Даниъл Силва
Агентът (59)

59. Уестминстърското абатство

Коледа, 9:45 ч.

Готическите кули на Уестминстърското абатство — национална светиня на Англия, място за коронации от времето на Вилхелм Завоевателя и гробище на британски монарси, държавници и поети — проблясваха под лъчите на слънцето в студената зимна утрин. Проясняването, обещано предната сутрин от синоптиците, най-накрая бе настъпило.

Габриел не се впусна да разсъждава дали това е добра или лоша поличба. Просто се наслаждаваше на топлината на слънчевите лъчи върху отеклата си буза. Седеше на пейка на Парламънт Скуеър, облечен с взети назаем дрехи и със слънчеви очила, които прикриваха насинените му очи. Лекарите в посолството му бяха дали достатъчно кодеин, за да забрави временно раните си. Въпреки това, беше се облегнал леко на Михаил за опора. Коженото яке на младия мъж още беше влажно от нощта, в която бе преследвал Габриел с мотоциклет из Есекс. Дясната му ръка потупваше нервно избелелите му сини дънки.

— Стига — каза му Алон. — Причиняваш ми главоболие.

Михаил спря за момент, после поднови потупването. Габриел се загледа в триъгълната тревна площ от северната страна на Уестминстърското абатство. Ейдриън Картър стоеше под едно голо дърво на Виктория Стрийт с ушанката, която бе носил онзи следобед, когато бяха посетили заедно парка Тиволи в Копенхаген. До него, с мека шапка, слънчеви очила и микрофон в ухото, бе застанал посланик Робърт Холтън. А до Холтън стоеше Сара Банкрофт, бивша служителка на музея „Филипс Кълекшън“ във Вашингтон, по-късно агент на ЦРУ, а сега пълноправен гражданин на невидимия свят. От всички присъстващи единствено Сара имаше представа за жестокостта на операцията, която предстоеше. Щеше ли да я наблюдава? — запита се Габриел. Или този път щеше да се възползва от възможността да извърне поглед?

Той огледа слънчевите улици на Уестминстър. Ели Лавон и Дина Сарид се шляеха по Грейт Джордж Стрийт, Яков и Йоси флиртуваха с майор Римона Щерн пред сградата на Парламента, а Мордекай стоеше под сянката на Биг Бен и разгръщаше туристически пътеводител. Греъм Сиймор се намираше в една незабележима кола в Сторис Гейт, от другата страна на Виктория Стрийт, в компанията на комисаря на лондонската полиция и директора на СО-19 — подразделението за специални операции. Двадесет от най-добрите стрелци на СО-19 бяха извикани по спешност и сега бяха заели позиции около катедралата и заобикалящите я улици. Габриел чуваше в ухото си как си разменят съобщения, но до момента бе успял да разпознае в тълпата само половин дузина от тях. В крайна сметка това нямаше особено значение. Важното бе, че те го познават.

— Зле ли беше? — попита го Михаил. — Имам предвид побоя.

— Просто се позабавляваха — отговори уклончиво Алон. Не му се искаше да се връща към събитията от изминалата нощ. — Нищо не е в сравнение с онова, което Ибрахим е преживял в ръцете на египетската тайна полиция.

— По-добре ли се почувства, докато стреляше в него?

— В Ишак ли?

Младият мъж кимна.

— Не, Михаил, не се почувствах по-добре. Но не се почувствах и по-зле. — Габриел вдигна ръка и посочи северния вход на Уестминстърското абатство. — Виж онези хора там. Много от тях скоро щяха да са мъртви, ако не бях направил каквото бе необходимо.

— Ако не улучим мишените си, пак може да загинат. — Михаил го погледна. — Изглежда, опитваш се да се убедиш, че си имал моралното право да го измъчваш.

— Вероятно си прав. Отидох твърде далеч. Но и всички ние отидохме твърде далеч. Американците преминаха чертата след единайсети септември и сега се опитват да намерят обратния път. За съжаление, целите на терористите не са се променили и поколението, което скоро ще се появи от бойните полета на Ирак, ще бъде много по-жестоко и опасно от терористите, които се появиха в Афганистан.

— Осмелихме се да им се противопоставим, в резултат на което терористите ни обявиха за истинските терористи.

— Това е тайното им оръжие, Михаил. Свиквай.

Габриел чу пращене в слушалката в ухото си. Погледна към северния вход на Уестминстърското абатство и видя как огромните врати бавно се отварят. Греъм Сиймор беше уредил църковните служители да приемат богомолците по-рано от обичайното — проста маневра, която щеше да намали драстично броя на потенциалните жертви. Алон се надяваше, че шахидите няма да се досетят, че това е капан.

— Къде бях? — попита той.

— Говореше за тайни оръжия.

— Снощи, Михаил. Къде бях снощи?

— В Харич.

— Винаги съм искал да посетя Харич — рече Габриел. — Какво видя Киара?

— Само финала, когато те качиха в микробуса. — Михаил сложи ръка на рамото му. — Ще ми се да ме беше оставил да прострелям онова копеле вместо теб.

— Спокойно, Михаил. Коледа е.

— Не и за нас. Надявам се само Ишак да не ни е излъгал.

— Не е — отсече Габриел.

— А ако я отведат другаде?

— Няма. Имаш ли цигари?

Михаил потупа левия джоб на якето си.

— А запалка?

— Имам всичко. Трябва ни само Елизабет.

— На път е — каза Алон. — Скоро всичко ще свърши.

* * *

Колата беше „Форд Фиеста“, бледосива и доста ожулена. Авел, мъжът със зелените очи, шофираше, а Каин седеше до нея на задната седалка. Сега, когато бяха без маскировъчни шапки, тя виждаше лицата им за пръв път и бе шокирана от младостта им. Те носеха дебели якета, бяха гладко избръснати и миришеха на одеколон от сандалово дърво. Каин я стискаше за лакътя с лявата си ръка, а в дясната държеше пистолет. Елизабет се опитваше да не гледа към оръжието, дори да не мисли за него. Вместо това се взираше мълчаливо през прозореца. Бяха минали повече от две седмици, откакто не бе излизала навън; две седмици, откакто не бе виждала друго човешко същество, освен Каин, Авел и маскираните им съучастници; две седмици, откакто не бе виждала слънцето и не бе имала някаква представа за времето. Прозорецът за нея беше вход към реалността. „Каин и Авел са от света на прокълнатите — помисли си тя. — От другата страна на стъклото е земята на живите“.

През първите няколко минути не успя да се ориентира. После профучаха край входа на метростанцията в Камдън и от този миг нататък вече можеше да разпознае маршрута, по който се движеха. Въпреки хубавото време, улиците бяха странно пусти. На Тотнъм Корт Роуд видя празнични венци и си даде сметка, че по всяка вероятност е утрото на Коледа.

Пресякоха Оксфорд Стрийт и продължиха по Чаринг Крос към площад „Трафалгар“, после поеха по „Уайтхол“ към Парламънт Скуеър. Спряха за кратко на светофара в югоизточния край на площада, след това завиха по Виктория Стрийт. Тогава Елизабет видя голяма тълпа от хора пред северната кула на Уестминстърското абатство. Встрани от тълпата зърна мъж с ушанка, до когото стоеше позната фигура с мека шапка, която поразително приличаше на баща й. Не беше той, разбира се. Баща й, роден в Колорадо, никога не би сложил подобна шапка.

Миг по-късно завиха по Аби Орчард Стрийт. Авел паркира на непозволено място и изключи двигателя. Каин пусна пистолета в джоба на палтото си и я стисна силно за лакътя.

— Сега ще отидем на малка разходка — каза той. — След това ще те освободим. Излез бавно от колата и сложи и двете си ръце в джобовете на шлифера. Ще те заведем дотам, където трябва да стигнеш. Гледай в земята и не казвай нито дума. Ако не правиш каквото ти казвам, ще те застрелям. Разбра ли?

— Да — потвърди тихо тя.

Каин се пресегна през скута на Елизабет Холтън и отвори вратата й. Тя провеси крака извън колата и стъпи на улицата — първата й крачка към свободата.

* * *

Когато микрофонът на Габриел изпращя, стрелките на Биг Бен показваха девет часа и петдесет и седем минути. Гласът, който чу, принадлежеше на Ейдриън Картър.

— Виктория Стрийт — каза тихо Картър. — Сега ще пресече Сторис Гейт и ще влезе в храма. Носи руса перука и жълто-кафяв шлифер.

— Шахидите?

— От двете й страни по един.

— Холтън току-що осъди двама души на смърт, Ейдриън. Сигурен ли е?

— Сигурен е.

— Махни го оттам. Веднага.

Картър хвана Робърт Холтън за лакътя и го поведе към Грейт Джордж Стрийт, а Сара ги последва на две крачки разстояние. Алон и Михаил станаха едновременно и тръгнаха. Сара ги наблюдаваше. „Гледай настрани — помисли си той. — Продължавай да вървиш и гледай настрани“.

Те се спряха за няколко секунди на ъгъла на площад „Парламънт“, за да изчакат да премине един автобус, после пресякоха бързо улицата и влязоха в двора на Уестминстърското абатство. Михаил вървеше от лявата страна на Габриел, дишането му беше повърхностно и учестено, а стъпките — енергични и отривисти като тези на Алон. Беретата на Габриел бе затъкната в колана до левия му хълбок и дръжката й притискаше болезнено едно от счупените му ребра. Щеше да разполага само с части от секундата. Части от секундата да извади оръжието си и да заеме позиция за стрелба. Когато беше момче като Михаил, можеше да го направи за времето, потребно на другите да плеснат с ръце. А сега? Той продължи да върви.

Двамата минаха под рехавите сенки на дърветата, където допреди секунди бяха стояли Картър и Холтън. Когато излязоха отново на слънчева светлина, видяха Елизабет и нейните придружители, които се движеха бавно по тротоара близо до северната фасада на абатството. Очите й бяха скрити зад слънчеви очила, а дланите — в джобовете на шлифера й. Двамата шахиди, които вървяха от двете й страни, я държаха под ръка. Свободните им ръце бяха мушнати във външните джобове на дебелите им якета.

— Държат пръстите си върху детонаторите, Михаил. Виждаш ли?

— Виждам.

— Виждаш ли хората зад тях? Когато започнем да стреляме, не трябва да пропускаш.

— Няма да пропусна.

— А цигарите?

— Готов съм.

— Продължавай да вървиш.

Двеста богомолци все още стояха пред северната кула и чакаха търпеливо да ги пуснат вътре. Алон хвана Михаил за лакътя и го избута покрай тълпата до пресечната алея. Елизабет и терористите се намираха на четиридесетина метра пред тях и се приближаваха бързо. „Една секунда — помисли си Габриел. — Една секунда“.

* * *

Пръстите на Каин бяха впити в лакътя й и ръката му трепереше от страх. Тя се зачуди защо бяха решили да я освободят на многолюдно обществено място като Уестминстърското абатство. После Каин промърмори нещо на Авел на арабски, от което сърцето й натежа. Елизабет внезапно осъзна, че я бяха довели тук, за да я екзекутират, а не да я освободят.

Погледна първо единия терорист, после другия. Дебелите якета, отнесения поглед, треперещите ръце… Те също щяха да умрат тук, разбра тя. Те бяха шахиди и носеха колани с експлозиви. А след няколко секунди и тя самата щеше да стане шахид.

Погледна към тълпящите се хора пред северната кула на Уестминстърското абатство. Истинските мишени бяха те. Елизабет беше отвлечена насред кървава баня и изглежда, възнамеряваха да я екзекутират по същия начин. Но тя нямаше да допусне заради нея да бъде пролята още невинна кръв. Трябваше да направи нещо, да спаси колкото е възможно повече хора.

— Гледай надолу! — скара й се Каин.

Не — помисли си Елизабет. — Няма да гледам надолу. Няма да се подчиня.

И тогава го видя…

Среден на ръст мъж с ъгловати черти, със слънчеви очила и прошарени слепоочия, който вървеше покрай тълпата заедно с един по-млад светлокос мъж. Беше същият човек, който се бе опитал да я спаси в Хайд Парк, Елизабет бе сигурна в това. И щеше да се опита да я спаси отново.

Но как би могъл да го направи?

Каин и Авел държаха ръцете си в джобовете. Щяха да натиснат детонаторите си за секунда. Секунда, която Елизабет трябваше да вземе от терористите и да я даде на двамата мъже, които се приближаваха към нея — двамата мъже, които току-що бяха спрели и палеха цигари.

Няма да се предам — помисли си тя. После изрита с върха на лявата си обувка токчето на дясната и политна към паважа.

* * *

Каин я подхвана — една машинална проява на добрина, която му коства живота. Когато се озова отново на крака, тя видя как двамата мъже вадят светкавично пистолетите си и откриват огън. Лицето на Каин изчезна в експлозия от кръв и парченца мозък, а зелените очи на Авел едновременно се пръснаха в орбитите си. Стрелците профучаха като вятър край нея с протегнати напред оръжия, сякаш се надбягваха със собствените си куршуми. Каин се строполи пръв, а мъжът с прошарените слепоочия скочи върху гърдите му и изстреля още няколко патрона в главата му, сякаш се опитваше да го натика под земята. После измъкна ръката на Каин от джоба на якето му и извика на Елизабет да бяга. Образцов затворник до самия край, тя се втурна по тревната площ към Виктория Стрийт, където мъжът с познатия силует и меката шапка я посрещна с отворени обятия. Тя се притисна към гърдите му и се разплака неудържимо.

— Всичко е наред, Елизабет — каза Робърт Холтън. — Държа те. Вече си в безопасност, обич моя.