Даниъл Силва
Агентът (42)

42. Кандестедерне, Дания

петък, 2:15 ч.

Пътят от пристанищното градче Фредериксхаун до Скаген бе пуст и едва проходим. Километри наред Габриел седеше прегърбен, сграбчил здраво волана, докато край тях проблясваха за кратко едно след друго притихнали под снежната покривка градчета. Имената им съдържаха странни съчетания от съгласни, които дори за него, чиито първи език бе немският, бяха неразбираеми. „Датският не е език — мислеше си той, докато напредваше в тъмнината. — Той е страдание за гърлото“.

Като излезе от град Олбек, пред него се ширна сякаш безкраен лунен пейзаж, осеян с дюни. Отбивката за лятното курортно градче Кандестедерне бе близо до северния край на пустошта. След като зави, Алон видя на снега чифт пресни следи от автомобилни гуми. Подозираше, че са оставени от същото превозно средство, което бе спирало при гробището в Линдхолм Хойе.

Минаха край няколко малки ферми, после навлязоха отново в пространство, покрито с дюни — този път големи, с размерите на предпланина. Тук-там Габриел зърваше очертанията на вили и малки къщи. Нямаше светлини, нямаше други коли, нямаше признаци на живот. Времето сякаш бе спряло.

Следите от гуми завиваха надясно по тесен път и изчезваха. Алон продължи напред и след минута спря на малък паркинг, от който се откриваше изглед към брега. В съседство имаше крайпътно ресторантче. Вече се канеше да изгаси мотора, когато му хрумна по-добра идея.

— Чакай тук — каза той. — Заключи вратите. Не отваряй на никого, освен на мен.

Габриел взе лоста и фенерчето и тръгна към ресторантчето. Навсякъде край него имаше пресни следи — поне от двама души, а може би и повече. Хората, които ги бяха оставили, бяха дошли откъм дюните. Едните следи отиваха към брега. Бяха идентични с онези, които бе видял в Линдхолм. Бяха оставени от жена.

Той погледна назад към аудито, после се обърна и тръгна по следите, пресичащи плажа. При водата те изчезваха. Алон погледна наляво и надясно, но не видя никого, така че се обърна и се запъти към колата. Като наближи, видя Ибрахим да седи наведен напред в неудобна поза, с притиснати към таблото ръце. После видя пресни следи, идващи от дюните зад ресторантчето към задната врата откъм пасажерската страна на аудито. Точно тогава стъклото на прозореца бавно се спусна до половината и една облечена в ръкавица ръка му направи знак да се приближи. Габриел се поколеба няколко секунди, след това се подчини. По пътя си направи лек завой, за да огледа следите. Тридесет и седми номер, определи ги той. Марка „Адидас“ или „Найки“. Дамски маратонки.

* * *

Беше сгрешил марката на обувките. Бяха „Пума“. Жената, която бе обута с тях, изглеждаше на не повече от двайсет и пет години. Носеше тъмносиньо късо палто и вълнена шапка, нахлупена ниско над тъмните й очи. Седеше точно зад Ибрахим, насочила към гърба му пистолет „Макаров“. Ръката й трепереше от студ.

— Защо не насочите този пистолет към пода, преди някой да пострада? — предложи Алон.

— Млъкни и сложи ръцете си на волана!

Говореше много спокойно. Беше добре обучена. Габриел направи каквото му нареди.

— Къде е Ишак?

— Кой Ишак? — попита тя.

— Хайде да не играем игрички. Беше дълга и студена нощ. — Той погледна отражението й в огледалото за обратно виждане. — Просто ни кажи къде можем да намерим Елизабет Холтън и ние ще си тръгнем.

— Ти си израелецът, нали? Ционисткият агент, който уби нашите другари в Хайд Парк?

— Не, аз съм американски агент.

— Говориш много добре арабски за американски агент.

— Баща ми беше дипломат. Израснах в Бейрут.

— Наистина? Тогава говори ми на английски, американецо.

Алон се поколеба. Девойката насочи пистолета към главата на Ибрахим.

— Разбрах намека ти — каза Габриел.

Тя обърна пистолета към него.

— Би трябвало да те застрелям още сега — каза, — но имаш късмет. Няма да умреш тази нощ. Вече има други кандидати да ти отнемат живота.

— Какъв късметлия съм.

Девойката му нанесе силен удар с пистолета по тила. Когато посегна инстинктивно да се защити, тя го удари още по-силно и му нареди да сложи ръцете си на волана. Той се подчини. Минута по-късно усети топла лепкава течност да се стича зад дясното му ухо.

— По-добре ли се чувстваш? — попита Габриел.

— Да — отговори искрено младата жена.

— Хайде да приключваме с това, а?

— Обърни колата! — каза тя. — Бавно.

Той включи на скорост, направи внимателно остър завой и се насочи към вътрешността на полуострова.

— Завий в първата пряка към дюните — нареди девойката. — После следвай следите от гуми.

Алон изпълни указанията. Пътят бе тесен и водеше към група вили, сгушени сред дюните. Малките дървени къщи бяха изоставени на зимата. Някои бяха боядисани в характерното за Скаген тъмножълто, други, необяснимо защо, имаха трева по покривите. Той караше само на габарити, които хвърляха мека кехлибарена светлина. Кръвта свободно се стичаше отстрани по врата му и мокреше яката на ризата му. Не посмя да вдигне ръка от волана, за да я избърше.

Последва следите от автомобилните гуми нагоре по нисък заоблен хълм, после се спусна от другата му страна и видя пред себе си друга могила. Опасявайки се да не заседне в снега, държеше крака си на педала за газта и чу силно хрущене, когато аудито поднесе в края на склона. Даде газ в подножието на следващия хълм и зави наляво, сетне се спусна по другия склон и влезе в алеята, водеща към най-далечната вила. Отпред бе паркиран бус „Мерцедес Транзит“ с угасени фарове и празна кабина. Габриел спря и погледна за инструкции в огледалото за обратно виждане. Жената смушка стария Фаваз в гърба с дулото на пистолета и му нареди да отвори вратата. Когато Алон посегна към дръжката на своята врата, тя го удари за трети път по тила.

— Ти остани в колата! — сопна се девойката. — Ще предадем американката само на Ибрахим, а не на теб, ционистка свиньо.

Фаваз откопча предпазния си колан и отвори вратата. Плафониерата внезапно се включи. Габриел хвана ръката му и я стисна.

— Не отивай — каза му той. — Остани в колата.

Ибрахим го погледна недоумяващо.

— Какво говориш, приятелю? Изминахме целия този път.

— Било е само игра, за да мине време. Тя не е тук. Твоят син те е примамил тук, за да те убие.

— Защо ще иска да ме убие?

— Защото го предаде на кръстоносците и евреите — отговори Габриел. — Защото в неговите очи сега си вероотстъпник, който заслужава смърт. Ти си по-лош от кръстоносец — по-лош дори от евреин, защото някога си бил правоверен ислямист, но си се отрекъл от пътя на джихад. Жената ще те заведе вътре, за да бъдеш убит, Ибрахим. Не отивай с нея.

— Синът ми никога няма да ме нарани.

— Той вече не е твой син.

Старецът се усмихна и отмести ръката му.

— Трябва да имаш вяра, приятелю. Пусни ме да вървя. Ще ти доведа момичето — точно както ти обещах.

Габриел усети дулото на пистолета да се притиска в тила му.

— Послушай Ибрахим, ционистка свиньо. Той казва истината. Ние не убиваме родителите си. Вие сте убийците, не ние. Остави го да доведе момичето, за да си вървиш по пътя.

Старият Фаваз слезе от колата, без Алон да може да му попречи, и се насочи към вилата. Жената изчака, докато той се отдалечи на няколко метра, преди да дръпне пистолета от главата на Габриел и да тръгне след него. Когато наближиха входа, на вратата се показа някакъв мъж. Обилният снеговалеж и тъмнината попречиха на Алон да го види добре — забеляза само, че косата му е боядисана в платиненорусо. Той приветства тържествено Ибрахим — с целувка по двете бузи и почтително поставяне на ръката над сърцето — и го въведе вътре. Девойката затвори вратата. В този миг предното стъкло експлодира в лицето на Габриел.