Даниъл Силва
Агентът (4)

4. Амстердам

— Вашето име, моля? — попита администраторката от рецепцията на хотел „Европа“.

— Кивер — отговори Габриел на английски с немски акцент. — Хайнрих Кивер.

— А, да. Стаята ви е готова. — В гласа й се долови искрена изненада. — Има съобщение за вас, хер Кивер.

Алон, играещ ролята на изморен от пътуването бизнесмен, пое с досада малкото листче. В него пишеше, че колегата му от „Хелер Ентърпрайсис“ в Цюрих вече се е регистрирал в хотела и очаква обаждането му. Габриел прибра листчето в джоба на кашмиреното си палто. Момичетата от отдела за промяна на самоличността не бяха жалили средства за гардероба му.

— Апартаментът ви е на шестия етаж. Той е един от най-луксозните в нашия хотел. — Администраторката му подаде електронна карта и изреди дълъг списък с предлаганите от хотела услуги, от които той нямаше намерение да се възползва. — Желаете ли помощ за багажа?

Алон погледна към пиколото. Мършавият младеж изглеждаше така, сякаш бе прекарал обедната си почивка в някое от прословутите амстердамски „кафяви кафенета“.

— Мисля, че ще се справя и сам, благодаря.

Влезе в очакващия го асансьор и се качи до шестия етаж. Вратата на апартамент 612 се намираше в дъното на коридора, в малка самостоятелна ниша. Габриел прокара пръсти по касата на вратата и затаи дъх, докато поставяше електронната карта в ключалката. Стаята, в която влезе, не предлагаше кой знае какъв лукс, макар че гледката към къщите край река Амстел бе една от най-хубавите в града. Бутилка шампанско се потеше в кофичка с лед на малката масичка. Написаното на ръка послание гласеше: Добре дошли отново в „Европа“, хер Кивер. Това бе странно, защото, доколкото си спомняше, хер Кивер никога не бе отсядал тук.

Той извади нокията си от джоба на палтото. Беше истински телефон, но имаше някои опции, с които не разполагаха търговските модели, като устройството за улавяне на сигнали и електронни импулси на скрити микрофони. Вдигна апарата пред лицето си и прекара следващите пет минути в бавно обхождане на стаите, като следеше енергометъра. Доволен, че в апартамента няма „бръмбари“, Габриел проведе второ изследване, този път за наличието на бомби и други взривни устройства. Едва тогава вдигна слушалката на телефона на нощното шкафче и набра номера в стая 611.

— Тук съм — каза на немски и затвори.

След минута някой почука на вратата. Мъжът, който влезе, беше с няколко години по-стар от него, дребен, с рядка и рошава прошарена коса и живи кафяви очи. Изглеждаше така, сякаш носеше всичките си дрехи едновременно: класическа риза с широка вратовръзка, плетена вълнена жилетка и смачкано сако от туид.

— Прекрасна квартира — каза Ели Лавон. — По-добра е от пансиона, където бяхме отседнали в Рим в нощта преди убийството на Цвайтер през седемдесет и втора година. Спомняш ли си го, Габриел? Боже мой, какво бунище беше.

— Тогава се представяхме за студенти — напомни му Алон. — Вече не можем да се правим на такива. Предполагам, че това е едно от малкото предимства на остаряването.

Лавон се усмихна едва доловимо и се отпусна уморено на фотьойла. Дори за Габриел, който го познаваше от над трийсет години, понякога бе трудно да си представи, че този дребен придирчив хипохондрик е най-добрият майстор в проследяването, който Службата беше отгледала. За първи път бяха работили заедно по операцията „Божи гняв“. Археолог по образование, Ели беше айн — проследяващ агент. Когато екипът се разпадна, той се бе установил във Виена и бе открил малко бюро за разследвания на събития, случили се по време на войната. Работейки с ограничен бюджет, Лавон бе успял да проследи плячкосани еврейски вещи на стойност милиони долари и бе изиграл съществена роля за разкриването на тайни есесовски сметки с милиарди долари в швейцарски банки и уреждането на тяхното прехвърляне в Израел. Наскоро се бе върнал в родината си, където преподаваше библейска археология в Еврейския университет. В свободното си време обучаваше агентите в Академията на изкуството на физическото проследяване. Нито един вербуван от Службата човек не влизаше в действие, преди да е прекарал няколко дни с великия Ели Лавон.

— Маскировката ти е доста успешна — заяви Ели с професионално възхищение. — За момент дори аз не можах да те позная.

Габриел погледна отражението си в огледалото на тоалетката. Носеше очила с черни рамки, контактни лещи, които променяха зелените му очи в кафяви, и фалшива козя брадичка, която подчертаваше тясното му лице.

— Аз бих добавил малко повече бели коси — допълни Лавон.

— Вече си имам достатъчно — отвърна Алон. — Как се озова тук?

— Бях на конференция в Прага, където изнесох лекция за разкопките на Тел Мегидо. Когато слизах от подиума, мобилният ми телефон иззвъня. Не можеш да познаеш кой беше.

— Повярвай ми, Ели, мога.

— Чух онзи глас, гласа на Бога с убийствен полски акцент, който ми каза веднага да напусна Прага и да отлетя за Амстердам. — Лавон бавно поклати глава. — Шамрон няма ли да се залови с нещо по-подходящо за неговата възраст, вместо да се тревожи за някакъв мъртъв саян? Да благодари на съдбата, че той самият е жив. Би трябвало да се наслаждава на малкото оставащи му години на тази земя, а вместо това се е вкопчил в Службата като удавник за спасителен пояс.

— Роснер е бил негов саян — каза Габриел в защита на Ари. — Сигурен съм, че се чувства донякъде отговорен за смъртта му.

— Можеше да остави Узи да се оправя с това. В крайна сметка той е имал грижата за професора години наред. Но Шамрон не му се доверява напълно, нали, Габриел? Стареца иска теб в „Специални операции“, а не Навот, и няма да се успокои, докато ти не заемеш ръководния пост. — Ели дръпна ръкава на сакото си и погледна часовника. — Софи Вандерхаус ни чака. Как смяташ да й се представиш?

— Тя е интелигентна жена. Подозирам, че вече се досеща за истинския произход на хер Хелер, както и защо Роснер се е срещал с него извън страната.

Лавон се намръщи.

— Трябва да ти призная, че не горя от нетърпение да се заема с тази работа. Предполагам, че си има ритуал за тези неща: когато агентите умират, тайните им трябва да бъдат погребани с тях. Това е нещо като тахара — обредното изкъпване на мъртъвците. Следващия път може да е някой от нас.

— Ели, обещай ми нещо.

— Всичко, което поискаш.

— Обещай ми, че ако се случи нещо с мен, ти ще погребеш моите тайни.

— За мен ще бъде чест. — Лавон потупа джоба на сакото си. — О, замалко да забравя. Като кацнах тази сутрин на летището, боделът ми даде това за теб.

Боделите бяха куриери на Службата. Предметът, даден на Ели, беше деветмилиметрова берета. Габриел я взе и я затъкна под колана на панталоните си на кръста.

— Не смяташ да носиш това, нали?

— Имам врагове, Ели… много врагове.

— Соломон Роснер също е имал.

— И един от тях може би още броди около къщата му.

— Просто се опитай да не убиваш никого, докато сме в Амстердам. Труповете имат свойството да развалят инак спокойните командировки.

* * *

Започваше да се стъмва, когато Габриел излезе от хотела. Той зави надясно и пое по тясната уличка, следван от Лавон, който вървеше на няколко крачки зад него, докато стигна до един железен мост. На отсрещната страна се намираше ресторант „Дулен“. Той отново бе отворен и на мястото, където бе стоял Соломон Роснер по време на убийството му, имаше висока купчина лалета. Нямаше опечалени или протестиращи, които да осъждат ритуалното клане на своя сънародник, само едно знаме висеше от фасадата на ресторанта и на него пишеше: Един Амстердам, един народ. Алон се спря там за минута, размишлявайки върху значението на странния лозунг, когато чу зад гърба си женски глас:

— Гледам го от два дни и все още не знам какво означава.

Той се извърна. Думите бяха казани от жена около трийсетте с пясъчноруса коса и бледосини очи, в които се четеше интелигентност.

— Аз съм Софи Вандерхаус. — Тя протегна ръка и добави педантично: — Асистентката на професор Роснер. — Пусна ръката му и се загледа в импровизирания мемориал. — Доста вълнуващо, не мислите ли? Сега нидерландската преса го представя като герой. Жалко, че не бяха толкова пламенни в оценките си, когато беше жив. Години наред го нападаха само защото имаше смелостта да казва неща, които те бяха решили да игнорират. Според мен те са съучастници в убийството му. Виновни са колкото и екстремистките имами, които надъхаха с омраза Мохамед Хамза. — Жената се обърна към Габриел: — Елате. Къщата е насам.

Двамата поеха заедно по улица „Сталстраат“. Алон погледна през рамо и видя Лавон да тръгва след тях.

— Изминаха три дни от убийството му — продължи Софи, — но нито един мюсюлмански лидер не си направи труда да осъди този акт. Всъщност използваха възможността, която пресата им предостави, да стоварят вината върху него. Къде са така наречените умерени мюсюлмани, за които четем по вестниците? Съществуват ли изобщо, или са плод на нашето въображение? Ако някой дръзне да каже нещо оскърбително за пророк Мохамед, нашите сънародници мюсюлмани, изпълнени със свещен гняв, се изсипват на улиците и ни заплашват с обезглавяване. Но ако някой от техните извърши убийство в името на Пророка…

Гласът й секна от възмущение. Габриел довърши мисълта:

— … тишината е оглушителна.

— Добре казано. Но вие не сте дошли в Амстердам да слушате моите проповеди. Предстои ви работа. — Софи го погледна внимателно, докато вървяха един до друг по тясната улица. — Знаете ли, хер Кивер, точно преди година професор Роснер за пръв път ми спомена за връзките си с човек на име Рудолф Хелер и какво трябва да направя, ако се случи нещо с него. Излишно е да казвам, че се надявах този ден никога да не дойде.

— Доколкото разбирам, вие и професорът сте били много близки.

— Той ми беше като баща. След като се дипломирах, имах десетки други предложения за работа — с доста подобри заплати от тази на Центъра за изследване на европейската сигурност, но аз избрах да работя за професор Роснер.

— Историчка ли сте?

Тя кимна утвърдително.

— Защитих дисертация на тема „Влиянието на холокоста върху следвоенното нидерландско общество“. Научих, че ние, нидерландците, имаме обичая да се поддаваме на влиянието от кръвожадни идеологии, били те националсоциализъм или ислямски фашизъм. Исках да помогна да се прекъсне този порочен кръг. И работата за професор Роснер ми предостави тази възможност. — Софи отметна един непокорен кичур от челото си и изгледа сериозно спътника си. — Бях до него пет години, хер Кивер. Споделях както подигравките, така и заплахите. И смятам, че това ми дава право да ви задам няколко въпроса.

— Боя се, че задаването на твърде много въпроси за това кой съм и защо съм тук ще направи живота ви още по-сложен и опасен, отколкото вече е.

— Ще ми позволите ли да изкажа една хипотеза?

— Щом настоявате.

— Не вярвам, че хер Рудолф Хелер е швейцарец. И още по-малко, че е финансов инвеститор, заинтересован да подпомага работата на анализатор на тероризма от Амстердам.

— Нима?

— Професор Роснер не говореше много за чувствата си към Израел. Знаеше, че това ще го направи още по-радиоактивен, отколкото си беше. Обаче беше ционист. Вярваше в Израел и в правото на еврейския народ да има родина. И подозирам, че ако някой умен израелски агент бе дошъл при него с подходящо предложение, той би направил всичко възможно, за да помогне.

Жената замълча и се вгледа в Габриел с въпросително изражение, сякаш му даваше възможност да отговори.

— Аз се казвам Хайнрих Кивер — каза той. — Колега съм на хер Рудолф Хелер от Цюрих и дойдох в Амстердам да прегледам личните книжа на професор Соломон Роснер.

Софи се предаде, макар че — ако се съдеше по изражението на лицето й — оставаше дълбоко скептична към неговата измислена история. Алон не я обвиняваше. Легендата му далеч не бе безупречна.

— Надявам се, че не планирате да напуснете скоро Амстердам — каза тя. — По приблизителните ми изчисления в архива си имаме над сто хиляди страници.

— Довел съм си помощник.

— Къде е той?

Габриел кимна към Лавон, който разглеждаше витрината на един магазин на двайсетина метра от тях.

— Откога цюрихските финансови инвеститори използват професионални агенти за наблюдение? — Жената тръгна по „Грунбьоргвал“. — Хайде, хер Кивер. Очаква ви дълга нощ.

* * *

Първоначалната й преценка за архива на Роснер се оказа доста оптимистична. След като направи кратка обиколка на къщата, Габриел сметна, че истинският брой на страниците достига четвърт милион. Имаше папки в кабинета на професора, както и в този на Софи, купчини с папки в коридора, а така също и в едно усойно помещение в избата. Оставаше естествено и цялата информация, съхранявана върху твърдия диск на компютъра на професора. Дотук с прогнозите на Шамрон, че ще се върнат в Йерусалим за уикенда.

Започнаха от кабинета на Роснер и работиха и тримата. Габриел и Лавон, реставраторът и археологът, седяха един до друг на бюрото на професора, докато Софи поставяше папките една след друга пред тях, с кратка информация, когато се налагаше, и превеждаше трудни пасажи, когато бе необходимо. Папките, които ги интересуваха или имаха поверителен характер, се отделяха и поставяха в кашони, за да бъдат изпратени на булевард „Цар Саул“. До девет часа бяха напълнили четири кашона и не бяха открили никаква препратка към Ари Шамрон, хер Рудолф Хелер или Службата. Както изглеждаше, Роснер бе бил предпазлив агент. Също така педантичен изследовател и събирач на сведения. В старата крайбрежна къща на улица „Грунбьоргвал“ се съдържаше забележително подробен и плашещ портрет на радикалните ислямски мрежи, действащи в Амстердам и извън него.

До десет часа всички бяха изгладнели. За да не прекъсват работата си, решиха да си вземат храна за вкъщи. Габриел гласува за скара, Софи — за индонезийска храна, а Ели — за тайландска. След десетминутен оживен спор те решиха да теглят късмети от една стара филцова шапка на Роснер. Късметлията съобщи Софи.

— Тайландска — обяви тя, усмихвайки се на Лавон. — Ще теглим ли отново, за да видим кой ще я вземе?

— Аз ще отида — каза Габриел. — Има един човек, с когото трябва да поговоря.

* * *

Навън валеше слаб сняг. Алон остана за миг в горния край на желязното стълбище, закопчавайки палтото си, и огледа улицата, за да установи дали къщата е под наблюдение. Улицата беше пуста, с изключение на една прегърбена фигура върху пейка на отсрещния бряг на канала. Мъжът носеше протрито вълнено палто и кефия^[1] на черно-бели квадрати вместо шал. Имаше прошарена рошава брада, а на темето му се мъдреше традиционната за правоверните мюсюлмани бяла шапчица куфи. Габриел слезе по стълбите и тръгна към подвижния мост в края на улицата. Като зави по Сталстраат, чу стъпки по калдъръма зад гърба си. Той обърна бавно глава и хвърли дълъг, напълно непрофесионален поглед през рамо. Мюсюлманинът, който седеше на пейката, сега бе на трийсетина метра зад него и вървеше в същата посока. Две минути по-късно, докато минаваше край мемориала на Роснер пред ресторант „Дулен“, Алон пак погледна през рамо и видя, че мъжът с куфито и кефията е скъсил наполовина дистанцията между тях. Спомни си думите, казани от Лавон същия следобед в хотел „Европа“: Просто се опитай да не убиваш никого, докато сме в Амстердам. Нямаше намерение да убива този мъж. Искаше само да му зададе два простички въпроса: Защо един правоверен мюсюлманин прекарваше най-добрата част от вечерта, като седеше пред къщата на Соломон Роснер? И защо сега го следеше по тъмните улици на Амстердам?

* * *

Ресторантът, където Софи Вандерхаус бе поръчала храна за вкъщи, се намираше на улица „Лейдсестраат“, недалеч от площад „Конингсплейн“. След като прекоси река Амстел, Габриел трябваше да свие надясно. Вместо това, той свърна наляво в тясна пешеходна улица, от двете страни на която имаше сексшопове, американски заведения за бързо хранене и малки арабски кафенета. Независимо от късния час, тя беше претъпкана с хора, но Алон продължаваше да държи под око своя преследвач на ярката неонова светлина.

Като наближи Рембрандплейн, улицата опустя, но двайсетина метра преди оживения площад Алон сви в една тъмна и тясна алея, която водеше обратно към реката. Мъжът с кефията и куфито спря нерешително на входа на алеята, сетне го последва.

Габриел извади беретата и освободи предпазителя. Чуваше гласа на Шамрон в главата си: Ние не размахваме като гангстери пистолета си на публични места и не отправяме празни закани. Ние вадим пистолета си по една-единствена причина. За да стреляме. И стреляме, докато ликвидираме обекта. Той мушна беретата в джоба на палтото си и продължи.

В средата на алеята тъмнината стана почти непрогледна. Алон свърна в пресичащия я пасаж и зачака там, стиснал дръжката на пистолета. Когато брадатият мъж подмина пасажа, той пристъпи напред и му нанесе рязък удар в областта на левия бъбрек. Краката на непознатия се подкосиха, но Габриел го сграбчи за кефията и го блъсна силно в стената от пенобетон.

В очите на мъжа се четеше истински ужас. Той го удари отново, този път в слънчевия сплит. Когато мюсюлманинът се преви надве, бързо го претърси за оръжие, но откри единствено портфейл и джобно издание на Корана. Габриел изправи мъжа и го опря на стената.

— Какво искаш от мен?

Непознатият само успя да се изкашля.

— Отговаряй — каза Алон — или ще продължа да те налагам, докато проговориш.

Мъжът вдигна ръка и помоли да не го удря. Габриел го пусна и отстъпи една крачка. Мюсюлманинът се облегна на стената и жадно си пое въздух.

— Кой си ти? — попита Алон. — Защо ме следиш?

— Аз съм човекът, когото търсиш в папките на Соломон Роснер — отговори непознатият. — И дойдох да ти помогна.