Даниъл Силва
Агентът (26)

26. Норфък, Англия, понеделник, 22:43 ч.

Същата ярка луна, която осветяваше полята в Северна Германия, тази вечер се виждаше в небето и над норфъкския бряг, докато Марсия Кромуел — тридесет и шест годишна неомъжена жена — вървеше по пясъчната пътека към плажа в Уолкот, следвана по петите от своя спрингер шпаньол. В този момент не я занимаваха въпроси за аморалността на мъченията или съдбата на изчезналата американка. Последният й любовник току-що й бе съобщил, че след дълго обмисляне е решил да остане при жена си и децата си. Марсия Кромуел, постоянна жителка на Норфък, бе решила да се справи с болката по същия начин, по който се бе справяла с всички неприятности досега: като направи дълга нощна разходка край Северно море.

В края на пътеката плажът внезапно се ширна пред нея — равен и сякаш безкраен в тъмнината, с носени от вятъра вълни, които оставяха фосфоресциращи дъги от пяна върху твърдия крайбрежен пясък. Обикновено в този момент кучето започваше да се дърпа на каишката си, нетърпеливо да го пусне да тича из плажа, за да тормози чайките и брегобегачите^[1]. Сега обаче седеше бдително в краката й, като напрегнато се взираше в боровата горичка в края на дюните. Марсия свали каишката му и го окуражи да тръгне към водата. Вместо това шпаньолът незабавно се понесе в тръс към дърветата.

Стопанката му се поколеба, преди да тръгне след него. Неотдавна полицията бе открила там лагер на скитници, а и земята в горичката винаги бе осеяна с празни бирени кутии и боклуци. Тя няколко пъти повика Патч, после извади електрическо фенерче от джоба на палтото си и тръгна да го търси. Забеляза го миг по-късно да побутва с лапи нещо в основата на едно дърво. Марсия Кромуел отиде да провери и след трийсет секунди запищя.

* * *

Откриването на труп на плажа в Уолкот веднага задейства главната следствена бригада на норфъкската полиция. Тя бе основана през септември 2004 г., за да разследва тежки престъпления — като умишлени и непредумишлени убийства и изнасилвания. Всеки екип се състоеше от старши следовател и заместника му, криминалист, който проучваше веществените доказателства, и следовател, който разпитваше свидетелите и заподозрените. Трийсет минути след като се получи обаждането от къщата в покрайнините на Лесингам, и четиримата бяха на местопрестъплението. Само двама от тях — старши следователят и криминалистът по веществените доказателства — влязоха в горичката в края на дюните. Обули върху обувките си жълти полиетиленови калцуни, за да не повредят уликите, те огледаха трупа под светлината на фенерче.

— От колко време е тук? — попита старши следователят.

— Между четиридесет и осем и седемдесет и два часа.

— Предполагаема причина за смъртта?

— Огнестрелна рана в тила. Прилича на екзекуция, но тук има нещо интересно.

Криминологът освети с миниатюрно фенерче долната част на десния крак на трупа.

— Дървена шина?

— И то доста добре направена. Но виж раната. Съдебният лекар ще направи окончателно заключение, но бих се обзаложил, че е причинена от куршум.

— Какъв калибър?

— Прилича на деветмилиметров, но това не е най-интересната част. Раната е няколко дни по-стара от тази на главата и жената, която я е лекувала, е знаела точно какво прави.

— Жената?

— Елизабет Холтън е хирург от спешното отделение в Денвър, Колорадо. Може и да греша, но смятам, че този труп е на един от терористите от Хайд Парк. Не ни ли казаха от „Кобра“ и от Министерството на вътрешните работи да внимаваме за огнестрелни рани?

— Да, казаха ни — отвърна старши следователят.

— Раната и околната тъкан показват признаци на тежка инфекция. Бих казал, че нашият човек е ранен от онзи израелски симпатяга по време на отвличането. Другарите му са се опитали да го спасят, но очевидно накрая са се отказали и са го освободили от мъките с един изстрел в тила. Вероятно ужасно е страдал. Предполагам, че в крайна сметка в света съществува някаква справедливост.

Старши следователят клекна до трупа и разгледа долната част на крака, после започна да претърсва тялото за някакви улики. Джобовете на палтото бяха празни, както и страничните джобове на панталона, но в десния заден джоб откри малко, сгънато на четири листче, което се бе сплескало от неколкодневния натиск. Той го разгъна внимателно и го прочете под лъча на фенерчето.

— Изготви ми списък с материали, които са необходими за лечение на огнестрелна рана — неща, които могат да бъдат купени свободно от обикновена аптека. И огради с кордон голям периметър около това място. Ако теорията ти за този тип е вярна, тук скоро ще нахлуят няколкостотин души от службата за борба с тероризма, МИ5, ФБР и ЦРУ.

— Слушам.

Старши следователят се обърна и забързано излезе от горичката. След две минути вече седеше зад волана на колата си и говореше с дежурния офицер в оперативно-комуникационния център.

— Трупът може да ни отведе до отвлечената американка — каза той. — Свържи се незабавно с началника на полицията и го информирай за това.

— Нещо друго, сър?

— Открих в джоба му билет за ферибота от Портсмът до Хавър. Ако този човек наистина е един от терористите, това може да означава, че сега американското момиче е във Франция.

* * *

От този момент нататък събитията се развиха със забележителна точност и бързина. От оперативно-комуникационния център откриха веднага началника на норфъкската полиция, който вечеряше с приятели и семейството си в Норич, и му съобщиха за откритието. Той стана от масата и дискретно предаде информацията на своите началници в Министерството на вътрешните работи, които на свой ред информираха „Кобра“ и френската национална полиция. Петнайсет минути след първоначалното обаждане на старши следователя от плажа новината за разкритията стигна до американския екип на Гроувнър Скуеър. От посолството бе изпратена шифрована телеграма до всички федерални агенции, включени в издирването на Елизабет Холтън, в това число и ЦРУ.

В осемнадесет часа и осемнайсет минути източно време нейно копие стигна до Ейдриън Картър, който в този момент седеше на обичайния си стол в оперативния център на ЦРУ и наблюдаваше супернезаконния таен разпит, който се провеждаше в една изоставена провинциална къща в полята на Северна Германия. Той бързо прочете бележката и за първи път от седмица насам почувства мимолетна надежда. После сложи настрана телеграмата и се загледа в монитора. От пет минути нямаше картина. Изглежда, Габриел бе направил почивка за вечеря.