, ние трябва да потърсим отмъщение. Това е част от нашата култура… то е в кръвта ни. Всеки път, когато убиете или изтезавате някого от нас, вие си създавате цяла фамилия врагове, които са морално задължени да въздадат възмездие.

Габриел познаваше този феномен по-добре от мнозина други. Той си гребна малко ориз с парче питка и каза на Ибрахим да продължи.

— Ишак започна да се изолира от другите — поде египтянинът. — Вече не дружеше с местни момчета и взе да нарича нидерландските момичета „свалячки“ и „курви“. Носеше куфи и галабия. Слушаше само арабска музика и спря да пие бира. Като стана на осемнайсет, бе арестуван, задето е нападнал един хомосексуалист пред бар на Лейдсеплейн. Обвиненията бяха свалени, след като отидох при пострадалия и му предложих обезщетение.

— Той следва ли?

Ибрахим кимна утвърдително.

— Когато навърши деветнайсет, бе приет във Факултета по информатика и компютърни науки в университета „Еразъм“ в Ротердам. Надявах се, че заетостта с учението ще поохлади ислямисткия му плам, но щом се установи в Ротердам, възгледите му станаха още по-крайни. Запозна се с група момчета, запалени привърженици на джихад. Постоянно пътуваше, за да участва в различни походи и митинги. Пусна си брада. Сякаш собствената ми младост отново се изправяше пред мен. — Фаваз се храни мълчаливо известно време. — Бях дошъл в Европа, за да избягам от ислямската политика. Исках нов живот за мен и сина ми. Но в средата на деветдесетте години радикалните ислямисти бяха дошли на Запад. И в много отношения тяхната политика беше по-радикална и по-отровна от исляма в Ориента. Тя бе покварена от саудитските пари и имами. Възгледите й бяха уахабитски и салафистки. Беше отровна и проповядваща насилие.

— Тогава синът ти замеси ли се в терористични действия?

Ибрахим поклати отрицателно глава.

— Той беше твърде объркан, за да се обвърже с която и да е групировка или идея. Не беше сигурен дали е египтянин, или е палестинец. Един ден бе с приятелите си от „Хамас“, на другия възхваляваше муджахидините в Афганистан.

— И какво се случи?

— Осама бен Ладен изпрати самолети да се разбият в сгради в Ню Йорк и Вашингтон — отговори Фаваз. — И всичко се промени.

* * *

Габриел още не бе готов да му разкрие измамата за чакащия американски самолет, ето защо повика Сара с два здрави удара с юмрук по вратата и й прошепна на ухото няколко едва различими думи относно отлагането на заминаването с няколко минути. После се обърна към Ибрахим:

— Разказваше ми за 11 септември. Моля те, продължавай.

— Беше като земетресение, разлом в хода на историята, не само за Запада, но и за нас.

— За мюсюлманите?

Ислямистите — поправи той Алон. — Американците си направиха погрешни изводи след 11 септември. Те видяха танцуващи мюсюлмани по улиците в целия Арабски свят и в Европа, затова предположиха, че всички мюсюлмани и ислямисти подкрепят Осама. Сложиха ни всичките под един знаменател с Бен Ладен и Зауахири. Не си дадоха сметка, че за човек като мен, тоест умерен ислямист, атентатите на 11 септември бяха също толкова безсъвестни и варварски, както за целия цивилизован свят. Ние, умерените ислямисти, смятаме, че Осама и Ал Кайда направиха ужасна тактическа грешка, като нападнаха Съединените щати и започнаха битка, която вероятно не могат да спечелят. Ние мислим, че Осама е ислямски шарлатанин, който нанесе повече вреда на каузата на исляма, отколкото всички изменнически светски режими, взети заедно. Освен това смятаме, че убийството на хиляди невинни хора не е ислямски акт, защото нарушава ислямските закони и традиции. Деветнайсетимата терористи са били поканени като гости в Америка и са били морално задължени да се държат като такива. Вместо това, те проляха кръвта на своите домакини. Независимо какво мислите за нас и нашата религия, ние сме гостоприемни хора. Не убиваме гостите си.

Той отново бутна чинията си към Габриел. Алон си взе половин варено яйце и парче сирене.

— Предполагам, че Ишак не вижда нещата по този начин.

— Да, така е — съгласи се Ибрахим. — Единайсети септември го тласна към ръба на пропастта.

— А какво го тласна отвъд ръба?

— Ирак.

— Къде го вербуваха?

— По онова време живееше в Амстердам с жена си — египтянка на име Ханифа — и сина им Ахмед. Дни след американското нахлуване той отиде в Египет, където установи контакт с „Мечът на Аллах“. Те му осигуриха началното обучение в тайните школи и лагери в пустинята, после му помогнаха да замине за Ирак, където се обучаваше и прилагаше на практика наученото заедно с бойците на Ал Кайда в Месопотамия. След шест месеца напусна Ирак и се върна в Амстердам. Поддържаше близки отношения със Самир ал Масри. Месец по-късно се премести със семейството си в Копенхаген, където започна работа в така наречения Датски съвет по ислямските въпроси. Опасявам се, че този съвет не е нищо друго, освен прикритие за джихадска дейност.

— Синът ти е организирал втора група от Копенхаген?

— Така изглежда.

— И когато Самир и неговата група изчезнаха от Амстердам няколко дни преди атентата, ти реши да се свържеш с мен. Даде ми само толкова информация, колкото се надяваше, че ще е достатъчна за провала на операцията, така че синът ти да не бъде заловен по време на нея.

Фаваз стоически кимна.

— Ти ме излъга — каза Габриел. — Измами ме, за да спасиш живота на сина си.

— Всеки добър баща щеше да направи същото.

— Не, Ибрахим, не и когато е изложен на опасност животът на невинни хора. Над триста души загинаха заради теб и сина ти. Ако ми беше казал истината, цялата истина, можехме заедно да спрем атентата. Вместо това, ти ми подхвърли трохи, същите трохи, които си дал на офицера от Египетската служба за сигурност преди двайсет и пет години, когато си се опитал да спасиш живота на дъщеря си.

— А ако ти бях казал повече онази нощ? Къде щях да свърша? Американците щяха да допуснат, че съм терорист. Щяха да ме качат на самолет и да ме откарат в Египет, за да бъда отново изтезаван.

— Знаеше ли, че целта е Лондон? Знаеше ли, че планират да отвлекат Елизабет Холтън, за да я заменят с твоя приятел шейх Абдула?

— Не знаех нищо за плановете им. Момчетата са изключително добре обучени. Някой опитен специалист дърпа конците.

— Да, така е — каза колебливо Габриел. — Може би този някой си ти, Ибрахим. Може би ти си мозъкът на цялата операция. Може би теб наричат Сфинкса.

— Склонността да се вярва в необикновени неща е присъща на арабите, господин Алон, а не на ционистите. Колкото повече време губите за преследването на идеи, глупави като тази, толкова по-малко време имаме да открием дъщерята на посланика и да я върнем жива в дома й.

Габриел се впечатли от една дума в отговора на Фаваз: имаме.

— И как ще направим това?

— Смятам, че Ишак е един от терористите, които държат американката като заложник.

Алон се наведе напред.

— Защо мислиш така?

— Ишак е напуснал Копенхаген преди две седмици. Казал на Ханифа, че отива в Близкия изток във връзка с някакво проучване за Съвета по ислямските въпроси. За да поддържа тази измислица, всяка вечер се обажда по телефона на Ахмед, преди да си легне.

— Откъде знаеш?

— Ханифа ми каза.

— Ти самият говори ли с него?

— Оставях му съобщения, но той така и не ми се обади.

Габриел сложи бележник и химикалка на масата и ги плъзна към Ибрахим.

— Трябва ми адресът на апартамента в Копенхаген. Телефонният номер също.

— Ханифа и Ахмед нямат нищо общо с това.

— Тогава няма от какво да се страхуват.

— Моля те да ми обещаеш, че няма да им се случи нищо лошо.

— В това положение не можеш да ме молиш за нищо.

— Обещайте ми, господин Алон. Обещайте ми, че няма да ги нараните.

Габриел кимна веднъж. Фаваз написа исканата информация, после бутна бележника към него и изрецитира трети стих от двайсет и втора глава от книгата Битие:

— „Авраам стана сутринта рано, оседла ослето си, взе със себе си двама от своите слуги и сина си Исаака; нацепи дърва за всесъжението и стана, та отиде на мястото, за което Бог му говори“.

— Познаваш еврейската Библия — каза Алон, — но той вече не ти е син, Ибрахим. Заразен е от вируса на джихад. Той е чудовище.

— Може би, но винаги ще бъде мой син. — Египтянинът сведе очи към бележника. — Ако си спомням добре, евреите вярват, че след като издържал божието изпитание, Авраам отишъл във Вирсавия[1]. Но какво ще стане с мен? Ще бъда ли откаран в Египет за още разпити, или ще остана тук? — Той огледа стаята. — Където и да е това тук.

— Предполагам, че това зависи от американците.

Презрението в очите на Фаваз показа ясно какво мисли за тях.

— Предлагам да не ги замесваме — каза той. — Ще бъде по-добре за теб и за мен да прекосим сами Моста над джаханнам. Каквото и да решиш, направи го бързо. Дъщерята на посланика е в ръцете на млад мъж, чиято сестра беше убита от машите на Фараона. Ако му е заповядано да я убие, той няма да се поколебае.

Бележки

[1] Кладенец на клетвата (ивр.). — Б.пр.