Даниъл Силва
Агентът (25)

25. Северна Германия

понеделник, 22:18 ч.

Хората от интендантството я наричаха Обект 22ХВ, но сред старите служители тя бе известна като Замъка Шамрон. Издигаше се на сто метра от затънтен селски път, в края на неравна алея, обградена от голи дървета. Покривът й беше островръх и тази вечер бе покрит с тънък слой сипкав сняг. От леко провисналите жалузи на прозорците липсваха отделни летвички. На касата на входната врата имаше четири дупчици, доказателство за махната преди години мезуза^[1].

Групата, която пристигна в къщата вечерта, не влезе през тази врата, а през някогашния вход за прислугата откъм задния двор. Те дойдоха с четири автомобила: микробус „Фолксваген“, две еднакви коли „Рено Седан“ и едно доста лъскаво „Ауди А8“, и ако германските власти бяха попитали за целта на тяхното посещение — което те не направиха, — щяха да им отговорят, че е отдавна планирано събиране на стари приятели. Една бегла проверка на къщата щеше да подкрепи това обяснение: в кухнята бе добре заредено с храна и напитки, а в камината горяха дебели цепеници, но един по-внимателен оглед щеше да разкрие, че някогашната трапезария бе подготвена като стая за разпит, а в къщата имаше модерно комуникационно оборудване, което не се намираше по магазините. Такъв оглед можеше също да разкрие, че малката стая в сутерена бе превърната в килия, заета сега от египтянин на напреднала възраст, който бе със завързани очи, окован с белезници и само по бельо. Габриел го наблюдава мълчаливо за минута, после се качи по стълбите до кухненския килер, където стояха Яков и Сара.

— От колко време е там?

— Малко повече от час.

— Някакви проблеми?

Яков поклати отрицателно глава.

— Излязохме спокойно от Амстердам и по време на пътуването той се държа добре.

— Наложи ли се да го упоявате?

— Не.

— А да прилагате физическа сила?

— Може и да съм го плеснал няколко пъти, но не е нещо, което да запомни.

— Някой говорил ли е пред него?

— Само няколко думи на арабски. Ибрахим обаче доста поговори. Той е убеден, че е в ръцете на американците.

Добре — каза си Алон. Точно това искаха да си мисли египтянинът. Той въведе Сара в салона, където Дина и Римона четяха досиетата от „Мечът на Аллах“ пред пукащия огън, после мина през двойната врата в трапезарията. Тя беше празна, с изключение на правоъгълната маса и двата стола с високи облегалки. Стъпил на единия от тях, Мордекай поставяше миниатюрен микрофон на покрития с паяжини полилей.

— Този е резервен. — Той скочи от стола и избърса прашните си ръце в крачолите на панталона. — Основният микрофон е тук долу. — Мордекай потупа плота на масата. — Сложи Ибрахим на този стол. Така микрофонът няма да пропусне нищо от думите му.

— А какво стана със сигурната връзка?

— Тя е горе и е включена. Ще изпращам сигнала на булевард „Цар Саул“, а те ще го препращат в Лангли. Предвид това, което научихме от американците, тази вечер ти си най-търсеният в града.

Мордекай излезе от стаята и затвори вратата зад себе си. Сара огледа празните стени.

— Това място със сигурност има интересна история — подхвърли тя.

— Преди Втората световна война то е било собственост на еврейското семейство Розентал — обясни Габриел. — По време на войната къщата била експроприирана от един есесовски офицер и семейството било депортирано в Аушвиц. Дъщерята оцеляла и си изискала имота, но през петдесетте години се отказала да стои тук и емигрирала в Израел. Не било много приятно да си евреин в Германия през онези години.

— А къщата?

— Не я продала. Когато Шамрон откри, че все още я притежава, убеди я да ни позволи да я използваме. Той винаги намира начин да скъта нещо за черни дни: къщи, паспорти, хора. Използвахме я като безопасна квартира и организационен пункт по време на операцията „Божи гняв“. Двамата с Ели прекарахме тук дълги нощи — някои добри, други не толкова.

Сара седна на стола, който скоро щеше да бъде зает от Ибрахим Фаваз, и сложи ръце на масата.

— Какво ще се случи тук тази нощ? — попита тя.

— Това зависи изцяло от Ибрахим. Ако той ни сътрудничи и ми каже истината, нещата ще минат много гладко. Ако не го направи… — Габриел сви рамене. — Яков е един от най-умелите специалисти по провеждането на разпити в Шабак. Знае как да говори с хора, които не се страхуват от смъртта. Възможно е нещата да загрубеят.

— До каква степен?

— Питаш ме дали ще го измъчваме?

— Точно това питам.

— Целта ми тази нощ е да спечеля съюзник, Сара, а човек не печели съюзници с тояги и юмруци.

— А какво ще стане, ако Фаваз не пожелае да ти стане съюзник?

— Тогава той скоро ще се озове на място, където хората не се свенят да използват изключително жестоки методи, за да изтръгнат информация. Но да се надяваме, че няма да се стигне до това… заради всички нас.

— Не одобряваш ли мъченията?

— Ще ми се да можех да кажа, че не вършат работа, но не е така. Оказаният от опитни професионалисти физически и психически натиск над заловени терористи често довежда до получаването на информация, която спасява живота на много хора. Но какво коства на хората и тайните служби, които се занимават с това? Много, за съжаление. То ни поставя в лагера на египтяните, йорданците, саудитците и всички други арабски тайни полицейски структури, които измъчват противниците си. И в крайна сметка нанася вреда на нашата кауза, защото превръща вярващите във фанатици.

— Осъждаш мъченията, но нямаш угризения относно убийството?

— Нямам угризения ли? — Той бавно поклати глава. — Убийството също си взема своята дан, но се опасявам, че то е единственото ни средство. Трябва да убиваме чудовищата, преди те да убият нас. И не с изпращането на военна сила, както вие, американците, обичате да казвате, защото това носи на терористите нова морална победа. Убийството трябва да става в мрака, когато никой не може да го види. Трябва да ги преследваме безмилостно. Трябва да ги тероризираме. — Пак я погледна. — Добре дошла в нашата война, Сара. Сега вече си истински обитател на нощта.

— Благодарение на теб вече няколко месеца съм такъв обитател.

На вратата се почука. Беше Яков.

— Мисля, че е готов да говори.

— Сигурен ли си?

Яков кимна утвърдително.

— Дай му още десет минути — каза Габриел. — После го доведи при мен.

* * *

Те го качиха внимателно по стълбите и го сложиха — все така със завързани очи и оковани зад гърба ръце — на определения стол. Той не протестира, не поиска нищо и не показа никакви признаци на страх. В действителност Ибрахим се стори на Габриел като мъченик, който героично очаква брадвата на палача да се стовари върху него. В мазето беше тъмно, но сега, в осветената стая, той видя, че кожата му е покрита с тъмни петна. Като изчака да изтекат няколко минути, Алон се пресегна през масата и свали превръзката. Египтянинът премигна пред внезапната светлина, после бавно отвори очи и го изгледа злобно.

— Къде съм?

— Изпаднал си в голяма беда.

— Защо ме отвлякохте?

— Никой не те е отвличал. Беше арестуван.

— От кого? По каква причина?

— От американците. А причината и двамата я знаем.

— Ако съм в техните ръце, тогава защо ти си тук?

— Защото аз им казах за теб.

— Значи дотук бяха обещанията ти, че ще ме закриляш.

— Тези обещания се анулираха в момента, в който стана ясно, че си ме излъгал.

— Не съм направил такова нещо.

— Наистина ли?

— Казах ти всичко, което знаех за заговора. Ако ти и твоите британски приятели бяхте действали по-бързо, можехте да го предотвратите. — Египтянинът го изгледа за миг преценяващо. — Зарадвах се, когато прочетох във вестниците за авантюристичното ти минало, господин Алон. Нямах представа, че съм имал вземане-даване с толкова важен човек онази нощ в Амстердам.

Габриел сложи една папка на масата и я плъзна към Ибрахим. Фаваз я гледа дълго време, после отново вдигна очи към него.

— Откъде я взе?

— Ти как мислиш?

Египтянинът се усмихна презрително.

— Американците, евреите и египетската тайна полиция: нечестивата троица. И се чудите защо арабите ви мразят.

— Времето ми с теб е ограничено, Ибрахим. Можеш да го пропилееш, като изнесеш една от твоите лекции, а можеш и да го използваш умно, като ми кажеш всичко, което знаеш, за отвличането на американката.

— Не знам нищо.

— Лъжеш.

— Казвам ти истината!

— Ти си член на „Мечът на Аллах“.

— Не, бях член. Напуснах „Мечът“, когато напуснах Египет.

— Да, спомням си. Дошъл си в Европа за по-добър живот, нали така ми каза? Но това не е вярно, нали? Бил си изпратен в Европа от твоя приятел шейх Таид, за да основеш оперативна група в Амстердам. Джамията „Ал Хиджра“ и Ислямският културен център в Западен Амстердам са фронтове на „Мечът на Аллах“, нали, Ибрахим?

— Ако съм бил активен член на групировката, защо съм работил с вашия шпионин Соломон Роснер? Защо съм му казал за заговора да свалят ваш самолет? Защо те предупредих за Самир ал Масри и неговите приятели от джамията?

— Все основателни въпроси. И имаш точно половин час да ми отговориш задоволително на тях. Тридесет минути, в които да ми кажеш всичко, което знаеш, за операцията по отвличането на Елизабет Холтън. Иначе ще ме помолят да изляза и американците ще ме заместят. Точно сега те са ядосани, Ибрахим. А ти знаеш какво се случва, когато се ядосат. Прибягват до методи, които са в разрез с тяхната природа.

— Вие, израелците, правите далеч по-лоши неща.

Габриел погледна часовника си.

— Губиш време. Но пък може това да целиш. Мислиш, че можеш да издържиш, докато изтече крайният срок. Четири дни са много дълго време, за да издържиш, Ибрахим. Непосилно е. Започвай да говориш. Признай си.

— Няма какво да признавам.

В думите му не прозвуча голяма убеденост. Габриел настоя:

— Кажи ми всичко, което знаеш, Ибрахим, или ще те поемат американците. А ако и те не получат от теб информацията, като използват техните методи, ще те качат на самолет за Египет и ще оставят Египетската служба за сигурност да се заеме с разпита ти. — Той погледна към белезите от изгаряния по ръцете на Фаваз. — Знаеш всичко за методите им, нали, Ибрахим?

— Цигарите бяха най-милото нещо, което направиха с мен. Бъди сигурен, че не ме плаши нищо от това, което ми казваш. Не вярвам, че има каквито и да било американци, както и че някой ще ме изпрати в Египет, за да бъда разпитван. Аз съм гражданин на Нидерландия. Имам права.

Алон се наклони назад със стола си и удари с юмрук два пъти по вратата. Минута по-късно Сара застана до него и безцеремонно изгледа Ибрахим, който засрамено отбягна погледа й и започна да се върти неспокойно на стола си.

— Добър вечер, господин Фаваз. Казвам се Катерин Бланчард и съм служител на ЦРУ. На километър и половина оттук има зареден с гориво самолет, който чака да ви откара до Кайро. Ако имате някакви въпроси, аз ще бъда отвън.

Сара излезе от стаята и затвори вратата. Ибрахим изгледа гневно Габриел.

— Как смееш да позволяваш на тази жена да ме вижда така?

— Следващия път няма да се съмняваш в думите ми.

Египтянинът сведе очи към папката.

— Какво пише тук за мен?

— Пише, че си един от основателите на първата група на „Мечът на Аллах“ в Ел Миня. Пише, че си бил близък сътрудник на шейх Таид Абдул Разак и неговия брат — шейх Абдула. Пише, че си основал терористична група в университета в Ел Миня и си вербувал много студенти за каузата на радикалния ислямизъм. Пише също, че си искал да събориш режима и да го замениш с ислямско управление.

— Виновен по всички точки на обвинението — каза Ибрахим. — По всички, освен по една много важна точка. Наистина имаше подобна група в университета, но тя нямаше нищо общо с тероризма. „Мечът на Аллах“ се обърна към терора едва след убийството на Садат, а не преди това. — Той пак погледна към папката. — Какво още пише?

— Пише, че си бил арестуван в нощта на убийството на Садат.

— И?

— Това е последната информация.

— Изобщо не ме изненадва. Случилото се след моето арестуване не е нещо, което те биха искали да запишат на хартия. — Фаваз вдигна очи от папката. — Искаш ли да знаеш какво се случи с мен онази нощ? Искаш ли да попълня липсващите страници в тази папка, която размахваш пред мен, сякаш е доказателство за вината ми?

— Имаш трийсет минути да ми кажеш истината, Ибрахим. Можеш да ги използваш както ти е угодно.

— Искам да ти разкажа историята, приятелю, историята на един човек, който изгуби всичко заради своите убеждения.

— Слушам те.

— Може ли едно кафе?

— Не.

— Ще свалиш ли поне белезниците ми?

— Не.

— Ръцете ужасно ме болят.

— Съжалявам.

* * *

Професор в миналото, той и сега говореше като такъв. Започна своя разказ с историята на едно поколение, което бе възпитано да вярва в секуларните „-изми“: насъризъм, баасизъм^[2], комунизъм, арабски социализъм, само за да научи през 1967 година, че всички „-изми“ са били единствено маски за прикриване на арабската слабост и упадък.

— Вие бяхте тези, които освободихте стихията — каза Ибрахим. — Палестинците преживяха своята катастрофа през 1948 година. За нас тя беше през 1967-а — шестте юнски дни, които разтърсиха Арабския свят до основи. Насър и неговите секуларисти ни бяха казали, че сме могъщи. После вие, евреите, ни доказахте за часове, че сме нищо. Започнахме да търсим отговори на въпросите, които си задавахме. Нашето търсене ни върна към корените ни. Върна ни към исляма.

— Беше ли в армията през шейсет и седма?

Египтянинът поклати отрицателно глава.

— Вече бях изслужил военната си служба. През шейсет и седма бях в Каирския университет. Няколко седмици след края на войната организирахме там нелегална ислямистка група. Бях един от лидерите й до 1969 година, когато защитих доктората си по икономика. След като се дипломирах, пред мен имаше две възможности: да започна работа в административния апарат на Фараона или да стана преподавател в неговите учебни заведения. Избрах втората възможност и приех преподавателско място в университета в Ел Миня, Среден Египет. Шест месеца по-късно Насър умря.

— И всичко се промени — вметна Габриел.

— Почти за една нощ — съгласи се Ибрахим. — Садат ни окуражи. Даде ни свобода и пари да се организираме. Пуснахме си бради. Основахме младежки организации и благотворителни заведения за подпомагане на бедните. Провеждахме паравоенно обучение в пустинни лагери, изградени от правителството и богатите покровители на Садат. Живеехме според законите на Аллах и искахме те да бъдат закони и на Египет. Садат ни обеща, че ще въведе шериата. Той наруши обещанието си, а след това извърши грях, като подписа мирен договор с дявола — и затова плати с живота си.

— Ти си одобрил убийството му?

— Паднах на колене и благодарих на Бог, че го порази.

— И после започнаха арестите.

— Почти веднага — отговори Фаваз. — Властите се страхуваха, че смъртта на Садат е само първият изстрел на ислямска революция, която ще обхване цялата страна. Те естествено грешаха, но това не ги спря да използват груба сила срещу всеки, когото смятаха за участник в съществуващата или бъдеща конспирация.

— И дойдоха за теб в университета?

Египтянинът поклати отрицателно глава.

— Напуснах университета на здрачаване и се прибрах у дома. Когато пристигнах, там нямаше никой. Попитах съседите дали са виждали жена ми и децата ми. Те ми отговориха, че са били арестувани. Отидох в полицейския участък, но те не бяха там и полицаите ми казаха, че няма протокол за техния арест. След това отидох в централата на Египетската служба за сигурност. — Гласът му секна и той погледна към папката пред него. — Чувал ли си за Моста над джаханнам^[3], приятелю? Това е мостът, който всички мюсюлмани трябва да преминат, за да стигнат до рая.

— По-тънък от паяжина и по-остър от меч — отговори Габриел. — Праведните го преминават бързо и биват възнаградени, но грешниците не успяват и падат в огнената геена.

Ибрахим вдигна поглед от папката, видимо впечатлен от познанията му за исляма.

— Аз съм един от малцината нещастници, които в действителност са видели Моста над джаханнам — каза той. — Трябваше да го извървя в онази октомврийска нощ на 1981 година и за съжаление изгубих равновесие.

Алон свали белезниците на Ибрахим и му каза да продължи разказа си.

* * *

Бил отведен в килия и бит безмилостно в продължение на дванайсет часа. Когато побоят най-сетне свършил, бил довлечен в стаята за разпит и изправен пред висш офицер от службата за сигурност, който му заповядал да разкрие всичко, което знае, за подготвените ислямистки терористични операции в района на Ел Миня. Той отговорил честно на въпроса — нищо не знаел за планирани атентати — и незабавно бил върнат в килията, където го били отново и отново няколко дни. Пак бил отведен пред висшия офицер и отново отрекъл да знае нещо за бъдещи нападения. Този път офицерът го завел в друга килия, където една девойка — гола и в безсъзнание — висяла, завързана за ръцете, на кука на тавана. Тя била бита с пръчки и рязана на ивици с бръснач, а лицето й било обезобразено от отоците и кръвта. Отнело му известно време, докато осъзнае, че това е собствената му дъщеря — Джихан.

— Те я свестиха, като й плиснаха няколко кофи студена вода — продължи Фаваз. — Тя ме погледна и в първия момент също не можа да ме познае. Офицерът я шиба диво с камшик няколко минути, след това другите я свалиха от куката и я изнасилиха пред мен. Дъщеря ми ме гледаше, докато тези зверове я малтретираха. Умоляваше ме да й помогна. „Моля те, татко! — повтаряше тя. — Кажи им каквото искат да знаят“. Но аз не можех да ги спра. Нямах какво да им кажа.

Ибрахим силно затрепери.

— Може ли сега да си получа дрехите?

— Продължавай да говориш.

Той потъна в продължително мълчание. За момент Габриел се притесни, че го е загубил, но накрая, след още едно силно потръпване, Фаваз отново заговори:

— Затвориха ме в съседната килия, така че да чувам виковете на дъщеря ми през цялата дълга нощ. Когато за трети път ме заведоха пред офицера от службата за сигурност, му казах всичко, което успях да измисля, за да облекча страданията на детето си. Дадох му трохи от масата си, но тогава това бе всичко, което можех да му дам. Казах му имената на други членове на „Мечът на Аллах“, адресите на апартаменти, където се бяхме срещали. Дадох му имената на студенти от университета, които смятах, че може да са замесени в радикални действия. Казах му каквото искаше да чуе, макар да знаех, че осъждам невинни приятели и колеги на същите мъки, които бях понесъл. Той изглеждаше доволен от признанието ми. Въпреки това, отново ме биха през нощта. След като свършиха, те ме захвърлиха в една килия и ме оставиха да умра. За първи път не бях сам. Там имаше и друг затворник.

— Позна ли го? — попита Алон.

— Накрая — да.

— Кой беше той?

— Шейх Абдула. Той ми цитираше думите на Пророка: „Осланяй се на Бога. Не се предавай“. Облекчаваше болката от раните ми и се молеше за мен през следващите два дни. Днес съм жив благодарение на него.

— А дъщеря ти?

Ибрахим погледна към часовника на Габриел.

— Колко време ми остава, преди да бъда предаден на американците?

Алон свали часовника си и го мушна в джоба на якето си.

— Може ли да ми върнете дрехите сега?

Габриел се наклони назад със стола си и чукна два пъти на вратата.