Даниъл Силва
Агентът (18)

18. Военновъздушна база „Адрюс“

събота, 7:12 ч.

Скъпият самолет „Гълфстрийм-5“ се приземи във Военновъздушна база „Андрюс“ край Вашингтон и се придвижи до солиден хангар, чийто под бе гладък като полиран мрамор. Габриел слезе по стълбата с куфарчето в ръка и се насочи към чакащия „Събърбан“ с вирджинска регистрация. Двамата охранители от ЦРУ, които бяха в него, не продумаха, когато хвърли куфарчето на задната седалка и се настани до него. Той бе свикнал с този вид поведение на американците. Бяха обучени от тяхното контраразузнаване, че агентите от Службата гледат на всеки разговор със служители на Управлението, независимо колко светски бе той, като на възможност за събиране на информация. Изкушаваше се да им зададе един-два неуместни въпроса просто за да поддържа мита жив. Вместо това само попита къде го водят.

— В централата — отговори агентът, който седеше на пасажерското място.

— Не искам да ходя там.

— Ще влезете тайно в сградата. Никой няма да разбере, че сте там.

— Не може ли да се срещнем на някое безопасно място, както обикновено?

— Днес вашият човек за свръзка нямаше време да напусне сградата. Сигурен съм, че разбирате това.

Алон се канеше отново да възрази, но замълча. През изтеклата година снимката му на два пъти се бе появявала в световната преса: веднъж заради действията му във Ватикана, а втория път заради опита му да осуети отвличането на Елизабет Холтън. В сравнение с това първата му поява в Лангли не изглеждаше кой знае колко значима. А и ако Шамрон и министър-председателят изпълнеха намерението си, нямаше да е последната.

Беше събота и движението по това време на деня бе сравнително слабо. Отне им само половин час да стигнат до Лангли. След кратък престой на укрепения пропускателен пункт те поеха по дългата, безупречно поддържана алея към главната сграда на централата. Тъй като Габриел трябваше да влезе „тайно“, подминаха главния вход и завиха в подземен паркинг. Единият от охранителите му помогна за куфарчето, а другият го поведе към безопасен асансьор. Отключи го с електронна карта, натисна бутона и миг по-късно се изкачваха към седмия етаж. Във фоайето го очакваха още двама охранители, чиито оръжия ясно си личаха под блейзърите. Габриел бе съпроводен по постлания с килим коридор до блиндирана врата, зад която се намираше секторът с кабинети на най-могъщите разузнавачи в света. Мъжът, който го очакваше във вестибюла, бе облечен в сив панталон и измачкана синя риза и изглеждаше така, сякаш бе попаднал там по погрешка.

— Как беше полетът? — попита Ейдриън Картър.

— Имате много хубав самолет.

Картър топло стисна ръката на Алон и погледна към куфарчето.

— Смяташ да стоиш дълго или само два-три дни?

— Само толкова, колкото съм добре дошъл — отговори Габриел.

— Надявам се, че носиш и нещо друго, освен чисти ризи и бельо.

— Така е.

Ейдриън уморено се усмихна и безмълвно въведе Алон в кабинета си.

* * *

Габриел прие чаша черно кафе и седна на дивана. Картър взе дистанционното от края на безупречно подреденото му бюро и го насочи към панел с телевизионни монитори. Елизабет Холтън незабавно се появи на един от екраните. Седеше на пода на безлична стая, облечена в същия спортен екип, който бе носила в Хайд Парк сутринта на отвличането. В ръцете си държеше брой на лондонския „Таймс“, чието водещо заглавие съобщаваше за собственото й похищение. Зад нея стояха четирима мъже с черни гащеризони, черни маскировъчни шапки и зелени ленти на главите с монограм, изобразяващ кръстосани меч и полумесец. Този, който беше точно зад Елизабет, държеше в едната си ръка голям нож, а в другата — лист с написаното изявление. Четеше го на арабски с египетски акцент.

— Предполагам, не се нуждаеш от превод — каза Ейдриън.

Слушайки внимателно, Габриел поклати глава.

— Казва, че е от „Мечът на Аллах“. Искат да освободите от затвора шейх Абдула Абдул Разак и да го върнете в Египет до следващия петък, осемнадесет часа лондонско време. Казва също, че ако не изпълните техните искания, дъщерята на посланика ще умре. Няма да има никакво удължаване на срока, никакви преговори и никакъв друг контакт. Ако бъде направен опит за освобождаването на Елизабет Холтън, тя незабавно ще бъде убита.

Екранът потъмня. Картър изключи телевизора с дистанционното и погледна към Алон.

— Не изглеждаш изненадан.

— Вчера научих за връзката на „Мечът на Аллах“ със случая. Затова съм тук.

— Откъде научи?

— Имаме си източници и методи, Ейдриън. Източници и методи.

— Хайде — каза меко Картър. — Заложен е животът на една жена. Сега не е време да браним териториите си.

— Само защото сме в мирни отношения с Египет, не означава, че не ги шпионираме. Трябва да знаем дали режимът ще се задържи, или ще падне. Трябва да знаем дали няма да се окажем изправени пред враждебна ислямска република, въоръжена с модерни американски оръжия. И невинаги получаваме нужната ни информация от нашите приятели тук, в Лангли.

— Вашият шпионин е от Египетската служба за сигурност, нали?

Габриел въздъхна примирено.

— Нашият шпионин се занимава с опазването на Мубарак и режима му.

Картър прие думите като потвърждение на предположението си.

— Защо ние похарчихме повече от петдесет милиарда долара в подкрепа на този режим, а вие открихте връзката с „Мечът на Аллах“ преди нас?

— Защото сме по-добри от вас, Ейдриън, особено в Близкия изток. Били сме по-добри и ще продължаваме да бъдем. Вие притежавате безспорна военна мощ и силна икономика, но ние изпитваме постоянния страх, че може да не оцелеем. Страхът е много по-могъща мотивация от парите.

Картър замислено остави дистанционното върху бюрото и се отпусна на шефския си стол.

— Кога получихте видеозаписа? — попита Алон.

Ейдриън му каза.

— Излезе ли нещо за това в британските медии?

— Още не — отвърна Картър. — Нашето желание бе да не се оповестява… поне не веднага. Искахме да си запазим възможността да планираме отговора си, без медиите да крещят по нас при всеки обрат.

— Не бих разчитал на МИ5 и Скотланд Ярд да запазят задълго тайната. Някой ще я разкрие, тъй както разкриха моята намеса и арестуването ми.

— Не бъди толкова строг към Греъм Сиймор — каза Картър. — Нуждаем се от него, както и ти. Ние, колегите от тайните служби, не се съсипваме един друг в трудни времена като днес. Ние се обединяваме и си превързваме раните. Варварите са пред вратата.

— Варварите отдавна разбиха вратата, Ейдриън. Днес те живеят сред нас и погубват децата ни. — Габриел отпи от кафето. — Каква е позицията на президента?

— Той е изправен пред такъв избор, който не бих пожелал и на най-лошия си враг — отвърна Картър. — Както ти е известно, той е дълбоко религиозен човек и приема много сериозно отговорността си на кръстник на Елизабет. Но в същото време знае, че ако отстъпи пред исканията на похитителите, нито един американски дипломат по света никога вече няма да е в безопасност. Освен това си дава сметка, че ако на шейх Абдула Абдул Разак бъде разрешено да се върне в Египет, правителството на Мубарак ще се озове в твърде опасна ситуация. Въпреки всичките си проблеми, Египет все още е най-важната страна в Арабския свят. Ако той стане ислямски, това ще окаже катастрофално въздействие върху целия регион… катастрофално за моята страна, а също и за твоята. Което означава, че Елизабет Холтън ще умре след седмица, освен ако по чудо не успеем да я открием и да я спасим.

Картър отиде до прозореца и погледна към голите дървета край реката.

— Ти си бил в подобна ситуация, Габриел. Какво щеше да направиш, ако беше на мястото на президента?

— Щях да кажа на най-достойните си мъже да направят всичко възможно, за да я открият.

— А ако не успеем? Да сключим ли сделка, за да спасим нашето дете от варварите?

Габриел остави въпроса без отговор. Ейдриън отново се загледа през прозореца.

— Моят лекар казва, че стресът от работата вреди на сърцето. Казва, че трябва да правя повече физически упражнения. Разходи се с мен, Габриел. Ще се отрази добре и на двама ни.

— Навън е минус шест градуса.

— Студеният въздух е полезен — настоя Картър. — Прояснява мислите на човека. Калява решителността му за тежката работа, която му предстои.

* * *

Двамата излязоха от сградата през един страничен изход и поеха по алеята за джогинг, виеща се между дърветата край реката. Картър се беше сгушил в дебелото си, закопчано догоре палто и бе нахлупил вълнена шапка. Алон беше облечен само в коженото яке, което бе взел със себе си предната сутрин в Кипър, и след няколко минути се вкочани от студ.

— Добре — каза Ейдриън. — Сега никой не ни подслушва. Откъде разбра, че ще нанесат удар в Лондон?

— Никой не ни подслушва? — Габриел огледа дърветата около тях. — Това място е пълно с камери, сензори за движение и скрити микрофони.

— Истина е — съгласи се Картър, — но все пак отговори на въпроса ми.

Алон му разказа за ценните сведения, които бе получил от Ибрахим Фаваз, за снимките, които бе открил при бързия оглед на апартамента на Самир ал Масри, и за линиите в бележника, в които бе разпознал скица на Хайд Парк.

— Удивително! — възкликна Ейдриън с неподправено възхищение. — А какво правеше великият Габриел Алон в Амстердам?

— Боя се, че няма да узнаеш тази част от историята.

Картър, който бе перфектен професионалист, продължи без възражения.

— Ибрахим Фаваз, изглежда, е от точно този тип мюсюлмани, който ни интересува — каза той. — Човек, който иска да разобличи екстремистите и терористите, живеещи в неговата общност и посещаващи неговата джамия.

— Това си мислех и аз. За съжаление, оказа се капан. В куфарчето, което донесох, има внушителен брой документи на Египетската служба за сигурност относно „Мечът на Аллах“. Познай чие досие намерих между тях?

— Твоят източник е член на групировката?

Габриел кимна утвърдително.

— Преди да напусне Египет, доктор Ибрахим Фаваз е бил професор по икономика в университета в Ел Миня. Според досието, той е един от основателите на „Мечът на Аллах“. Бил е арестуван след убийството на Садат. Не става ясно защо, нито за колко време е бил задържан.

— Обикновено е така — каза Картър. — Защо е напуснал Египет и е отишъл в Европа? И защо ти е съобщил, че се организира заговор в джамията „Ал Хиджра“ в Амстердам?

— Очевидно някой трябва да зададе тези въпроси на самия него, при това колкото по-скоро, толкова по-добре. Той ме излъга или не ми каза цялата история. И в двата случая е лъжец. Този човек крие нещо, Ейдриън.

Излязоха на площадка, където се срещаха две алеи. Картър поведе Габриел наляво между дърветата. Ейдриън извади от джоба на палтото си лула и кожена торбичка с тютюн и бавно натъпка чашката.

— Вече не ни разрешават да пушим в сградата — каза той, като спря, за да запали лулата си с елегантна сребърна запалка.

— Бих искал и при нас да се наложи същото правило.

— Можеш ли да си представиш Шамрон без турските му цигари? — Картър отново тръгна, оставяйки след себе си струйка дим, ухаеща на клен. — Смятам, че имаме две възможности. Първата е да пуснем твоята информация за Фаваз на нидерландската полиция и да им позволим да го вкарат в ареста за разпит с непосредственото участие на ФБР, разбира се.

— А втората?

— Да го пипнем за разговор, който не се записва, на място, където обичайните правила за разпит не се прилагат.

— Знаеш за коя алтернатива бих гласувал.

— Радвам се, че имаш такова виждане — каза Ейдриън. — Мисля, че трябва да отидеш в Амстердам и лично да контролираш операцията.

— Аз? — Алон поклати глава. — Страхувам се, че моята роля в този случай официално е приключила. Освен това, ЦРУ има опит в подобни операции.

— Така е — съгласи се Картър, — но за съжаление, оплескахме доста от тях… и то, срам ме е да го призная, под мое ръководство. Европейците вече не желаят да си затварят очите за нашите неправомерни действия на тяхна територия, а агентите ни под прикритие толкова се страхуват от съдебно преследване у нас и в чужбина, че вече не приемат секретни мисии, без да са се посъветвали с адвокат. Нашият храбър директор, който непрекъснато си държи пръста във въздуха, е доловил, че за момента вятърът не е попътен за нас. Дните, когато можехме да си позволим да бродим из Европа и Близкия изток и да нарушаваме закони, щом сметнем за уместно, вече са безвъзвратно отминали. Вратите на тайните затвори са заключени и вече не предоставяме нашите врагове на хора, които измислят нови начини за употреба на градинските маркучи и остените. Захвърлихме пиринчените боксове. Отново сме клуб, достоен за джентълмени от Принстън и Йейл, но така и трябва да бъде.

— Ние също искаме нашите джентълмени от Принстън и Йейл да си седят на булевард „Цар Саул“, където не могат да се забъркат в неприятности.

Картър повървя известно време мълчаливо, забил поглед в земята.

— Отдавна се подготвяхме, очаквайки, че може да се случи нещо такова. Нашите колеги от ФБР носят пълната отговорност за операциите по спасяването на заложници при подобни сценарии. Ние естествено събираме информация и се свързваме със службите на нашите съюзници от Европа и Близкия изток. Ще гледаме на теб и твоя екип като на таен елемент от нашите многонационални усилия. Всъщност ще изпълнявате мисия на Управлението. Необичайно е, но имайки предвид миналото ни партньорство, смятам, че може да се получи.

— Ще имам нужда от одобрението на нашия министър-председател — каза колебливо Габриел. — И естествено Шамрон ще трябва да даде съгласието си.

— Ще ти осигуря сигурна връзка с Йерусалим от моя кабинет. Обещавам, че никой няма да подслушва.

— Ако нямаш нищо против, ще се обадя от нашето посолство.

— Постъпи както намериш за добре. — Ейдриън спря и чукна лулата си в дънера на едно дърво. — Твоят източник каза ли ти кой според него стои зад това?

Алон отговори на въпроса му. Картър кимна и отново напълни лулата си.

— Ние знаем всичко за Сфинкса — каза той накрая. — Смятаме, че именно той стои в основата на атентата при пирамидите преди три години, в който загинаха седемнайсет американски туристи. Освен това предполагаме, че е отговорен за убийството на двама наши дипломати в Кайро. Впрочем единият от тях бе агент на ЦРУ. На стената във фоайето има звезда в негова памет. Сфинкса очевидно си е поставил за цел да отмъщава на онези, които са арестували или убили членове на „Мечът на Аллах“. След изявата ти в Лондон — можеш да бъдеш сигурен — си излязъл начело в списъка му. Ще трябва да внимаваш, когато се върнеш да работиш на терен.

— Предполагам, че сте информирали египтяните за видеозаписа и исканията.

— Решихме, че нямаме друг избор — кимна Картър. — Те гарантираха пълната си подкрепа и ни дадоха ясно да разберем, че отстъпването пред исканията на „Мечът на Аллах“ ще е много лоша идея. Египетският министър на външните работи ще пристигне тайно във Вашингтон по-късно днес, за да затвърди тази позиция пред държавния секретар и президента. Ще доведе със себе си екип от Министерството на вътрешните работи и представители от Египетската служба за сигурност и разузнаването. Прибавяме и египетския контингент към нашия отряд за специални задачи тук и в Лондон.

— Само гледай никой да не споменава пред тях за нашата малка тайна операция. Ислямистите са проникнали във всички нива на египетското общество и в правителството, в това число и в тайните им служби. Можеш да бъдеш сигурен, че Сфинкса има връзки в Египетската служба за сигурност.

— Твоята операция не съществува. С изключение на мен, никой няма да знае за нея. — Ейдриън погледна часовника си. — Колко време ще ти трябва, за да започнеш да действаш в Амстердам?

— Вече имам човек там, който веднага може да поеме наблюдението на нашия обект.

— Един човек? Надявам се, че е добър.

— Такъв е.

— Ели Лавон?

Габриел кимна утвърдително.

— А останалата част от екипа?

— Трябват ми четиридесет и осем часа.

— Това ни оставя пет дни преди крайния срок. — Картър отново погледна часовника си. — Вземи моя самолет обратно до „Бен Гурион“. Това ще ти спести няколко важни часа. Ще имаме нужда от човек на Управлението в твоя екип, за да координира вашите действия съобразно общия план на операцията. Иначе рискуваме да се препъваме един другиго на терена.

— Не искам никого от ЦРУ в екипа си. Той просто ще ни се пречка. Освен това предчувствам, че ще се наложи да вършим неща, които са в противоречие с американските закони. Не мога да си позволя да ме спира на всеки пет минути, за да се консултира с вашингтонски адвокат.

— Страхувам се, че е неизбежно.

— Добре, Ейдриън, ще ти разрешим да дойдеш с нас.

— Нищо не би ме направило по-щастлив, но напускането на централата не е решение, поне не в този момент. Имам предвид друг кандидат… някой, който има опит на терен и е кален в битки. А най-хубавото е, че ти лично си я обучил.

Габриел се закова намясто.

— Нали не говориш сериозно?

— Напълно сериозен съм.

— Къде е тя?

— В саудитския отдел на Националния център за борба с тероризма.

— Кога ще бъде готова да тръгне?

— Ще проведа един телефонен разговор и е твоя.