Даниъл Силва
Агентът (34)

34. Над Колорадо

вторник, 15:28 ч.

Бизнес самолетът „Фалкон-2000“ се затресе, когато навлезе в буреносните облаци над равнините на Източно Колорадо. Лорънс Строс — един от най-могъщите вашингтонски адвокати, свали очилата си за четене и стисна с два пръста основата на носа си. Той не обичаше да лети и избягваше пътуването със самолет винаги, когато можеше, особено с частни самолети, които смяташе за смъртоносни крилати капани. Поради естеството на сегашния случай клиентът на Строс му бе наредил да отлети от Вашингтон за Колорадо с взет под наем самолет при изключителна секретност. Обикновено Лорънс не позволяваше на клиентите да определят работния му график или начина на пътуване, но този път бе направил изключение. Клиентът бе негов личен приятел и по една случайност — президент на Съединените щати, а задачата, която бе възложил на Строс, бе толкова секретна, че само президентът и министърът на правосъдието знаеха за нея.

Самолетът излезе от облаците и люшкането престана. Лорънс сложи отново очилата си и погледна към отворената папка на работната масичка пред него: САЩ срещу шейх Абдула Абдул Разак. Папката бе получил късно предишната вечер в Белия дом лично от президента. Строс бе научил повече след прочита на федералното дело срещу египетския духовник и смяташе, че то е било картонена кула. В ръцете на умел адвокат кулата е могла да бъде съборена само с леко перване — добре формулиран иск за прекратяване на делото. Ала шейхът не бе разполагал с умел адвокат, а само със служебен защитник от Манхатън, който бе паднал право в капана на прокурора. Ако Лорънс Строс бе адвокат на шейха, делото никога нямаше да стигне до съда. Абдула щеше да бъде обвинен в много по-леко престъпление или — най-вероятно — щеше да излезе от съдебната зала като свободен човек.

Но Строс не поемаше дела като това на шейх Абдула. В действителност той рядко поемаше „дела“. Във Вашингтон бе известен като адвокат, когото никой не познаваше, но всички желаеха да наемат. Той никога не говореше пред пресата и не ходеше по коктейли. Единствения път, когато влезе в съдебната зала за последните двайсет години, свидетелства срещу човек, нападнал го по време на ранното му сутрешно бягане в северозападния вашингтонски парк Батъри Кембъл. Лорънс никога не бе печелил голям съдебен процес и нито едно новаторско обжалване не носеше неговото име. Той действаше в сенките на Вашингтон, където политическите връзки и личните приятелства имаха по-голямо значение от професионалния престиж, и за разлика от повечето си колеги от вашингтонската юридическа общност, притежаваше способността да пресича политическите граници. Бе избрал политиката на прагматизма и мнението му бе толкова високо ценено, че обикновено прекарваше няколко уикенда годишно в Кемп Дейвид, независимо коя партия бе на власт. Лорънс Строс прекъсваше пазарлъци и потушаваше конфликти, беше помирител и умееше да постига компромиси. Той създаваше проблеми и ищците се оттегляха. Строс възприемаше съдебните процеси като своеобразна игра на зарове, а той не играеше хазартни игри, като се изключи покерът в четвъртък вечер с председателя на Върховния съд на Съединените щати, двама бивши министри на правосъдието и председателя на правната комисия към Сената. Миналата седмица бе спечелил много. Обикновено ставаше така.

От интеркома на самолета се чу пращене, последвано от гласа на пилота, който съобщи на Лорънс, че ще кацнат след десет минути. Строс мушна папката в дипломатическото си куфарче и се загледа в заснежената равнина, която бавно се приближаваше, сякаш за да го посрещне. Притесняваше се, че са го пратили за зелен хайвер. Бяха му се паднали слаби карти, но така беше и с опонента му. Трябваше да блъфира, а той не обичаше да го прави. Блъфирането беше за губещите. А единственото нещо, което Лорънс мразеше повече от летенето, бе да губи.

* * *

Федералният затвор с извънредно строг режим, известен още като „Супер Макс“ или „Алкатрас на Скалистите планини“, се издига на три километра южно от град Флорънс, Колорадо, скрит от погледа на обществото от заоблените кафяви хълмове на високопланинската пустиня в Колорадо. Там са затворени четиристотин от най-закоравелите и опасни престъпници, в това число Теодор Качински, Тери Никълс, Ерик Рудолф, Матю Хейл, Дейвид Лейн и Антъни Касо — Газопровода — второстепенен бос от мафиотската фамилия Лукезе. Сред стените на „Супер Макс“ пребивава и голям контингент ислямски терористи, в това число Закариас Мусауи, Ричард Рийд и Рамзи Юсеф — организатор на първата атака срещу Световния търговски център през 1993 г. Независимо от прославените му обитатели, неотдавнашни разкрития сочеха, че персоналът критично е намалял и затворът далеч не е толкова сигурен. Прокурори от Калифорния бяха научили, че лидерът на мексиканската мафия Рубен Кастро ръководи своите престъпни дела в Лос Анджелис от килията си в „Супер Макс“, а властите в Испания бяха открили, че Мохамед Саламех — участник в атентата срещу Световния търговски център, е поддържал кореспонденция с терористичните групи, свързани с бомбените атентати в мадридското метро. Докато минаваше през външната врата, седнал на задната седалка на събърбана на ФБР, Строс се надяваше, че пазачите ще съумеят да запазят тайната поне до началото на обратния му полет.

Директорът го чакаше във фоайето за посетители. Той беше инструктиран от министъра на правосъдието да изпълни всички искания на Лорънс и да не задава въпроси за целта на посещението му. Когато Строс влезе, директорът му подаде официално ръка и промърмори някакво приветствие, после се обърна и безмълвно го поведе към вътрешността на комплекса. Минаха през поредица от врати с метални решетки, всяка от които се затваряше зад тях с ужасяваща безвъзвратност. Веднъж Лорънс бе съпроводил президента на борда на ядрена подводница — преживяване, което се бе заклел никога да не повтаря. Сега се чувстваше по същия начин — измъчван от клаустрофобия и облян в пот въпреки лютия студ.

Директорът го въведе в обезопасена стая за свиждане. Тя бе разделена с плексигласова стена на две помещения: едното за посетителите, другото за затворниците — с телефонна връзка помежду им. Една табела предупреждаваше, че всички разговори се контролират по електронен път. Строс погледна директора и каза:

— Опасявам се, че трябва да минем без това.

— Записващите устройства и камерите за наблюдение ще бъдат изключени.

— Разговорът не може да бъде проведен по телефона.

— Но дори агентите на ЦРУ и ФБР нямат възражения срещу това, когато идват тук.

— Аз не работя за Управлението, нито за Бюрото.

— Съжалявам, но такива са разпоредбите, господин Строс.

Лорънс бръкна в джоба на палтото си и извади мобилния си телефон.

— Необходимо е само едно телефонно обаждане. Едно позвъняване — и ще получа всичко, което искам. Но нека не губим ценно време. Да намерим някакъв разумен компромис.

— Какво имате предвид?

Строс му каза.

— Той не е излизал от килията си от седмици.

— Значи свежият въздух ще му се отрази добре.

— Знаете ли колко е студено навън?

— Дайте му палто — каза Лорънс.

* * *

Беше взело да се смрачава, когато Строс мина през охраняваната врата, водеща към западния двор за разходки. Точно в центъра на двора бяха поставени сгъваема маса и два стола, а лампите по протежение на оградата, по която течеше електрически ток, бяха запалени. Четирима пазачи охраняваха периметъра, застинали като статуи, други двама се бяха облегнали на парапета на наблюдателницата с насочени надолу автомати. Лорънс кимна одобрително към директора, после се отправи сам към средата на двора и седна на единия стол.

Пет минути по-късно от затворническия блок се показа шейх Абдула Абдул Разак, окован с белезници и обграден от двама тромави пазачи. Беше по-нисък, отколкото Строс бе очаквал — може би около метър и седемдесет, — и мършав като просяк. Носеше оранжев затворнически гащеризон, а на кокалестите му рамене бе наметната светлокафява шуба. Брадата му бе рошава, а кожата на лицето му, доколкото Лорънс можа да види, бе пепелява и повехнала от болестта. „Лице на умиращ човек — помисли си той, — което не е виждало слънчева светлина от години“. Въпреки това очите му, в които се четеше интелигентност, все още гледаха снизходително. Строс беше човек, който изкарваше прехраната си, правейки моментална преценка за хората. Първото му впечатление от шейха бе, че той е смел мъж, готов да отстоява убежденията си, а не яростен фанатик, какъвто се опитваха да го представят медиите и прокурорът по време на процеса. Щеше да има достоен противник.

Когато шейхът седна на другия стол, Лорънс погледна към единия от пазачите.

— Моля ви, свалете белезниците му.

Пазачът поклати глава.

— Това е против правилата.

— Аз поемам пълната отговорност.

— Съжалявам — отвърна пазачът, — но това правило няма изключения в „Макс“. Никога не сваляме белезниците на затворниците, когато са извън килиите. Нали така, шейх Абдула?

Пазачите потупаха шейха по гърба и тръгнаха обратно към затворническия блок. Египтянинът не отговори нищо, вместо това впери черните си очи в тези на Строс.

— Кой сте вие? — попита той на английски със силен арабски акцент.

— Казвам се Артър Хамилтън — отвърна Лорънс.

— За американското правителство ли работите, господин Хамилтън?

Строс поклати отрицателно глава.

— Искам да изясня от самото начало, че съм частно лице. Нямам никаква връзка с правителството на Съединените щати.

— Но със сигурност не сте дошли на това място по собствено желание. Несъмнено са ви изпратили други хора.

— Така е.

— Кой ви изпрати тук?

Лорънс погледна към пазачите на кулата, после право в шейх Абдула.

— Пратеник съм на президента на Съединените щати.

Шейхът прие информацията безпристрастно.

— Очаквах ви — каза той спокойно. — Какво мога да направя за вас, господин Хамилтън?

— Предполагам, знаете, че хора от вашата организация са отвлекли дъщерята на американския посланик в Лондон и заплашват да я убият, ако Съединените щати не ви освободят и не ви върнат в Египет.

— Подбирайте думите си, господин Хамилтън. В нашите очи Елизабет Холтън е легитимно средство. Смъртта й, ако се стигне дотам, няма да бъде убийство, а оправдана екзекуция.

— Значи сте наясно какво се случва заради вас?

— Напълно, господин Хамилтън.

— Свързан ли сте по някакъв начин с нападението?

— Питате ме дали съм го наредил или планирал?

— Точно това ви питам.

Шейхът бавно поклати глава.

— Нямам връзка с „Мечът на Аллах“ от момента на моето затваряне тук. Каквото е направено за мен, е извършено без моето одобрение или знание.

— От вашия брат?

— Не бих могъл да знам. — Шейхът леко се усмихна. — Много сте добър в задаването на въпроси, господин Хамилтън. Предполагам, че сте адвокат?

— Познахте, шейх Абдула.

— Оценявам вашата прямота. Ще ми позволите ли да ви задам един въпрос?

Строс кимна утвърдително.

— Искате ли да приемете исляма, господин Хамилтън?

— Моля?

— Като благочестив мюсюлманин, аз съм длъжен да правя много неща, включително и да даря исляма на неверниците.

— Опасявам се, че вече съм положил своята клетва за вярност, шейх Абдула.

— Християнин ли сте?

— Вярвам в закона, шейх Абдула.

— Единственият закон, който има значение, е Божият.

— А какво би казал Бог за зверствата, които са били извършени в Европа заради вас? Какво би казал Бог за убийството и отвличането на невинни хора?

— Броят на загиналите бледнее пред този на изтезаваните и убитите от вашия приятел Хосни Мубарак. Той е нищо в сравнение с броя на невинните мюсюлмани, които загинаха заради американската и британската авантюра в Ирак. — Шейхът замълча за момент. — Знаете ли какво се случи в моята страна, след като самолетите на Осама се врязаха в двете ви кули? Правителството ви даде на режима на Мубарак списък с имена — стотици имена, господин Хамилтън. А знаете ли какво направиха Мубарак и неговата тайна полиция? Арестуваха всички тези хора и безмилостно ги изтезаваха, макар да нямаха нищо общо с 11 септември.

— И това оправдава отвличането и убийството на невинна жена?

— Несъмнено. — Шейхът обърна лицето си към лампите. Под ярката светлина то изглеждаше съвсем бледо. — Но президентът не ви е изпратил да биете целия път от Вашингтон дотук, за да водите дебати, нали, господин Хамилтън?

— Така е, шейх Абдула, не ме е изпратил за това.

— Тогава каква е целта на вашето посещение?

— Президентът ме изпрати да ви поискам услуга. Той би искал да издадете фетва, която осъжда действията на вашата организация и изисква незабавното освобождаване на Елизабет Холтън. Президентът вярва, че вашите думи ще имат огромно влияние върху похитителите.

— Нейните похитители слушат други гласове, господин Хамилтън. Моят ще е само фон.

— Президентът мисли другояче. — Следващите думи на Строс бяха произнесени много внимателно: — И той ще е изключително благодарен за всяка помощ, която можете да окажете по този въпрос.

— И как ще покаже президентът своята благодарност?

— Не съм тук да преговарям, шейх Абдула.

— Разбира се, че сте тук за това, господин Хамилтън.

— Президентът вярва, че сте разумен човек, който не би искал Елизабет Холтън да пострада. Той смята, че пазаренето в такъв момент ще е неуместно. Освен това ще е в разрез с политиката на Съединените щати.

— Щом президентът смята, че съм толкова разумен човек, защо ме нарича „кръвожаден терорист“?

— Нещата, казани пред широка публика, невинаги отразяват истинските чувства — отговори Строс. — Като човек от Близкия изток, сигурен съм, че разбирате това.

— Повече, отколкото си мислите — каза египтянинът. — Но президентът не се нуждае от моето сътрудничество за тази фетва. Може да каже на умните си шпиони от ЦРУ да изфабрикуват една.

— Той смята, че терористите няма да й повярват, ако не е казана от вас. Президентът би искал да прочетете изявлението си пред камера. Естествено всичко ще бъде организирано тук.

— Естествено. — Шейхът подръпна замислено брадата си. — Трябва ли да разбирам, че президентът на Съединените американски щати ме моли да сложа край на тази криза, но не ми предлага нищо в замяна?

Лорънс Строс извади папката от куфарчето си и я постави на масата.

— Прегледах вашето дело, шейх Абдула. Според мен адвокатите ви не са си свършили добре работата. Смятам, че са допуснали редица грешки по време на процеса, включително разрешението да бъдат представени улики, които са били събрани незаконно. Вярвам, че едно умело подготвено обжалване ще бъде посрещнато благосклонно от Апелативния съд във Вашингтон.

— Колко благосклонно?

Строс отново подходи предпазливо.

— Мога да предвидя сценарий, в който присъдата ви ще бъде отменена и правителството ще трябва да реши дали делото ви да бъде преразгледано, или да бъдете освободен. Междувременно ще бъдат взети мерки престоят ви тук да бъде по-удобен.

— От вашата уста звучи така, сякаш съм желан гост.

— Вие бяхте такъв, шейх Абдула. Ние ви дадохме позволение да влезете в нашата страна, а вие се отплатихте за гостоприемството ни, като организирахте заговори да атакувате някои от нашите най-големи забележителности.

— И въпреки това вие бихте поели моето дело?

— Аз не се занимавам с такива дела — отговори Лорънс, — но се сещам за неколцина адвокати, които ще свършат чудесна работа.

— И колко ще продължи един такъв процес?

— Две, най-много три години — отвърна Строс.

— Приличам ли ви на човек, на когото остават три години живот?

— Нямате друг избор.

— Не, господин Хамилтън, президентът е този, който няма избор. В действителност възможностите му са толкова ограничени, че е трябвало да ви изпрати тук да молите смирено за моята помощ. В замяна ми предлагате фалшива надежда и очаквате да ви бъда благодарен за това. Но вие, американците, винаги постъпвате така, нали, господин Хамилтън? Това, което явно не разбирате, е, че на карта е заложена не само съдбата на една американска жена. „Мечът на Аллах“ запали огън в Египет. Дните на режима на Мубарак са преброени. И когато той падне, целият Близък изток ще се промени за една нощ.

Лорънс прибра папката в куфарчето си.

— Не съм експерт по въпросите на Близкия изток, но нещо ми подсказва, че сметките ви са грешни. Издайте фетвата, шейх Абдула. Спасете живота на Елизабет Холтън. Постъпете почтено. Бог ще ви възнагради. — Той се поколеба за миг и добави: — Както и президентът.

— Кажете на вашия президент, че Америка не преговаря с терористи, а ние не преговаряме с тирани. Кажете му да удовлетвори искането на „Мечът на Аллах“ или съвсем скоро ще стои във военновъздушната база „Андрюс“ и ще гледа как свалят ковчега от самолета.

Строс рязко се изправи и погледна надолу към шейха.

— Правите голяма грешка. Ще умрете в затвора.

— Може би — отвърна египтянинът, — но вие ще умрете преди мен.

— Смея да се надявам, че моето здравословно състояние е много по-добро от вашето, шейх Абдула.

— Да, но вие живеете във Вашингтон, а нашите братя скоро ще го превърнат в пепелище. — Шейхът обърна лицето си към черното небе. — Приятен полет към дома, господин Хамилтън. Моля ви, предайте поздравите ми на президента.