Даниъл Силва
Агентът (49)

49. Бейзуотър, Лондон

събота, 7:15 ч.

Габриел се събуди внезапно с чувството, че е спал цяла вечност. Погледна будилника, после Киара. Тя лежеше до него, омотана в одеялата, като гръцка статуя, рухнала от пиедестала си. Той се измъкна тихо от леглото и пусна новините по радиото, докато правеше кафе. Според Би Би Си нямаше отговор на предложението на посланик Холтън за откуп и съдбата на изчезналата му дъщеря все още бе неизвестна. Лондончани бяха предупредени да очакват засилена охрана по главните търговски улици на града, в метрото и по железопътните гари. Алон се успокои от прогнозата за времето — лек дъжд с временно проясняване.

Той изпи първата си чаша кафе, после прекара необичайно дълго време под душа. Раните по лицето му правеха бръсненето невъзможно. Освен това няколкодневната брада му харесваше. Когато се върна в спалнята, Киара се размърда. Притегли го сънено в леглото и се любиха за последен път.

В девет без десет излязоха заедно от апартамента и яхнаха мотоциклета й. Очакваният дъжд още не бе завалял, освен това не се забелязваха тълпи от минувачи, обхванати от треската на предколедното пазаруване. Те профучаха по Бейзуотър Роуд към Нотинг Хил, после продължиха по Кенсингтън Чърч Стрийт към Олд Корт Плейс. На улицата пред посолството имаше малка група протестиращи, които започнаха да развяват израелски знамена с нарисувани по тях свастики и да крещят нещо за евреи и нацисти, когато Габриел и Киара минаха през отворената порта и влязоха в сградата.

Останалите членове на екипа вече бяха пристигнали. Събрани в голямата зала за съвещания, те приличаха на бежанци, пострадали от природно бедствие. Освен хората на Алон, присъстваха всички служители на посолството и представители на няколко европейски посолства. Узи Навот бе пристигнал през нощта и бе довел със себе си още половин дузина агенти. Габриел си даде сметка, че това ще е най-голямата и най-важна операция на Службата, провеждана на европейска земя, а все още нямаха представа как ще се развие тя.

Той седна на заседателната маса до Шамрон, който беше облечен в традиционните си жълто-кафяви панталони и коженото пилотско яке. Спогледаха се мълчаливо, после Ари се изправи и откри събранието.

— В осем часа тази вечер Габриел ще влезе в ада — каза той. — Нашата задача е да се уверим, че ще излезе жив от него. Искам идеи. Всяка идея, Колкото и налудничава да е, ще бъде обсъдена.

Шамрон седна отново на мястото си и даде знак за начало на дебатите. Всички присъстващи започнаха да говорят едновременно. Габриел отметна глава и избухна в смях. Беше хубаво отново да е у дома.

* * *

Заседаваха цяла сутрин, направиха почивка за обяд, после продължиха. В 17:30 часа Габриел дръпна Киара в един празен офис и я целуна за последен път. След това се измъкна сам от посолството, за да избегне някоя неловка сцена с Шамрон, и тръгна по улиците на Кенсингтън към Мейфеър. Докато пресичаше Хайд Парк, спря за кратко на мястото, където в утрото на нападението беше намерил трупа на Крис Пети, шефа на службата за дипломатическа сигурност към американското посолство. Няколко метра по-нататък се виждаше купчинка от повехнали цветя и неугледна картонена табела в знак на почит към загиналите американци. А на мястото, на което Самир ал Масри беше умрял в ръцете на Алон, имаше втори мемориален знак, посветен на „мъчениците от Хайд Парк“, както бяха станали известни терористите сред поддръжниците им в Лондон. „Ето го предстоящия сблъсък на цивилизациите — помисли си той, — разиграл се на няколко квадратни метра от един лондонски парк“.

Габриел пресече откритите тревни площи в източната част на парка и тръгна по Ъпър Брук Стрийт. Ейдриън Картър стоеше до морския пехотинец, който охраняваше Северната врата, и подръпваше нервно от лулата си. Той посрещна Алон с изражение на лека изненада, после го хвана под ръка и го въведе мълчаливо вътре.

* * *

Брезентовите сакове с парите го очакваха в кабинета на посланик Холтън, който се намираше на последния етаж, и бяха заобиколени от агенти на службата за дипломатическа сигурност. Габриел ги провери, после погледна Картър.

— Никакви предаватели, нали, Ейдриън?

— Никакви предаватели, Габриел.

— Каква кола ми осигури?

— „Воксхол Вектра“, тъмносива и непретенциозна.

— Къде се намира в момента?

— На Ъпър Брук Стрийт.

— Саковете побират ли се в багажника?

— Вече проверихме. Побират се.

— Сложете парите вътре. Сега.

Картър се намръщи.

— Не знам за теб, Габриел, но аз никога не оставям портфейла си в колата, а това са трийсет милиона в брой.

— В момента посолството е обградено от стотина полицаи — каза Алон. — Никой няма да разбие колата.

Картър кимна на агентите от службата за дипломатическа сигурност и след миг саковете вече ги нямаше.

— И ти, Ейдриън. Искам да поговоря насаме с посланика.

Картър отвори уста да възрази, после размисли.

— Ще бъда в оперативния център долу. Не закъснявай, Габриел. Шоуто не може да започне без теб.

* * *

Думите, които си размениха Габриел Алон и посланик Робърт Холтън, не бяха включени в нито един доклад за събитието, бил той публичен или таен. Разговорът им бе кратък — не повече от минута — и агентът на службата за дипломатическа сигурност, който стоеше на пост пред кабинета на посланика, по-късно каза, че Габриел изглеждал тъжен, но решителен, когато излязъл в коридора и се отправил към оперативния център. Този път похитителите не го накараха да чака. Когато телефонът иззвъня, часовникът над работното място на Джон О’Донъл показваше 20:00:14. Алон посегна незабавно към апарата, въпреки че му се искаше да не провежда повече телефонни разговори до края на живота си. Поздравът му бе спокоен и някак неопределен; държането му, докато слушаше инструкциите, беше като на пътен полицай, записващ подробностите около лека катастрофа. Той не зададе никакви въпроси и единствената емоция, която се изписа на лицето му, бе силно раздразнение. В 20:00:57 го чуха да промърморва: „Ще бъда там“. После Габриел се изправи и облече якето си. Този път, когато тръгна към стълбите, Картър не се опита да го задържи.

Алон спря за момент в преддверието на приземния етаж, за да пъхне в ухото си миниатюрна слушалка, после кимна мълчаливо на морския пехотинец, докато напускаше територията на посолството през Северната врата. Седанът „Воксхол“ беше паркиран на забранено място на ъгъла на Норт Одли Стрийт. Ключовете му се намираха в джоба на якето на Габриел заедно с GPS предавателя с размерите на монета от пет пенса. Той отвори багажника и провери набързо товара, преди да закрепи предавателя близо до задния стоп на колата от страната на шофьора. После се настани зад волана и запали двигателя. Миг по-късно зави по Оксфорд Стрийт и се удиви на наплива от минувачи, закъснели с коледното пазаруване. Хората на Ейдриън го следваха до Олбъни Стрийт, където го заснеха как прави ляв завой и продължава на север. Това щеше да бъде последният им контакт с него. Що се отнася до американците и британците, Алон бе изчезнал от радара им.

Но не и от този на израелското посолство в Южен Кенсингтън, където по странно стечение на обстоятелствата група добронамерени християни бяха решили същата нощ да проведат бдение със свещи в името на мира в Светите земи. Във вътрешността на сградата Ари Шамрон и Узи Навот също участваха в бдение. Мислите им не бяха отправени към мира, нито към празниците и дома. Бяха се събрали около една задимена маса в импровизирания им щаб, разпределяха силите си и наблюдаваха примигващата зелена светлинка, която се движеше от източната страна на Риджънтс Парк към Хампстед.