Даниъл Силва
Агентът (31)

31. Копенхаген

вторник, 17:34 ч.

От интендантството не разполагаха с време да се сдобият с подходяща безопасна квартира за Габриел и екипа му в Копенхаген, затова те се бяха настанили в хотел „Д’Англетер“ — голяма бяла луксозна сграда, извисяваща се над Новия кралски площад. Алон и Сара пристигнаха малко след пет и половина и се качиха в стаята на четвъртия етаж. Мордекай седеше до писалището по чорапи, със слушалки на ушите и вперени в два радиоприемника очи, като лекар, който наблюдава мозъчен скенер за признаци на живот. Габриел си сложи свободните слушалки, после погледна към колегата си и се намръщи.

— Звучи така, сякаш в стаята има пневматичен чук.

— Има — отговори Мордекай. — И той се казва Ахмед. Удря с играчка по пода на няколко сантиметра от телефона.

— От колко време е така?

— От един час.

— Защо майка му не го накара да престане?

— Може би е глуха. Но Бог ми е свидетел, че аз ще го направя, ако не спре.

— Някакви обаждания досега?

— Само едно — отвърна Мордекай. — Тя позвъни на Ибрахим в Амстердам, за да му се оплаче от дългото отсъствие на Ишак. Ако не е преднамерен ход, жената явно нищо не знае.

Алон погледна часовника си. Беше 17:37 часът. „Животът на шпионина — помисли си той. — Затъпяваща скука, нарушавана от кратки интерлюдии на абсолютен терор“. Сложи си пак слушалките и зачака телефонът на Ханифа да иззвъни.

* * *

Те потънаха в неловкото мълчание на непознати, попаднали на бдение на мъртвец, и прекараха една ужасно банална вечер. Ахмед, блъскащ играчката си о пода на кухнята. Ахмед, правещ се на реактивен самолет. Ахмед, ритащ топка срещу стената на всекидневната. В 20:15 часа се чу оглушителен трясък и ако се съди по истеричната тирада, някаква безценна семейна реликва бе безвъзвратно загубена. В отговор разкаяният Ахмед попита дали баща му ще се обади тази вечер. Габриел, който крачеше из стаята, се закова намясто и зачака отговора. „Ще се обади, ако може — каза Ханифа. — Винаги го прави“. В крайна сметка Ибрахим, изглежда, бе казал истината.

В 20:20 часа на Ахмед бе наредено да отива в банята. Майка му разчисти бъркотията във всекидневната и включи телевизора. Изборът й на канали беше показателен: скоро стана ясно, че гледа „Ал Манар“ — официалния телевизионен канал на „Хизбула“. През следващите двайсет минути, докато Ахмед цамбуркаше из ваната, те бяха принудени да изслушат проповедта на ливански имам, който възхваляваше смелостта на „Мечът на Аллах“ и призоваваше към нови терористични актове срещу неверниците американци и техните ционистки съюзници в Израел.

В 20:43 часа проповедта бе прекъсната от острия звън на телефона. Ханифа бързо вдигна слушалката и каза на арабски: „Ти ли си, Ишак?“. Не беше той, а смутен датчанин, който търсеше някой си Кнуд. Чувайки говорещата на арабски жена — и несъмнено високопарната тирада на имама на заден план, — мъжът се извини многословно и побърза да затвори. Ханифа сложи слушалката на вилката и извика на Ахмед да излиза от банята. Проповедникът на „Хизбула“ на свой ред изкрещя, че е дошло време мюсюлманите от цял свят да довършат делото, започнато от Хитлер.

Мордекай изгледа Габриел.

— Не е нужно и двамата да слушаме тези гадости — каза той. — Защо не излезеш оттук за няколко минути?

— Не искам да пропусна обаждането.

— За това са записващите устройства. — Подаде палтото на Алон и леко го побутна към вратата. — Иди да хапнеш нещо и вземи Сара с теб.

* * *

Във фоайето струнен квартет апатично свиреше менует от Бах. Габриел и Сара минаха край музикантите, без да ги погледнат, и се отправиха през площада към кафенетата около новото пристанище. Беше станало много по-студено; Сара носеше барета и бе вдигнала яката на палтото си. Когато я подразни, че прилича на шпионин, тя игриво го хвана под ръка и се притисна до него. Седнаха отвън край кея и пиха ледена бира „Карлсберг“ под съскащата топлина на газова печка. Габриел ядеше неохотно от пържената треска с картофи, а Сара разглеждаше разноцветните, осветени с прожектори фасади на къщите по отсрещния бряг на канала.

— По-хубаво е от Лангли, предполагам.

— Навсякъде е по-хубаво от Лангли — измърмори той.

Тя вдигна поглед към черното небе.

— Предполагам, че сега съдбата ти е в ръцете на НСА и нейните сателити.

— Твоята също — отвърна Алон. — Щеше да е по-умно да отидеш в Лондон с Ейдриън.

— И да изпусна това? — Сара сведе очи към къщите покрай канала. — Ако той позвъни тази вечер, смяташ ли, че ще успеем да я намерим?

— Зависи от това дали от Националната агенция за сигурност ще успеят да определят точното местоположение на Ишак. Но дори и да успеят да открият мястото, където е Елизабет Холтън, от Вашингтон ще имат още един проблем: как да я измъкнат жива оттам. Всеки опит да щурмуват скривалището без съмнение ще завърши с насилие. Но аз съм сигурен, че експертите ще измислят някакъв план.

— Не се прави на обиден мъченик, Габриел. Не ти отива.

— Не ми харесаха някои от нещата, които са били казани за мен във Вашингтон.

— Вашингтон е безмилостен град.

— Такъв е и Йерусалим.

— Значи ще трябва да станеш по-безчувствен, когато те направят шеф на Службата. — Тя му хвърли дяволит поглед над яката на палтото си. — Ейдриън каза, че е само слух, но като съдя по реакцията ти, май е вярно. — Сара вдигна чашата си. — Мазел тов^[1].

— Съболезнованията биха били по-подходящи.

— Не искаш ли поста?

— Не съм от хората, които се стремят към високи постове.

— В чудесно настроение си тази вечер.

— Прости ми, Сара. Разговорите за геноцида и изтреблението обикновено ми развалят вечерта.

— О, това ли било! — Тя отпи от бирата си и потисна една тръпка. — Знаеш ли, този ресторант има и вътрешна зала.

— Да, но за мен ще е по-трудно да се ориентирам дали ни следят.

— А така ли е?

— Обучена си в контранаблюдението. Ти кажи.

— Когато излизахме от хотела, имаше един тип, който пиеше на бара — каза тя. — Сега стои от другата страна на канала с жена, която е с поне петнайсет години по-стара от него.

— От Датската служба за сигурност ли е?

— В бара говореше на немски.

— Значи…

Сара поклати глава:

— Не, не смятам, че е от службата за сигурност. Ти какво мислиш?

— Мисля, че е германски жиголо, който ще отмъкне всичките пари на тази жена.

— Не трябва ли да я предупредим?

— Опасявам се, че си имаме достатъчно грижи тази вечер.

— Винаги ли си толкова очарователен на среща?

— Не знаех, че е среща.

— Това е най-близкото до среща събитие за мен от доста време насам.

Габриел я изгледа невярващо и сложи парче риба в устата си.

— Наистина ли очакваш да повярвам, че имаш трудности с привличането на мъжете?

— Може би си забравил, но в момента живея под чужда самоличност заради участието ми в операция „Ал Бакари“. Това донякъде е пречка да се срещам с мъже. Даже колегите ми в центъра за борба с тероризма не знаят истинското ми име или нещо за миналото ми. Предполагам, че е за добро. Така или иначе, когото и да срещна сега, няма никакъв шанс. Страхувам се, че сърцето ми вече е пленено от друг. — Тя се взря в него над чашата си. — Сега е моментът, в който би трябвало плахо да ме попиташ за името на мъжа, пленил сърцето ми.

— Някои въпроси е по-добре да си останат незададени, Сара.

— Нужно ли е да си такъв стоик, Габриел? — Тя отпи от бирата си и пак заразглежда къщите край канала. — Или сърцето ти го подсказва?

— Повярвай ми, Сара, можеш да имаш нещо далеч по-добро от петдесет и няколко годишен мизантроп от Долината на Израил.

— Винаги са ме привличали мъжете мизантропи, особено талантливите. Но за съжаление, винаги съм се проваляла в намирането на синхрона. Затова следвах изкуство, а не музика. — Усмихна се с горчивина. — Киара е, нали? Винаги съм го знаела.

Габриел бавно кимна.

— Тя е голяма късметлийка — каза Сара.

— Аз съм късметлията.

— Знаеш ли, Киара е твърде млада за теб.

— По-възрастна е от теб, но все пак благодаря за напомнянето.

— Ако някога те напусне заради по-млад мъж… — Гласът й заглъхна. — Е, знаеш къде да ме намериш. Аз ще бъда самотният бивш музеен куратор, работещ на смени в саудитския отдел на Националния център за борба с тероризма.

Габриел протегна ръка и докосна лицето й. Студът бе придал лека руменина на алабастровите й страни.

— Съжалявам — каза той.

— За какво?

— Не трябваше да те използваме. Трябваше да намерим някоя друга.

— Няма друга като мен — отвърна тя. — Но предполагам, вече го знаеш.

* * *

Рояк китайски туристи — най-новите екскурзианти, нахлули в Европа — си правеха снимки в средата на Новия кралски площад. Габриел хвана Сара под ръка и я поведе на дълга разходка, докато размисляше над иронията във факта, че хората масово прекарват отпуската си по светите места на една залязваща цивилизация. Двамата влязоха във фоайето на хотел „Д’Англетер“ под почтителния поглед на портиера и се качиха по стълбите, съпровождани от звуците на „Канон в ре мажор“ от Йохан Пахелбел^[2]. Когато влязоха в стаята, завариха Мордекай да снове нервно напред-назад.

— Обади се — прошепна той, като мушна слушалките в ръката на Алон. — Наистина се обади. Направихме го, Габриел. Пипнахме го.