Даниъл Силва
Агентът (28)

28. Париж

вторник, 9:25 ч.

Интервюиращият от Франс 2 разгръщаше листовете с бележките си — знак, че времето изтича. Професорът по ислямистика от Американския университет в Кайро Юсуф Рамадан, който от четиридесет и осем часа се намираше във френската телевизия, разбра, че трябва да побърза със заключението си.

— … затова мисля, че най-голямата опасност от тази криза е да се разпространяват лъжи не тук, в Европа, а в Египет — заяви той на безупречен френски. — Според мен службата за сигурност на египетския режим реагира доста сурово и ако това й поведение продължи, твърде вероятно е да предизвика ответна реакция, която може да застраши стабилността на самия режим.

Заинтригуван от коментара на своя гост, интервюиращият пренебрегна инструкциите на програмния директор да приключва.

— Обвинявате египетското правителство, че прилага изтезания ли, професор Рамадан?

— Методите на египетската полиция и службата за сигурност са добре известни — отговори Юсуф. — Бъдете сигурен, че те използват мъчения и други неприемливи методи, за да помогнат на американците да намерят дъщерята на посланика.

— Както винаги, провокирате размисли, професор Рамадан. Надявам се, че ще ни гостувате отново, за да ни помогнете да анализираме тези събития.

— За мен ще е удоволствие — отговори Юсуф, като топло се усмихна пред камерата.

Водещият уведоми зрителите, че Франс 2 ще продължи да отразява кризата след прекъсването за реклами, после подаде ръка на Рамадан и му благодари от свое име, задето се е съгласил да участва в предаването. Юсуф стана от стола си и бе изведен от студиото от една млада асистентка на режисьора. Пет минути по-късно той се качи в ситроена, който го чакаше отвън на кея „Анри дьо Франс“. Погледна часовника си. Беше девет часът и двайсет и пет минути. Мъжете и жените във Франс 2 не подозираха какви изненади ги очакваха същата сутрин.

* * *

В същия момент един черен „Мерцедес-Бенц S600“ спря бавно до тротоара пред терминала за пристигащи на летище Клотен в Цюрих. Мъжът, който излезе от задната врата, донякъде напомняше колата — с тясна глава и доста широк в областта на корема, за по-голяма устойчивост. Носеше италиански костюм, кашмирено палто и скъп на вид голям кожен куфар. Пред входа бе застанал швейцарски полицай с автомат на гърдите. Добре облеченият мъж му кимна учтиво, минавайки край него, и влезе в терминала.

Той спря за момент и се загледа в таблото с разписанието на заминаващите самолети. Билетът във вътрешния джоб на сакото му беше за тазсутрешния полет на „Юнайтед Еърлайнс“ до летище „Дълес“. Беше го купил въпреки факта, че нямаше валидна виза. Това беше без значение: той нямаше намерение да ходи в Америка, нито да се качва на борда на самолета. Мъжът беше шахид, мъченик, и пътуването, което се канеше да предприеме, нямаше нищо общо с летенето.

След като установи кои са гишетата за регистриране за полета, шахидът тръгна през бляскавия модерен терминал, като дърпаше куфара след себе си. Този куфар бе претърпял някои видоизменения, за да отговаря на специфичните потребности. Стените и колелцата му бяха подсилени, за да издържат на по-голям товар, а бутонът на телескопичната му дръжка бе трансформиран в детонатор. „Петкилограмов тротилов еквивалент“, беше казал инженерът. Едно леко натискане — само това бе необходимо за началото на пътуването му.

На няколко метра от зоната за чекиране на „Юнайтед Еърлайнс“ стоеше цивилен охранител и проверяваше билетите и паспортите. Зад него чакаха на опашка няколко дузини пътници, най-вече американци. Тъй като нямаше виза, шахидът не можеше да се приближи до жертвите си отвъд периметъра на охранителя. Въпреки това, те щяха да изгубят живота си. Заедно с петдесетте килограма експлозив, куфарът съдържаше хиляди лагерни сачми и пирони. Стоящите на опашка неверници скоро щяха да бъдат превърнати в кървави парчета плът. „Ще бъде хубава гледка“ — помисли си той. Само се надяваше след смъртта му душата му да се задържи малко над терминала, за да може да я види.

Охранителят приключи с прегледа на пътните документи на една американка, придружена от две малки деца, и махна на шахида да се приближи. Той направи, както му бе наредено, и подаде на мъжа билета и паспорта си.

— Египтянин? — попита охранителят с едва прикрито подозрение.

— Точно така.

— Имате ли виза за пътуване до Съединените щати?

— Казаха, че не ми е нужна виза.

— Кой ви го каза?

— Аллах — отговори арабинът.

Охранителят посегна към радиостанцията си.

Шахидът сложи палеца си върху детонатора. Петкилограмов тротилов еквивалент. Раят…

* * *

Макар и да не знаеше, шахидът, който се взриви на летище Клотен, не беше сам. Същата сутрин още двама атентатори самоубийци бяха изпратени на европейски летища: единият в мадридското Барахас, а другият във виенското Швехат — и всички бяха инструктирани да натиснат детонаторите си по едно и също време. Мъченикът в Мадрид закъсня с една минута, но другарят му във Виена взриви бомбата си точно в 9:35 часа централноевропейско време. По-късно разследващите детективи в Австрия щяха да установят, че по причини, известни само на него, мъченикът се бе отбил в едно кафене на летището и бе изпил последното си виенско кафе, преди да се изстреля към рая.

Юсуф Рамадан разбра за бомбените атентати в 9:38 часа, докато стоеше заклещен в сутрешния трафик по булеварда край Сена. Новината му съобщи не Абу Муса, а асистентката на режисьора от Франс 2, която малко преди това го бе извела от сградата. Изглежда, телевизионният канал планираше да отрази пространно атентатите и се питаха дали професор Рамадан би прекарал деня като платен консултант и коментатор. Той веднага се съгласи, без да си направи труда да попита за хонорара, и след десет минути отново се настани на стола си в студиото.