Даниъл Силва
Агентът (3)

3. Йерусалим

Стигнаха до улица „Наркис“ — тиха, зашумена уличка в центъра на Йерусалим — и спряха пред жилищната кооперация на номер 16. Сградата беше триетажна и почти закрита от извисяващото се в предната градина евкалиптово дърво. Габриел преведе Навот през малкото фоайе и се заизкачва по стълбите. Независимо от дългото си отсъствие, не си направи труда да провери пощенската кутия. Той никога не получаваше писма и името на кутията беше фалшиво. Според административния апарат на Израел, Габриел Алон не съществуваше. Той живееше само в Службата, но дори и там бе временно пребиваващ.

Апартаментът му се намираше на най-горния етаж. Както винаги, Габриел се поколеба, преди да отвори вратата. Стаята, която го посрещна, не приличаше на онази, от която бе излязъл шест месеца по-рано. Тогава тя беше малко, но напълно функционално художествено ателие, а сега бе декорирана в нежно бежови и бели тонове, които родената във Венеция Киара Дзоли обожаваше. Годеницата му вероятно е била много заета, докато го е нямало, за да пропусне да спомене за тази реорганизация при последното си посещение в Италия.

— Къде са нещата ми?

— Държат ги на склад в интендантството, докато си намериш подходящо студио. — Навот се усмихна на притеснението на Алон. — Нали не си очаквал, че жена ти ще живее в необзаведен апартамент?

— Още не ми е жена. — Габриел остави чантата си на новия диван. Изглеждаше скъп. — Къде е тя?

— Не ти ли каза къде я изпратихме?

— Тя приема много сериозно правилата за класифициране на информацията.

— Аз също.

— Къде е тя, Узи?

Навот отвори уста да отговори, но един глас от кухнята го направи вместо него. Той бе познат на Алон, както и възрастният мъж, който се показа минута по-късно, облечен в жълто-кафяви военни панталони и кожено яке, леко скъсано на дясната предница. Главата му имаше формата на куршум и бе плешива, с изключение на ивицата късо подстригана бяла коса, която я обрамчваше. Лицето му бе по-сбръчкано, отколкото го помнеше Габриел, а дебелите стъкла на грозните очила с метални рамки уголемяваха светлосините му очи, които вече бяха загубили своята бистрота. Човекът се подпираше на красив бастун от маслиново дърво. Ръката, опряна на бастуна, изглеждаше така, сякаш бе взета назаем от два пъти по-висок човек.

— В Аржентина — повтори Ари. — Бъдещата ти съпруга е в Аржентина.

— С каква работа е натоварена?

— Наблюдение на известен терорист.

Алон нямаше нужда да пита коя е организацията, към която принадлежи терористът. Отговорът се криеше в самото място на операцията. Аржентина, както и цялата територия на Южна Америка, бе активно поле за действие на хората от „Хизбула“.

— Смятаме, че е въпрос на време „Хизбула“ да се опита да вземе реванш за щетите, които им нанесохме в Ливан. Най-вероятният сценарий е терористична атака. Това, което трябва да разберем, е дали мишената сме ние или нашите поддръжници в Америка.

— Кога ще приключи задачата?

Шамрон уклончиво сви рамене.

— Това е безкрайна война, Габриел. Тя е вечна. Но ти го знаеш по-добре от всекиго от нас, нали? — Стареца докосна лицето на Алон. — Виж дали ще намериш малко кафе. Трябва да поговорим.

* * *

Габриел откри метална кутия с кафе в един шкаф в кухнята. Помириса смляната субстанция и разбра, че кутията е била отворена доста отдавна. Той зареди кафетиерата, постави чайника с вода да заври и се върна във всекидневната. Навот бе потънал в размисъл, взрян в една керамична чиния в края на масата; Шамрон се бе настанил на единия фотьойл и палеше една от своите смрадливи турски цигари. Габриел бе отсъствал цели шест месеца, но в негово отсъствие сякаш нищо не се бе променило, с изключение на мебелировката.

— Няма ли кафе? — попита Стареца.

— След минута ще е готово, Ари.

Шамрон погледна ръчния си часовник от неръждаема стомана. Винаги бе смятал времето за свой враг, но сега може би повече от всякога. „Причината е в бомбения атентат“ — помисли си Алон. Той най-сетне бе принудил Стареца да осъзнае факта, че е смъртен.

— Соломон Роснер е работил за Службата? — попита Габриел.

— Да.

— Откога?

Преди да отговори, Шамрон пусна струйка дим към тавана.

— В средата на 90-те години, по времето на моя втори мандат като шеф, започнахме да осъзнаваме, че Нидерландия ще се окаже проблем за нас в бъдеще. Демографията на страната бързо се променяше. Амстердам бе на път да се превърне в мюсюлмански град. Младежите бяха безработни и гневни, постоянно надъхвани с омраза от своите имами, по-голяма част от които бяха изпратени там и финансирани от нашите приятели от Саудитска Арабия. Имаше доста нападения срещу местната еврейска общност. Отначало бяха дребни неща — счупени прозорци, разбити носове, коктейли „Молотов“. Искахме да се уверим, че тези инциденти няма да се превърнат в нещо по-сериозно. Освен това искахме да разберем дали някой от нашите стари врагове използва Амстердам като оперативна база за по-мащабни атаки срещу израелски цели в Европа. Имахме нужда от очи и уши на място, но нямахме средства за каквато и да било наша операция.

Алон отвори двойната врата, водеща към малката тераса. Ароматът на извисяващото се отпред евкалиптово дърво изпълни жилището.

— И се обърнахте към Роснер?

— Не веднага. Първо опитахме традиционните методи: сътрудничество с НСС — Нидерландската служба за сигурност. Ухажвахме ги месеци наред, но по онова време нидерландците не горяха от желание да работят с нас. След поредния отказ реших, че трябва да проникнем в НСС през задната врата. Шефът на местната ни централа „ухажва“ доста нескопосно представителя на НСС, който отговаряше за наблюдението на мюсюлманската общност, и това провали плановете ни. Навярно си спомняш скандала.

Да, спомняше си го. Случаят се появи по страниците на всички нидерландски и израелски вестници. Между външните министри на двете страни бяха разменени остри думи и ядни закани за експулсиране.

— Когато бурята утихна, реших да опитам отново. Но този път избрах различна мишена.

— Роснер — вметна Алон и Шамрон кимна утвърдително.

— Той следеше какво се говори в джамиите, когато никой друг в Амстердам не обръщаше внимание на мръсотията, която се изливаше по интернет каналите, и когато всички извръщаха очи. В много случаи Роснер предоставяше на полицията информация, благодарение на която бяха предотвратени актове на насилие. Освен това по една случайност се оказа евреин. Що се отнася до Службата, професорът бе отговорът на нашите молитви.

— Кой го вербува?

— Аз — отвърна Ари. — След скандала с НСС не бях склонен да се доверя на никого другиго.

— Освен това — вметна Габриел, — няма нищо, което да обичаш повече от доброто вербуване.

В отговор Шамрон му отправи изкусителна усмивка — същата, която бе използвал в онзи горещ септемврийски следобед на 1972 година, когато бе дошъл да го види в художествената академия „Бетсал’ел“ в Йерусалим. Габриел беше обещаващ млад художник, а Ари бе нахакан оперативен агент, който току-що бе получил нареждане от министър-председателя Голда Мейер да издири и убие членовете на организацията „Черният септември“, извършили Мюнхенското клане^[1]. Операцията бе наречена „Божи гняв“, но в действителност беше „Габриелов гняв“. От дванадесетте ликвидирани от Службата терористи на „Черният септември“ шестима бяха застреляни в упор от Алон с 22-калибровата му берета.

— Отлетях за Амстердам и заведох Роснер на вечеря в тихо ресторантче, гледащо към река Амстел. Разказах му истории от миналото: Войната за независимост, залавянето на Айхман. Същите истории, които ти и Узи сте чували хиляди пъти. В края на вечерта сложих договора на масата. Той го подписа без уговорки.

Шамрон бе прекъснат от внезапното изсвирване на чайника. Алон отиде в кухнята и приготви кафето. Върна се и постави кафетиерата на малката масичка заедно с три чаши и захарница. Навот го изгледа неодобрително.

— По-добре сложи нещо отдолу — каза той. — Ако останат кръгли петна, Киара ще те убие.

— Ще поема този риск, Узи. — Габриел погледна към Шамрон. — Кой му плащаше? Ти, предполагам.

— Роснер беше мое творение — отговори Ари леко отбранително. — Естествено нямах желание да прехвърля разходите другиму. Дадох му малко пари да си наеме помощник и когато имаше да докладва нещо, отивах да се видя с него.

— В Амстердам?

— Никога — отговори Шамрон. — Обикновено се срещахме от другата страна на границата, в Антверпен.

— А когато изтече вторият ти мандат в Службата?

— Запазих си някои занимания, за да избегна старческото слабоумие. Роснер бе едно от тях. Другото беше ти, разбира се. Не можех да те поверя на никого другиго. — Ари си сипа лъжичка захар в кафето и бавно го разбърка. — Когато започнах работа като главен съветник по сигурността на министър-председателя, трябваше да се откажа от грижата за Роснер. — Погледна към Навот. — Поверих го на Узи. В крайна сметка той беше нашият западноевропейски катса.

— И твое протеже — добави Алон.

— Задачата не беше тежка — обади се Навот. — Ари бе свършил всичко. Трябваше само да приемам докладите на професора. Преди година и половина той ми даде къс самородно злато. Според негов източник, мюсюлманската общност — свързана с Ал Кайда терористична единица, действаща в Амстердам, се бе сдобила с ракета „Стингър“ и планираше да свали пътнически реактивен самолет на „Ел Ал“ при кацането му на летище Схипхол. Онази вечер ние отклонихме полета за Брюксел и подшушнахме информацията на нидерландците. Те арестуваха четирима мъже, седящи в кола, паркирана в края на пистата. В багажника откриха противовъздушна ракета, внесена тайно в Амстердам от Ирак.

— Как е узнал Роснер за този заговор?

— Имаше си източници — рече Шамрон. — Много добри източници. Опитвал съм неведнъж да го убедя да ни ги прехвърли, но той винаги отказваше. Казваше, че те говорят с него, защото не е професионалист. Е, не беше точно така, но никой в Нидерландия не го знаеше.

— Сигурен ли си в това? — попита Габриел. — Убеден ли си, че той не е загинал заради връзката си с нас?

— За съжаление, твърде много хора в Амстердам желаеха неговата смърт. Някои от най-популярните джихадски имами в града открито призоваваха да се появи някой доброволец. Най-накрая намериха своя човек в лицето на Мохамед Хамза — бояджия от Северен Амстердам, който по случайност работел на строеж от другата страна на улицата, срещу дома на Роснер. След ареста на Хамза амстердамската полиция намери видеокасета в апартамента му. Била е заснета сутринта, в която загина професорът. На нея Мохамед спокойно казва, че това е денят, в който ще убие евреина.

— И каква поръчка искаш да изпълня за теб в Амстердам?

Навот и Шамрон се спогледаха. Ари остави Узи да отговори. В крайна сметка той беше шефът на отдел „Специални операции“.

— Искаме да отидеш в Амстердам и да унищожиш архива на Роснер. Естествено ще ни се да се доберем до имената на всички онези „златни“ източници, но преди всичко трябва да се увериш, че там няма нищо, което би могло да го свърже с нас.

— Би било много неприятно, ако връзките ни със Соломон излязат наяве — добави Шамрон. — Освен всичко друго, ще ни бъде ужасно трудно да вербуваме саяни от еврейските общности по света. Ние сме малка служба. Не можем да функционираме без тях.

Саяним бе световната мрежа от евреи, доброволни помощници на Службата. Сред тях имаше банкери, които снабдяваха агентите на Службата с пари в брой при спешни случаи; лекари, които ги лекуваха тайно, когато бяха ранени; хотелиери, които им предоставяха стаи под фалшиви имена, и агенти за отдаване на коли под наем, които им осигуряваха непроследими автомобили. По-голямата част от саяните бяха вербувани и подготвени от самия Шамрон. Той говореше с любов за тях, наричайки ги „тайния плод на диаспората“.

— Това може да влоши положението в Нидерландия, което бездруго е критично — вметна Габриел. — Соломон Роснер беше един от най-известните критици на войнствения ислям в Европа. Ако някога излезе наяве, че е бил наш платен говорител, еврейската общност в Нидерландия ще бъде изложена на огромен риск.

— Не съм съгласен с това определение — рече Шамрон, — но мнението ти е взето под внимание.

— Как се очаква да вляза в кабинета на Роснер?

Този път отговори Навот:

— Преди около година, когато заплахите срещу професора зачестиха и ставаха все по-яростни, разбрахме, че трябва да разработим план за действие при непредвидени обстоятелства. Роснер каза на асистентката си — млада жена, която се казва Софи Вандерхаус, в случай че умре, да се свърже с господин Рудолф Хелер и да следва стриктно неговите инструкции.

Хер Рудолф Хелер, финансов инвеститор от Цюрих, беше едно от многото фалшиви имена на Шамрон.

— Снощи се свързах със Софи — намеси се Ари. — Казах й, че мой колега ще пристигне в Амстердам утре следобед и трябва да му осигури пълен достъп до книжата на професор Роснер.

— Утре следобед?

— Има самолет на „Ел Ал“, който излита от „Бен Гурион“ в шест и четиридесет и пет сутринта и каца в Амстердам в два часа. Софи ще те чака в четири пред ресторант „Дулен“.

— Преглеждането на документацията на професора може да ми отнеме дни.

— Така е — съгласи се Шамрон, сякаш се радваше, че не му се налага да се занимава с това. — Ето защо реших да ти изпратя помощник. Той е в Европа по лични дела. Ще бъде там, когато пристигнеш.

Алон вдигна чашата с кафе до устните си и погледна Ари над ръба.

— А какво стана с обещанията, които дадохме на европейските служби за сигурност? Със спогодбата, която подписахме, за да свалят всички обвинения и съдебни преследвания срещу мен?

— Имаш предвид споразумението, което ти забранява да действаш на европейска територия, без да си получил разрешение от службата за сигурност на съответната страна?

— Да, точно него.

Тримата мъже запазиха съзаклятническо мълчание. Бяха много добри в даването на обещания, които нямаха намерение да спазват. Злоупотребяваха с паспорти, вербуваха агенти от съюзнически разузнавателни служби и служби по сигурността и редовно провеждаха операции на чужда територия, което бе забранено от дългосрочни договори. Правеха всичко това, защото нямаха друг избор, защото бяха заобиколени от врагове, които не се спираха пред нищо, за да ги унищожат, и защото останалата част от света, заслепена от своята омраза към ционизма и евреите, не им позволяваше да се защитават с цялата сила на военната си мощ. Лъжеха всички и се чувстваха истински спокойни само в собствената си компания.

— Ти не отиваш зад желязната завеса — каза накрая Шамрон. — С подходящо прикритие и малко работа по доста известното ти лице, няма да имаш проблем да влезеш в страната. Новите възможности за пътуване в Европа улесниха живота на агентите от Службата, но за съжаление — и този на терористите. Осама бен Ладен би могъл да живее в къща на брега на Северно море и нидерландците никога да не узнаят това.

Навот отвори дипломатическото си куфарче и извади старомоден плик. Службата бе една от най-напредналите в технологично отношение, но все още използваше пликове от дните, когато в Израел нямаше телевизия.

— Задачата е краткосрочна — заяви Ари. — Ще си бъдеш у дома за уикенда. Кой знае? Може и жена ти да се прибере.

— Все още не ми е жена.

Габриел взе плика от Навот. Краткосрочна задача, помисли си той. Звучеше чудесно, но нереалистично.