Даниъл Силва
Агентът (48)

48. Кенсингтън, Лондон

петък, 18:28 ч.

Тя кара в продължение на петнайсет минути по улиците на Белгрейвия и Бромптън, за да се увери, че не ги следят, после го закара до израелското посолство, което се намираше на Олд Корт Плейс, срещу Кенсингтън Хай Стрийт. Шамрон ги очакваше в кабинета на шефа на местната централа със смрадлива турска цигара в едната ръка и красив бастун от маслиново дърво в другата. Габриел от години не го беше виждал толкова ядосан.

— Здравей, Ари.

— Какви ги вършиш?

— Как дойде толкова бързо?

— Излетях от „Бен Гурион“ тази сутрин, след като научих за подвизите ти в Дания. Възнамерявах да улесня преминаването ти през летище Хийтроу и да те върна вкъщи. Но когато се обадих в посолството, за да ги уведомя, че съм пристигнал, ми казаха, че току-що си напуснал Даунинг Стрийт.

— Опитах да се свържа с теб, но не ме оставиха нито за миг сам.

— Трябваше да се консултираш с нас, преди да се съгласиш на това!

— Нямаше време.

— Имаше предостатъчно време. Разговорът щеше да е много кратък. Щеше да помолиш за разрешение да се заемеш с тази мисия и аз щях да ти кажа „не“. Край на разговора. — Той смачка цигарата си и изгледа ядосано Габриел. — Но сега е късно да отхвърлиш това споразумение. Представяш ли си заглавията във вестниците? Прехвалената израелска разузнавателна служба се страхува да спаси американското момиче. Не ни остави друг избор, освен да продължим. Но ти искаше точно това, нали? Ти си едно малко манипулативно копеле.

— Имах добър учител.

Шамрон мушна нова цигара между устните си, отвори капачето на старата си запалка „Зипо“ и запали.

— Не казах нищо, когато реши да се върнеш в Амстердам, за да отвлечеш и разпиташ Ибрахим Фаваз. Замълчах си и когато отиде в Копенхаген и се опита да преговаряш със сина му. Ако се бях подчинил на първоначалния си инстинкт и те бях върнал вкъщи, нямаше да се стигне дотук. Нямаше право да приемаш тази задача, без да си получил разрешение от твоя началник и от твоя министър-председател. Ако беше някой друг, а не ти, щях да го подведа под отговорност и да го хвърля в Юдейската пустиня, за да изкупи вината си.

— Можеш да го направиш, когато се прибера вкъщи.

— Ще се прибереш в ковчег. Не е нужно да се самоубиваш само защото не искаш да станеш директор, Габриел. Ако не желаеш поста, просто го кажи.

— Не го искам.

— Знам, че не го мислиш наистина.

— Господи, от ден на ден звучиш все повече като еврейска майка^[1].

— А ти ми показваш съвсем ясно, че не си готов за директор. Война се печели с измама^[2] — това са нашите убеждения. Ние не сме шахиди, Габриел. Самоубийствените мисии са за „Хамас“ и останалите ислямистки психопати, които искат да ни унищожат. Ние се движим като сенки, удряме като светкавица и после изчезваме. Не искаме да бъдем момчета за всичко на богатите американци и със сигурност не се жертваме без основателна причина. Ти си част от елита. Ти си принц на едно много малко племе.

— И какво ще правим с Елизабет Холтън? Ще я оставим да умре?

— Ако това е единственият начин да сложим край на тази лудост, тогава отговорът е „да“.

— А ако беше твоята дъщеря, Ари? Ако беше Ронит?

— Тогава щях да сключа сделка със самия дявол, за да си я върна. Но нямаше да моля американците да го направят вместо мен. Синьо и бяло, Габриел. Синьо и бяло^[3]. Ние вършим нещата заради себе си и не помагаме на другите да се справят с проблемите, които сами са си създали. Преди много време американците се обвързаха с диктаторските режими от Близкия изток, а сега потиснатите се бунтуват и си отмъщават на символите на американската власт. На единадесети септември бяха Световният търговски център и Пентагонът. Сега е невинната дъщеря на американския посланик в Лондон.

— А следващите сме ние.

— И ще се бием с тях — сами. — Шамрон се усмихна с отнесен поглед. — Спомням си едно момче, което през 1975-а си дойде вкъщи от Европа; момче, което изглеждаше с двайсет години по-старо от реалната си възраст. Момче, което не искаше нищо друго, освен да живее в сенките, нищо друго, освен да се бие и да убива. Какво се случи с това момче?

— Превърна се в мъж, Ари. И иска да сложи край на всичко това. Той няма да позволи онази жена да бъде убита, защото американците отказват да освободят един умиращ шейх от затвора.

— А готов ли е въпросният мъж да умре в името на тази кауза? — Той погледна към Киара. — Готов ли е да се откаже от живота си с тази красива жена, за да спаси някого, когото дори не познава?

— Повярвай ми, Ари. Аз не съм мъченик и единствените хора, които ще умрат, са терористите. Когато изгубихме Ибрахим, изгубихме единствения начин да участваме в конспирацията. Сега, като поискаха от мен да доставя парите, те ни отвориха отново вратата. И ние ще минем през нея заедно.

— Казваш ми, че трябва да мисля за теб единствено като за агент, който прониква във вражеска територия?

Габриел кимна утвърдително.

— Придобиването на парите ще бъде значима операция за терористите. Тя ще разкрие агентите им и начините на комуникация. А ако ме отвлекат, ще издадат част от скривалищата и убежищата си, което ще ни даде допълнителни имена и телефонни номера. Британците и американците се съгласиха да стоят настрана и да ни оставят да действаме сами. Ще се бием с тях, Ари, тук, на британска земя, по начина, по който винаги сме воювали с тях. Ще ги убием и ще върнем момичето живо на баща му. — Той направи пауза, после добави: — И тогава те може би ще спрат да ни обвиняват за всичките си проблеми.

— Не ми пука какво казват за нас. Ти си ми като син, Габриел, и не мога да си позволя да те загубя. Не и сега.

— Няма да ме загубиш.

Сблъсъкът, изглежда, изтощи Шамрон. Алон се възползва от мълчанието му, за да сложи край на спора и да задвижи нещата.

— Къде е останалата част от екипа ми?

— Върнаха се в Амстердам след поражението в Дания. До сутринта всички могат да бъдат тук.

— Ще имам нужда от Михаил и оръжието му.

Ари се усмихна.

— Габриел и Михаил^[4]: ангелът на смъртта и ангелът на разрушението. Ако двамата с него не успеете да върнете жената жива, навярно никой друг няма да успее.

— Значи ще ми дадеш благословията си?

— Само молитвите си. Легни да поспиш малко, синко. Ще ти се отрази добре. В девет сутринта всички ще се съберем тук и ще започнем с планирането. Да се надяваме, че няма да планираме погребение.

* * *

Апартаментът на Бейзуотър Роуд изглеждаше точно така, както го бе оставил в утрото на нападението. Недопитата му чаша с кафе стоеше на бюрото до прозореца, непосредствено до атласа „Лондон от А до Я“, който все още бе отворен на карта номер 82. В спалнята дрехите му лежаха разхвърляни — свидетелство за припряността, с която се бе обличал непосредствено преди да се случи нещастието. Тефтерчето на Самир ал Масри с планинските върхове, пясъчните дюни и мрежата от пресичащи се линии лежеше на неоправеното легло до жената с буйна кестенява коса. Под колана на избелелите й сини дънки се подаваше берета. Габриел измъкна пистолета и притисна нежно ръце към корема й.

— Защо го правиш? — попита го тя.

— Заради неутолимото желание да докосна нещо красиво.

— Знаеш какво имам предвид, Габриел. Защо се съгласи с исканията на похитителите?

Вместо отговор, смъкна ципа на дънките й. Киара отблъсна ръката му, после го докосна по лицето. Той се отдръпна. Болката от нараняванията по кожата му отново запулсира.

— Заради Дани е, нали? Знаеш какво е да изгубиш детето си заради терористите. Познаваш омразата, която може да разруши живота ти. — Тя прокара пръсти през прошарената коса на слепоочията му. — Всички си мислят, че гневът ти се дължи на Леа, и изглежда, забравят, че си загубил сина си. Дани е този, който те тласка напред. И този, който те кара да приемеш тази безумна задача.

— В нея няма нищо безумно.

— Аз ли съм единственият човек, на когото му е хрумнало, че терористите нямат никакво намерение да освободят Елизабет Холтън? Че смятат да вземат парите на посланик Холтън и след това да я убият?

— Не — отговори Габриел. — Точно това смятат да направят.

— Тогава защо участваме в тази глупост с откупа?

— Защото това е единственият начин да я спасим. Те няма да я убият в някое мазе без свидетели. Отвличането й беше показно и смъртта й ще бъде такава. — Направи пауза, после добави: — Моята също.

— Ние не сме шахиди — рече тя, повтаряйки думите на Шамрон. — Самоубийствените мисии са за „Хамас“ и другите ислямистки психопати, които искат да ни унищожат.

Той се зае с ципа на дънките й. Тя пак отблъсна ръката му.

— Радваш ли се, че отново работиш със Сара?

— Справя се по-добре от очакванията ми.

— Ти я обучи, Габриел. Разбира се, че ще се справи добре.

Киара се умълча.

— Има ли нещо, което искаш да знаеш? — попита той.

— Чия беше идеята да работи с теб в тази операция?

— На Картър. И не беше идея. Беше условие. Искаха американец в екипа ни.

— Можеше да избере някой друг. — Тя направи пауза. — Някой, който не е влюбен в теб.

— Какви ги говориш, Киара?

— Тя е влюбена в теб, Габриел. Всички го видяха по време на операцията „Ал Бакари“, всички, освен теб самия. Когато става въпрос за чувства, си като сляп. — Изгледа в мрака. — А може би не си толкова сляп. Може би и ти си влюбен тайно в нея. Може би искаш утре Сара да пази гърба ти, а не аз.

Третият му опит да свали дънките й не срещна съпротива. Кашмиреният пуловер ги последва с нейна помощ. Киара махна сама сутиена си и насочи ръцете му към гърдите си.

— Сприятеляването между оперативни агенти е строго забранено — каза му, докато се целуваха.

— Да, знам.

— От теб ще излезе ужасен шеф.

Той се канеше да възрази, когато синята лампичка на телефона му замига. Габриел посегна към слушалката, но Киара хвана ръката му.

— А ако е мемунехът? — попита я той.

Тя се претърколи върху него.

— Сега аз съм мемунехът.

Киара притисна устните си към неговите. Лампичката на телефона продължи да примигва.

— Ожени се за мен — каза му тя.

— Ще го направя.

— Сега, Габриел. Ожени се за мен сега.

— Добре.

— Не умирай утре вечер.

— Няма да умирам.

— Обещай ми.

— Обещавам.