Даниъл Силва
Агентът (46)

46. Гроувнър скуеър

Лондон, петък, 14:10 ч.

Първото обаждане се получи на телефонния номератор в посолството, преди посланик Холтън да е излязъл през вратата на Уинфийлд Хаус. Джон О’Донъл, шеф на групата за преговори при освобождаване на заложници към ФБР, когото бяха предупредили за събитието едва пет минути преди да започне изявлението, беше разделил набързо членовете на оперативния център на два екипа: единият трябваше да се справя с явните шарлатани и криминалните случаи, а другият — да следи внимателно всяко обаждане, което изглеждаше поне малко истинско. Самият О’Донъл прехвърляше обажданията към съответния екип. Правеше го след кратък разговор, който обикновено продължаваше трийсет секунди или по-малко. Инстинктът му подсказваше, че нито един от хората, с които бе говорил до момента, не е истинският похитител, независимо от факта, че бе прехвърлил част от обажданията на втория екип за допълнителна проверка. Но той не сподели опасенията си с никого от изтощените мъже и жени, събрани около него в сутерена на посолството.

Два часа след появата на Робърт Холтън пред камерите Джон се свърза с номератора по друга линия.

— Колко обаждания са в режим на изчакване?

— Трийсет и осем — отговори телефонистът. — Момент… станаха четиридесет и две… четиридесет и четири… четиридесет и седем. Мисля, че ме разбирате.

— Продължавай.

О’Донъл затвори и прие още десет обаждания. Прехвърли седем от тях на първия екип, който се занимаваше с явните измамници, а останалите три — на втория, макар да усещаше, че нито един от тези хора не е от похитителите на Елизабет Холтън. Канеше се да поеме поредното обаждане, когато личният му телефон иззвъня. Той реши да отговори първо на него и чу гласа на телефониста от номератора:

— Мисля, че получих обаждането, което чакате.

— Гласът модифициран ли е?

— Да.

— Пусни го на тази линия, щом затворя.

— Добре.

Джон затвори. Когато телефонът иззвъня отново десет секунди по-късно, той притисна бързо слушалката до ухото си.

— На телефона е Джон О’Донъл от Федералното бюро за разследване. Какво обичате?

— Опитвам се да се свържа с вас от половин час — каза електронно модифицираният глас.

— Правим каквото можем, но когато на масата са сложени двайсет милиона долара, някои хора просто обезумяват.

— Аз не съм от тях. Аз съм човекът, с когото искате да говорите.

— Докажете го. Кажете ми къде оставихте дивидито със записа на Елизабет Холтън.

— Оставихме го под лодка на плажа на Бийкън Пойнт.

О’Донъл покри с ръка долната част на слушалката и помоли за тишина. После погледна към Кевин Барнет от ЦРУ и му даде знак да проследи обаждането.

— Доколкото разбирам, сте заинтересовани от сделката — каза Джон.

— В противен случай нямаше да ви се обаждам.

— При вас ли е нашето момиче?

— При нас е.

— Трябва ми доказателство.

— Няма време.

— Значи ще трябва да намерим. Искам да ми отговорите на един-единствен въпрос. Няма да ви отнеме повече от минута.

Тишина.

— Питайте.

— Като малка Елизабет е имала любима плюшена играчка. Искам да ми кажете каква е била тя и с какво име я е наричала. Ще ви дам друг телефонен номер. Обадете ми се на него, щом научите отговора. После ще обсъдим как ще осъществим размяната.

— Гледайте да ми вдигнете телефона. В противен случай момичето ви ще умре.

Линията прекъсна. О’Донъл затвори и се обърна към Барнет:

— Почти съм сигурен, че това е нашият човек.

— Слава богу! — въздъхна Кевин. — Остава ни да се надяваме, че момичето е при него.

* * *

Стресната и потна, тя се събуди от почукването и впери поглед в ослепителнобялата лампа над походното си легло. Беше сънувала същия сън, който сънуваше всеки път, когато успееше да заспи. Мъже с черни качулки. Видеокамера. Нож. Вдигна окованите си в белезници ръце към шията си и откри, че кожата й все още е непокътната. После погледна към циментовия под и видя бележката. Едно око се взираше в нея през шпионката на вратата, сякаш я приканваше да се раздвижи. Беше тъмно и жестоко — окото на Каин.

Тя седна и стъпи с окованите си крака на пода, сетне се изправи и тръгна сковано към вратата. Бележката лежеше с лицевата си страна нагоре, а буквите бяха достатъчно големи, за да ги разчете и без да се навежда да я вземе. Беше въпрос, както обикновено, но този се различаваше от предишните. Тя му отговори с нисък, равен глас, после се върна на леглото си и се разплака неудържимо. Не се надявай — каза си. — Не смей да се надяваш.

* * *

Личната линия на Джон О’Донъл в оперативния център иззвъня в 15:09 часа. Този път не си направи труда да се представи.

— Разполагате ли с информацията, която ми е нужна?

— Играчката е била плюшен кит.

— Как го е наричала?

— Риба — отговори мъжът. — Наричала го е чисто и просто Риба.

О’Донъл затвори очи и сви юмрук.

— Верен отговор — каза той. — Да се договорим тогава. Искам момичето да си е вкъщи по Коледа.

Мъжът с модифицирания глас изреди на свой ред исканията си, после добави:

— Ще се обадя отново в пет и петдесет и девет лондонско време. Искам едносричен отговор: „да“ или „не“. Разбрахте ли?

— Разбрах ви отлично.

Връзката отново прекъсна. Джон погледна към Кевин Барнет.

— При тях е — съобщи му той. — И сме тотално прецакани.

* * *

Една лимузина „Ягуар“ очакваше самолета на Ейдриън Картър на пистата на летище Лондон Сити Еърпорт. Когато Габриел, Картър и Сара слязоха по стълбата, една дълга костелива ръка се показа от задния десен прозорец на лимузината и им махна да се приближат.

— Греъм Сиймор — възкликна театрално Алон. — Не ми казвай, не са те накарали да изминеш целия път дотук само за да ме закараш до Хийтроу.

— Изпратиха ме да те закарам — отговори Сиймор, — но не до Хийтроу.

— А къде?

Сиймор не отговори, а се втренчи въпросително в лицето на Габриел.

— Какво е станало с теб, за бога?

— Дълга история.

— Винаги е дълга. Качвай се. Не разполагаме с много време.