Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Габриел Алон (7)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Secret Servant, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,1 (× 35 гласа)

Информация

Сканиране
in82qh (2014)
Разпознаване и корекция
Mummu (2015)

Издание:

Даниъл Силва. Агентът

Американска. Първо издание

Отговорен редактор: Даниела Атанасова

Стилов редактор: Димитрина Ковалакова

Компютърна обработка: Костадин Чаушев

Коректор: Недялка Георгиева

Художествено оформление на корицата: Георги Атанасов Станков

ИК „Хермес“, Пловдив, 2009

ISBN: 978-954-26-0783-0

 

Формат 84/108/32 Печатни коли 26

Печатница „Полиграф юг“ АД — Хасково

История

  1. — Добавяне

2. Летище „Бен Гурион“, Израел

— Какво правиш тук, Узи? — попита Габриел. — Сега ти си шефът. Шефовете не шофират посред нощ до летищата. Те оставят това на неудачниците от транспортния отдел.

— Нямаше нищо по-добро за правене.

— Нищо по-добро от това да висиш на летището и да чакаш да сляза от самолета от Рим? Какво е станало? Нали не си помислил, че наистина ще се върна този път?

Узи Навот не отговори. Той се взираше през огледалното стъкло на приемната за ВИП гости в залата за пристигащи, където другите пасажери от самолета от Рим се нареждаха на опашка пред гишето за паспортен контрол. Габриел се огледа: същите стени от имитация на пясъчник, същите стари кожени дивани, същият аромат на мъжко напрежение и изкипяло кафе. Беше идвал в тази стая, която си оставаше все същата, независимо от нововъведенията, повече от трийсет години. Беше влизал в нея триумфално, но също и сломен в дни на провал. Министър-председателят го бе посрещал тук с думи на приветствие или утеха. Веднъж го бяха внесли на носилка с куршум в гърдите. Но стаята си оставаше същата.

— Бела се нуждаеше от свободна вечер — каза Навот, все още с лице към стъклото, и погледна Габриел. — Миналата седмица ми призна, че повече й харесвало, когато бях действащ агент. Тогава се виждахме веднъж месечно, ако имахме късмет. Сега… — Той се намръщи. — Мисля, че е започнала да съжалява за избора си. А и на мен ми липсва мотаенето из залите на летищата. По мои изчисления, прекарал съм две трети от кариерата си във висене на летищни терминали, в гарови чакални, ресторанти и хотелски стаи. Обещават ти слава и вълнуващи мигове, но по-голямата част от времето ти минава в монотонна скука с кратки промеждутъци, изпълнени с истински терор.

— Аз предпочитам скучните моменти. Няма ли да е прекрасно да живеем в скучна страна?

— Но това няма да е Израел.

Навот пое от Габриел кожения куфар и го поведе по дългия, ярко осветен коридор. Бяха приблизително еднакви на ръст и имаха една и съща отривиста походка, но приликите свършваха дотук. Докато Алон беше слаб, с изострени черти, Узи беше набит и як, с кръгла глава, широки атлетични рамене и коремче, издаващо слабостта му към обилното хранене. Години наред Навот бе бродил из Западна Европа като катса — действащ агент под прикритие. Сега беше шеф на „Специални операции“. По думите на прочутия израелски супершпионин Ари Шамрон „Специални операции“ беше „тъмната страна на една тайна служба“. Служителите й вършеха работа, която никой друг не искаше или не смееше да свърши. Бяха екзекутори и похитители, безсрамници и изнудвачи, интелигентни и находчиви хора с по-големи престъпни наклонности от самите престъпници, полиглоти и хамелеони, които се чувстваха у дома си в най-изисканите хотели и аристократични салони в Европа, както и в най-долнопробните задни улички на Бейрут и Багдад. Узи бе нов на тази длъжност и я бе получил само защото Габриел я бе отказал. Между тях нямаше враждебност. Навот сам признаваше, че е просто един черноработник. Габриел Алон бе легенда.

Коридорът водеше до блиндирана врата, зад която бе зоната с ограничен достъп, встрани от главното кръгово движение пред терминала. Едно очукано рено седан стоеше на запазеното място на паркинга. Узи отвори багажника и сложи вътре куфара на Габриел.

— Реших да освободя шофьора тази вечер — каза той. — Исках да поговорим насаме. Знаеш какви са шофьорите. По цял ден се мотаят из гаража и нямат друга работа, освен да клюкарстват. По-зле са от жените.

Габриел се настани на пасажерското място и затвори вратата. Погледна към задната седалка, отрупана с книги и папки на Бела. Тя беше учен, специалистка по сирийските въпроси, и често й се налагаше да работи за правителството. Бела беше много по-интелигентна от Навот — това бе широко известен факт и постоянен източник на напрежение в тяхната дълга и бурна връзка. Узи запали колата и потегли рязко към изходната рампа на летището.

— Как върви картината? — попита той.

— Чудесно.

— Беше творба на Ботичели, нали?

— На Белини — поправи го Алон. — „Оплакване на мъртвия Христос“. — Можеше да добави, че грандиозното пано някога е било част от олтарния фриз в църквата „Сан Франческо“ в Пезаро, но не го направи. Фактът, че бе един от най-изкусните художници реставратори в света, винаги го бе превръщал в обект на професионална завист сред колегите му. Той рядко говореше за работата си с тях, дори и с Навот, който бе негов близък приятел.

— Ботичели, Белини, за мен е все едно. — Узи поклати глава. — Само си представи, порядъчно еврейско момче като теб реставрира шедьовър на Белини за папата. Надявам се, че ти плаща добре.

— Плаща ми стандартния хонорар… и нещо отгоре.

— Така и трябва — отбеляза Навот. — В крайна сметка ти спаси живота му.

— Ти също имаш дял в това, Узи.

— Не съм видял снимката си във вестниците.

Стигнаха до края на рампата. Над главите им се виждаше пътната табела в синьо и бяло. Наляво беше Тел Авив, надясно — Йерусалим. Навот зави надясно и се насочи към Юдейското плато.

— Как е настроението на булевард „Цар Саул“? — попита Габриел.

На булевард „Цар Саул“ от години се намираше сградата на израелската разузнавателна служба. Тя имаше дълго име, което нямаше нищо общо с истинското естество на работата й. Мъже като Алон и Навот я наричаха просто Службата.

— Можеш да се смяташ за щастливец.

— Толкова ли е зле?

— Като в Нощта на дългите ножове[1]. Операцията в Ливан беше пълна катастрофа. Нито една от нашите институции не се измъкна от нея с неопетнено име, в това число и Службата. Знаеш как стават тези неща. Когато се допускат грешки от такъв мащаб, трябва да падат глави — и колкото повече, толкова по-добре. Никой не е защитен, особено Амос. Следствената комисия иска да знае защо Службата не си е дала сметка, че „Хизбула“ са толкова добре въоръжени, и защо нашата мрежа от добре платени сътрудници не е открила командването на „Хизбула“, след като битката е започнала.

— Последното нещо, от което се нуждае Службата сега, е нова яростна битка за поста — не и с „Хизбула“, която се готви усилено за нова война. Не и когато Иран е на прага да се сдобие с ядрено оръжие. Не и с назрелия конфликт в териториите.

— Шамрон и останалите умни мъже вече взеха решение, че Амос трябва да се оттегли. Единственият въпрос е дали трябва да бъде свален от поста, или да му разрешат да си подаде оставката в подходящ момент.

— Откъде знаеш каква е позицията на Ари по този въпрос?

С напрегнатото си мълчание Навот даде ясно да се разбере, че източникът му е самият Шамрон. Бяха минали години, откак Ари не беше шеф на Службата, но тя все още бе като негово лично владение. Службата бе пълна с агенти като Габриел и Навот, вербувани и обучени от Шамрон, мъже, които действаха с убеждение и дори изповядваха ценностите, наложени от него. В Израел Ари бе известен с прозвището мемунех — „единственият шеф“, и той щеше да остане такъв до деня, в който най-сетне решеше, че страната е достатъчно защитена, за да може да умре.

— Играеш опасна игра, Узи. Шамрон остарява. Онзи бомбен атентат срещу него му отне много. Той не е човекът, който беше. Няма гаранция, че ще вземе надмощие в директния конфликт с Амос, а и няма нужда да ти напомням, че вратата на булевард „Цар Саул“ е еднопосочна за хора като теб. Ако вие с Ари загубите, ти ще си този, който ще свърши на улицата, продавайки услугите си на онзи, който даде най-висока цена, подобно на други провалени оперативни работници на Службата.

Навот кимна в знак на съгласие.

— И папата няма да е до мен, за да ми осигури допълнителна работа.

Те се заспускаха в Баб ал Уад — стъпаловидната клисура, която водеше от крайбрежната равнина до Йерусалим. Алон почувства как ушите му заглъхват от рязката промяна в надморската височина.

— Шамрон посочи ли някого за наследник?

— Той иска Службата да бъде ръководена от човек, който не е военен.

Това бе една от странностите на Службата, които изглеждаха безсмислени на външните хора. Подобно на американците, израелците почти винаги избираха за шефове на разузнаването си хора без опит в шпионажа. Янките предпочитаха политици и партийни функционери, докато в Израел длъжността обикновено се поверяваше на някой армейски генерал като Амос. Шамрон беше последният човек от редиците на Оперативния отдел, който се бе изкачил на трона, и оттогава манипулираше всеки от наследилите този пост.

— Значи затова заговорничиш с Ари? Хвърлил си око на работата на Амос? Двамата с Шамрон използвате поражението в Ливан като основание за преврат. Ще завладеете „двореца“ и Ари ще дърпа конците от вилата си в Тиберия.

— Поласкан съм. Мислиш, че Шамрон ще ми повери ключовете за любимата си Служба, но случаят не е такъв. Мемунехът има предвид друг за този пост.

Мен? — Габриел бавно поклати глава. — Аз съм екзекутор, Узи. Екзекуторите не ги правят директори.

— Ти си нещо повече от екзекутор.

Алон мълчаливо се загледа през прозореца към жълтите светлини на еврейското селище, разпростряло се по склона на хълма чак до равнинната част на Западния бряг. В далечината лунният полумесец бе увиснал над Рамала.

— Какво кара Ари да си мисли, че бих искал да съм големият бос? — попита той. — Откачих се от въдицата му, когато искаше да ме направи шеф на „Специални операции“.

— Да не се опитваш да намекнеш, че получих поста само защото ти не си го искал?

— Единственото, което се опитвам да кажа, Узи, е, че не съм подходящ за щабквартирата… и че определено не желая да прекарам живота си в безкрайни събрания на службата за сигурност в кабинета на министър-председателя. Не работя добре в екип и няма да участвам в малкия ви заговор срещу Амос.

— В такъв случай какво смяташ да правиш? Да бездействаш и да чакаш папата да ти възложи друга работа?

— Започваш да звучиш като Шамрон.

Навот подмина забележката му.

— Да бездействаш, докато над Хайфа се сипе ракетен дъжд? Докато моллите в Техеран изработват ядрена бомба? Това ли е твоят план? Да оставиш борбата на други? — Узи се загледа в огледалото за обратно виждане. — Но защо ти да си различен? В момента това е национално бедствие. Бастионът Израел се пропуква под напора на тази безкрайна война. Основателите му измират, а народът не е сигурен дали може да довери бъдещето си на новото поколение лидери. Онези, които имат средства, откриват спасителни изходи само за себе си. Това е еврейски инстинкт, нали? То е закодирано в нашето ДНК заради холокоста. Сега се говорят неща, които са били немислими преди десет години. Хората открито се питат дали цялото начинание не е било грешка. Те се самозалъгват, мислейки си, че еврейската родина не е в Палестина, а в Америка.

— Америка?

Навот отново се съсредоточи върху пътя.

— Сестра ми живее в Бетесда, Мериланд. Там е много хубаво. Можеш да обядваш в ресторант на открито, без да се страхуваш, че следващият човек, който мине край масата ти, е шахид[2], който ще те взриви и ще се разлетиш на парчета. — Той погледна към Габриел. — Навярно затова толкова обичаш Италия. Искаш да си изградиш нов живот далече от Израел. Искаш да оставиш кръвта и сълзите на простосмъртните.

Мрачният поглед на Алон даде да се разбере, че той е пролял повече кръв и сълзи за своята родина от мнозина други.

— Аз съм художник реставратор, специалист по старите италиански майстори. Творбите им са в Италия, Узи, не тук.

— Реставрацията на картини беше работата ти за прикритие, Габриел. Ти не си художник реставратор. Ти си таен агент на Израел и нямаш право да оставяш борбата на другите. И ако смяташ, че ще намериш спокоен живот в Европа, направо забрави. Европейците ни осъждат заради Ливан, но това, което не разбират, е, че той е само прелюдия към задаващите се „атракции“. Филмът скоро ще се показва в киносалоните из цяла Европа. Там е следващото бойно поле.

Следващото бойно поле? Не, помисли си Габриел, това бе негово бойно поле повече от тридесет години. Той вдигна очи към нарастващите очертания на хълма Херцел, където бившата му съпруга прекарваше дните си в психиатрична клиника, заключена в затвора на собствената си памет и тяло, осакатено от неговите врагове. Синът му бе от другата страна на Йерусалим, в гробището за герои на Маслиновия хълм. Между тях се простираше долината Хином — древна земя, смятана както от евреите, така и от арабите за „геената огнена“, където грешниците биват наказвани след смъртта. Габриел бе прекарал най-добрата част от живота си, прекосявайки тази долина. Беше ясно, че Узи Навот иска от него да се завърне там.

— Какво си решил, Узи? Със сигурност не си бил целия път до летището, за да ме помолиш да се присъединя към заговора ви срещу Амос.

— Имаме поръчка, която искаме да изпълниш за нас — отговори Навот.

— Не съм момче за поръчки.

— Не съм имал намерение да те обидя, Габриел.

— Не съм се обидил. Закъде е поръчката?

— Амстердам.

— Защо Амстердам?

— Защото там загина наш човек.

— Кой?

— Соломон Роснер.

— Роснер? Никога не съм знаел, че е от нашите.

— Не беше от нашите — рече Узи. — Беше човек на Шамрон.

Бележки

[1] Позната и като Пуч на Рьом; разправа на Адолф Хитлер с щурмоваците от SA, предприета на 30 юни 1934 г. Повод за нея е нелоялността на щурмовите отряди, ръководени от Ернст Рьом, заподозрени в опит за преврат. — Б.пр.

[2] Терорист самоубиец в ислямския свят. — Б.пр.