Даниъл Силва
Агентът (40)

40. Остров Фюн, Дания

четвъртък, 20:35 ч.

Светлините на моста Сторебелт, втория по дължина висящ мост в света, се простираха като двуредно перлено колие над пролива между датските острови Шелланд и Фюн. Като пое по дългата източна рампа, Габриел погледна часовника на таблото на колата. Пътуването от Копенхаген дотук трябваше да трае не повече от два часа, но заради все по-засилващата се буря бе продължило почти четири. Той впери отново очи в пътя и хвана здраво с две ръце волана. Мостът се люлееше под напора на силния вятър. Ибрахим пак попита дали времето наистина е добър знак. Алон отговори, че се надява, че той умее да плува.

Отне им двайсет минути да преминат дългия над хиляда и шестстотин метра мост. От другата му страна, на брега на остров Фюн, имаше малка железопътна гара, която сякаш се бе снишила, за да устои на бурята. На километър и половина от гарата видяха бензиностанция и кафене. Габриел напълни резервоара на аудито, после паркира пред заведението и влезе в него, последван от Ибрахим. Кафенето бе ярко осветено, елегантно обзаведено и безупречно чисто. В предното помещение имаше добре зареден магазин и закусвалня, задното бе пригодено за чакалня и бе пълно със закъсали пътници. Разговорите бяха оживени и ако се съди по големия брой празни бирени бутилки по светлите дървени маси, явно бе паднало голямо пиене.

Купиха си сандвичи с яйца и горещ чай в закусвалнята и седнаха на празна маса близо до прозореца. Ибрахим се хранеше мълчаливо, а Габриел отпиваше от чая си и гледаше колата отвън. Изминаха трийсет минути, преди мобилният телефон най-сетне да иззвъни. Алон го доближи до ухото си, слуша мълчаливо и после прекъсна връзката.

— Изчакай тук — каза на спътника си.

Отби се за кратко в мъжката тоалетна, където напъха беретата и телефона си в кошчето за боклук, след това влезе в магазина и купи голяма пътна карта на Дания и пътеводител на английски език. Когато се върна в закусвалнята, Фаваз тъкмо разопаковаше недокоснатия сандвич на Габриел. Алон кимна към вратата. Ибрахим мушна сандвича в джоба на палтото си и го последва навън.

* * *

— Ето го — каза старият Фаваз. — Линдхолм Хойе.

Той се бе навел над пътеводителя и се взираше в него на светлината от плафониерата. Габриел не отделяше очи от пътя.

— Какво пише?

— Това е старо викингско селище и гробище. В продължение на векове е останало заровено под дебел слой пясък. Било разкрито едва през 1952 година. Според пътеводителя, в него има повече от няколкостотин гроба и останки от няколко викингски къщи.

— Къде се намира?

Ибрахим отново погледна в книгата, после определи местоположението на селището върху пътната карта.

— Северен Ютланд — отговори той. — Всъщност в най-северната част на Ютланд.

— Как да стигна дотам?

— Тръгваш по шосе Е-20 през Фюн, после се насочваш на север по шосе Е-45. Линдхолм е точно след Олборг. Тук пише, че мястото се открива лесно. Просто следвай табелите.

— Аз не виждам пътя, камо ли табелите.

— Там ли ще оставят жената?

Габриел поклати отрицателно глава:

— Не, още инструкции. Този път ще бъдат писмени. Казаха, че ще бъдат в руините на викингска къща, в най-отдалечения от входа на музея ъгъл. — Погледна Фаваз. — Този път не беше Ишак. Беше някой друг.

— Египтянин ли?

— Звучеше като такъв, но все пак не съм експерт.

— Хайде, моля те — рече Ибрахим. — Защо те накараха да хвърлиш телефона си?

— За да няма повече никакви електронни комуникации.

Фаваз сведе очи към картата.

— Има доста път до Линдхолм.

— Два часа при идеално време. А при това… най-малко четири.

Ибрахим погледна часовника.

— Това означава, че ще стигнем в петък сутрин, ако имаме късмет.

— Да — съгласи се Алон. — Той неумолимо ни приближава към крайния срок.

— Кой? Ишак?

„Уместен въпрос — помисли си Габриел. — Ишак ли е? Или Сфинкса?“

* * *

Отне им четири часа и половина, докато стигнат Линдхолм, и точно както се бе опасявал Габриел, уверенията в пътеводителя, че гробището се открива лесно, се оказаха неверни. В продължение на двайсет минути той обикаля в кръг в квартал от еднакви тухлени къщи, преди най-сетне да съзре табела с големината на пощенска картичка, която бе пропуснал при трите си обиколки. Тя естествено бе покрита със сняг и Алон трябваше да слезе от аудито и да избърше снежинките, за да научи, че за да стигне до историческата забележителност, първо трябва да се изкачи по един висок хълм. Колата издържа на изпитанието само с едно поднасяне и две минути по-късно Габриел влезе в паркинг, заобиколен от високи борове. Той изгаси мотора и поседя неподвижно около минута — ушите му бучаха от преумората от шофирането, — преди да отвори вратата и да стъпи в снега. Ибрахим си остана на мястото.

— Ще дойдеш ли?

— Ще чакам тук, ако нямаш нищо против.

— Не ми казвай, че се страхуваш от гробища.

— Не, само от викингски гробища.

— Те са били войнствени само когато са излизали в морето — успокои го Алон. — Когато са били тук, по домовете си, са се занимавали главно със земеделие. Най-страховитото нещо, на което бихме могли да се натъкнем тази вечер, ще е духът на някой отглеждал зеленчуци фермер.

— Ако не настояваш, аз ще остана тук.

— Както желаеш — отвърна Габриел. — Щом искаш да седиш сам тук, аз нямам нищо против.

Ибрахим се престори, че размисля, после слезе от колата. Алон отвори багажника и извади джобно фенерче и метален лост.

— Защо вземаш това? — попита Фаваз.

— В случай че се натъкнем на викинги. — Габриел мушна лоста отпред под колана на джинсите си и тихо затвори багажника. — Те ме принудиха да оставя и пистолета си в онази бензиностанция. Един лост е по-добре от нищо.

Той включи фенерчето и пое през паркинга с Ибрахим. Снегът стигаше до средата на прасците им и след няколко крачки в кларковете на Алон се просмука вода, а краката му премръзнаха. Трийсет секунди след като напуснаха колата, той внезапно спря. В снега се виждаха неясни следи — едните, видимо по-големи от другите, водеха от паркинга към гробището. Габриел остави Ибрахим и проследи следите до началната им точка. Доколкото можеше да се съди по отпечатъците в снежната повърхност, навярно някакъв малък товарен автомобил или бус бе влязъл в паркинга от друг път няколко часа по-рано. По-едрият от двамата пътници бе стъпил на снега откъм страната на шофьора, а по-дребният — откъм мястото на пасажера. Алон се наведе и разгледа отпечатъците. Те бяха на жена, обута с маратонки. Която и да бе тази жена, явно бе дошла доброволно.

Той отиде при Ибрахим и го поведе по една пътека към гробището, което се простираше пред тях по склона на хълма чак до залива в далечината. Въпреки силния снеговалеж, под светлината на фенерчето можеха да се различат очертанията на отделните гробове. Някои представляваха купчини от камъни, други бяха с формата на окръжност, а имаше и такива, които приличаха на викингски кораби. Не беше трудно да открият викингската къща; трябваше само да следват двата чифта следи. Габриел клекна и зарови голите си пръсти в снега. След секунди откри онова, което бе оставено за него — малко, затворено с цип найлоново пликче, в което имаше парче от подробна карта. Габриел я разгледа на светлината на фенерчето. После се изправи и поведе Ибрахим обратно към колата.

* * *

— Скаген — каза Алон, докато бавно караше надолу по хълма. — Искат да отидем в Скаген. Е, почти дотам. Мястото, което са оградили на картата, е малко по на юг.

— Познаваш ли това място?

— Никога не съм бил там, но съм чувал за него. В Скаген е имало колония на художници, формирала се в края на XVIII век. Те били известни като „скагенските художници“. Идвали тук заради светлината. Казват, че е уникална… не че ние ще можем да я видим.

— Може би това е друг добър знак — каза Ибрахим.

— Може би — съгласи се Габриел.

— Дъщерята на посланика там ли ще бъде?

— Не пишат нищо за това. Просто ни казват да отидем на едно място край Северно море.

— Но тя е била тази вечер в гробището?

— Искат да ни накарат да мислим, че е била — отвърна Алон. — Но аз не вярвам.

— Защо?

— Защото жената е слязла от колата и е отишла в гробището по собствено желание — отговори Габриел. — Видях Елизабет, когато я отвличаха. Тя нямаше да влезе там доброволно. Щеше да се съпротивлява.

— Освен ако не са й казали, че ще я освободят — рече Фаваз.

Алон го погледна удивено.

— Това не беше зле — възкликна той.

— Някога бях професор — вметна Ибрахим. — Освен това обичам детективски романи.