Даниъл Силва
Агентът (20)

20. Военновъздушна база „Андрюс“

събота, 14:17 ч.

— Все пак чия беше тази блестяща идея? — попита Сара Банкрофт. — Твоя или на Ейдриън?

Габриел погледна към жената, седяща срещу него в пасажерската кабина на самолета на ЦРУ „Гълфстрийм-4“. Имаше дълга до раменете руса коса, бяла като алабастър кожа и сини като безоблачно лятно небе очи. Така, както бе облечена в момента, с кашмирения си пуловер, елегантните избелени дънки и кожени ботуши, тя бе опасно привлекателна.

— Определено бе на Ейдриън.

— Ти, разбира се, отхвърли предложението.

— Напълно.

— А защо отстъпи?

— Трябваше да избирам между тъпак от тайните служби и теб. Естествено избрах теб.

— Хубаво е човек да знае, че е желан.

— Не исках никого. Ейдриън настоя да включим някого от Управлението и ти беше оптималният вариант. В крайна сметка ние те обучихме. Познаваш част от персонала и знаеш как действаме. Знаеш разликата между бодел и агент невиот. Говориш езика ни. — Той се намръщи. — Е, почти. Фактът, че не знаеш добре иврит, е донякъде предимство. Това означава, че все още можем да говорим за теб зад гърба ти.

— Мога да си представя нещата, които са били казани за мен.

— Бъди сигурна, че са само комплименти, Сара. Ти беше най-бързо усвояващият човек, когото сме виждали. Но и винаги сме смятали, че ще се справиш. Това бе основната причина да изберем теб.

В действителност Ейдриън Картър я бе избрал. Ти открий картината — бе казал той. — Аз ще осигуря момичето. Картината, която Габриел бе намерил, беше изгубен шедьовър на Ван Гог, наречен „Маргьорит Гаше пред тоалетката си“. След смъртта на Винсент тя бе попаднала в частната колекция на парижки адвокат. Картър пък бе успял да открие свой собствен изгубен шедьовър — завършила в Европа специалистка по история на изкуството, владееща няколко езика, която работеше като куратор в музея „Филипс Кълекшън“ във Вашингтон. Алон я бе използвал, за да проникне в бизнес антуража на саудитски милиардер, финансиращ терористите — Зизи ал Бакари, и оттогава животът й се бе променил завинаги.

— Знаеш ли, Габриел, ако не греша, това е първият комплимент, който получавам от теб. По време на подготовката ми за операцията „Ал Бакари“ ти почти не говореше с мен. Остави ме в ръцете на твоите инструктори и останалите членове на екипа ти. И защо беше това? — Тъй като не получи отговор, тя сама отговори на въпроса си: — Може би трябваше да запазиш дистанция. Иначе нямаше да можеш да ме изпратиш в лагера на Зизи. Кой знае? Може би си ме харесвал малко повече.

— Чувствата ми към теб бяха чисто професионални, Сара.

— Не съм казала нищо друго. — Тя замълча за момент. — Знаеш ли, след края на операцията всички ужасно ми липсвахте. Бяхте първото истинско семейство, което съм имала. — Поколеба се и добави: — Дори и ти ми липсваше, Габриел.

— Аз едва не станах причина да те убият.

— О, стига! — Сара сведе поглед и допря върховете на пръстите си, по които нямаше пръстени. — Вината не беше твоя. Аз бях виновна. Операцията беше много добра. Ще ти издам една малка тайна. Управлението не е толкова добро като вашата Служба. Нашите операции са като от тухли и хоросан. Вашите са като… — Замълча, търсейки подходящата дума, после добави: — … като изкуство. Те напомнят картините на дядо ти.

— Дядо ми е немски експресионист — възрази Габриел. — Някои от картините му са доста хаотични и пламенни.

— Такива са и вашите операции.

Сара се облегна на седалката си и подпря единия си крак на облегалката за ръце пред Алон. В паметта на Габриел проблесна спомен: Сара с черна абая^[1], прикована с белезници към масата на инквизитора в една хижа в швейцарските планини.

— Пак ме гледаш по онзи начин — каза тя.

— По кой начин?

— Така, както гледаше картината на Ван Гог, която продадохме на Зизи. Разглеждаше Маргьорит Гаше и мен по един и същи начин. Оценяваш ме. Гледаш за олющвания и драскотини. Питаш се дали платното може да се върне към живот, или не може да се реставрира.

— И какъв е отговорът?

— Платното е добре, Габриел. Не се нуждае от никаква реставраторска намеса. Всъщност е годно да бъде изложено и така.

— Вече не сънуваш кошмари? Нямаш сеанси с психотерапевтите на Управлението?

— Не стигнах дотам. — Тя отново сведе поглед, сякаш някаква сянка мина пред очите й. — Никой в Лангли не знае по-добре от мен какво преживява Елизабет Холтън. Може би затова Ейдриън е избрал мен за тази задача. Той е бивш оперативен агент. Знае как да манипулира хората.

— Забелязах това.

Сара го погледна отново.

— Е, къде ще ходим?

— Първо ще се отбием за малко в Тел Авив, за да събера екипа си. После ще отидем в Амстердам, за да си поговорим с един човек, който ще ни помогне да открием Елизабет Холтън.

— Познавам ли го?

— Вероятно не.

— Разкажи ми за него — предложи тя.

Габриел й каза всичко.

* * *

Те пристигнаха на булевард „Цар Саул“ в Тел Авив малко след зазоряване на следващата сутрин. Габриел се отби в Оперативния отдел, за да вземе снимките, направени от Ели Лавон при първото му наблюдение, и прочете докладите от Амстердам, после поведе Сара по коридора в сутерена към стая 456В. Дълги години тя бе служила за склад, където се изхвърляха стари мебели и излезли от употреба компютри, и понякога бе използвана от нощната смяна за любовни срещи. Сега бе известна в цялата централа като Леговището на Габриел. На вратата бе залепен пожълтял лист, на който бе написано на иврит с изящния почерк на Алон: Временна комисия за проучване на терористичните заплахи в Западна Европа. Табелката бе свършила добра работа при две бурни операции. Габриел реши да я остави засега.

Той набра комбинацията за отключване на бравата, светна флуоресцентните лампи и влезе. Стаята изглеждаше точно както я бе оставил преди година. Едната стена бе покрита със снимки от наблюдения, на другата имаше диаграма на глобална бизнес империя, третата представяше колекция от репродукции на картини на импресионисти. Черната дъска на Алон стоеше изоставена в ъгъла, на чистата й повърхност се виждаше само едно име: Сара Банкрофт. Тя го последва колебливо, сякаш влизаше в забравена стая от детството, погледът й се спря на снимките: Зизи ал Бакари с глезената му дъщеря Надия; адвокатите му от „Абдул и Абдул“, завършили в Америка; швейцарският му банкер хер Верли; шефът на охраната му Бен Талал; неговият личен френски треньор и главен мъчител на Сара Жан-Мишел. Тя се обърна и погледна Габриел.

— Оттук ли си планирал всичко?

Той кимна. Младата жена огледа стаята с недоверчиво присвити очи.

— Очаквах нещо по-… — Замълча за момент и добави: — … нещо по-впечатляващо.

— Това е Службата, а не Лангли, Сара. Правим нещата по старомодния начин.

— Очевидно. — Тя погледна към черната дъска. — Не съм виждала такава дъска, откакто бях в началното училище.

Габриел се усмихна, после се зае да сваля от стените останките от операцията „Ал Бакари“. В това време започнаха да пристигат останалите членове на екипа му. Не бяха нужни никакви представяния, защото Сара ги познаваше и обожаваше до един. Първи дойде Йоси — висок оплешивяващ интелектуалец от отдел „Проучване“, който бе изучавал древни езици в Оксфордския университет и все още говореше иврит с ясно изразен британски акцент. След това дойде Дина Сарид от Историческия отдел — истински енциклопедист по въпросите на тероризма, която можеше да посочи точното време, мястото и броя на жертвите на всеки терористичен акт, извършен срещу Израел, без нарочна справка с източниците. Десет минути по-късно пристигна Яков — кален в битките офицер от отдела по арабските въпроси на Шабак, последван от Римона — капитан от израелската армия, която работеше като аналитик за израелското военно разузнаване. Вечно печалният универсален оперативен сътрудник Одед, който бе специалист по отвличанията, дойде в осем часа, носейки закуска за всички, а слабичкият Мордекай, който се оправяше с всякаква електроника, се довлече петнайсет минути по-късно с вид на човек, който не е спал предишната нощ. Последен дойде Михаил — сивоок екзекутор от руски произход, който без чужда помощ бе елиминирал половината от терористичната инфраструктура на „Хамас“ и палестинския „Ислямски Джихад“. Сара бе жива благодарение на него и отличната му стрелба. Тя го целуна по бузата, докато Габриел отиде в предната част на стаята и забоде снимките, направени от Лавон, на таблото.

— Виждам, че всички вече са тук — каза той. — Време е да се залавяме за работа. Това е човекът, който ще ни отведе до Елизабет Холтън. Той е един от основателите на „Мечът на Аллах“ и сега живее в Амстердам. Ще го накараме да изчезне яко дим, после ще го изстискаме докрай. Налага се да работим бързо и да не правим никакви грешки.

* * *

Службата се гордееше със способността си да импровизира в кризисни моменти, но дори и прехвалената институция се огъна пред трудните искания на Габриел. Най-голямата му грижа бяха безопасните квартири и интендантството, което поддържаше и купуваше имуществото на Службата, беше най-упоритият му опонент. За разлика от градове като Париж, Лондон и Рим, където Службата разполагаше с десетки безопасни апартаменти, в Амстердам тя нямаше налични сигурни квартири. Това означаваше, че трябва бързо да бъдат закупени такива, и то на свободния пазар — нещо, което прочутото с предпазливостта си интендантство не обичаше да прави. До десет часа те бяха взели на шестмесечен лизинг двустаен апартамент край канала Херенграхт, а до единайсет бяха осигурили луксозна плаваща къща, наречена „Хелен“, на канала Принсенграхт. Оставаше само да се намери място за разпита. Алон се нуждаеше от нещо голямо, което да побере целия му екип, и достатъчно усамотено, така че присъствието им да остане незабелязано. Той имаше предвид един имот — изоставена вила край Олденбург, която бяха използвали по време на операцията „Божи гняв“ — и в крайна сметка успя да го изтръгне от лапите на интендантството.

След като то капитулира, останалото се подреди като домино. До обяд от отдел „Пътувания“ бяха наели няколко коли, които не можеха да бъдат проследени, а до един часа от отдела за промяна на самоличността бяха намерили достатъчно „чисти“ паспорти, така че всеки член от екипа да може да пътува като европеец. От Финансовия отдел отначало се стреснаха от искането на Габриел — куфарче, пълно с дребни пари в брой, но в един и половина той инсценира нещо като въоръжен обир и след десет минути напусна отдела, носейки красиво дипломатическо куфарче, пълно с петдесет хиляди долара и петдесет хиляди евро в употребявани банкноти.

Към средата на следобеда първите членове на екипа му тихо се измъкнаха от булевард „Цар Саул“ и се отправиха към летище „Бен Гурион“. Одед, Мордекай и Римона излязоха в три и половина и се качиха на самолет за Брюксел. Йоси, Яков и Дина излетяха час по-късно със самолет на „Луфтханза“ за Франкфурт. Последни тръгнаха Габриел и Сара, но малко след осем часа вече заемаха местата си в първа класа на вечерния полет на „Ел Ал“ за Париж. Докато останалите пътници се качваха в самолета, Габриел позвъни на Киара, за да й каже, че е бил в страната и отново я напуска. Тя не попита къде отива. Не й трябваше да знае.