Даниъл Силва
Агентът (50)

50. Хампстед хийт

Бъдни вечер, 22:25 ч.

Паркира там, където му бяха казали — на Константин Роуд, в южния край на Хампстед Хийт. По улицата нямаше автомобили и докато приближаваше към мястото, Габриел не забеляза никакви признаци за наблюдение, било то вражеско или приятелско. Той спря двигателя и натисна копчето за отключване на багажника, после отвори централната конзола и пусна ключовете. Беше започнало да роси. Той слезе от колата и съжали, че не си е взел шапка.

Заобиколи седана и извади първия сак. Докато посягаше към втория, чу шум зад гърба си, обърна се и видя група певци на коледни песни, които вървяха тържествено към него. За миг се зачуди дали не са шпиони на Сфинкса, но бързо отхвърли мисълта, защото младежите му пожелаха весела Коледа и отминаха. Габриел извади втория сак на улицата и затвори багажника. Сега коледните певци пееха „Елате, всички вярващи“ пред малка тухлена къща, окичена с празнични лампички. На прозореца й имаше табела, на която пишеше Дайте ни мир в наше време.

Алон взе саковете и измина петдесетина метра по улицата, после прекоси тесен пешеходен мост, който минаваше над хлътнали железопътни релси, и влезе в парка. От дясната му страна имаше тъмна алея за джогинг. На циментовата площадка пред заключената с катинар порта четирима имигранти на по двайсет и няколко години играеха футбол под кехлибарената светлина на една улична лампа. Мъжете не обърнаха никакво внимание на Габриел, когато мина със саковете край тях и започна да се изкачва по склона на Парламънт Хил към пейката, на която му бяха казали да изчака следващия контакт. Когато стигна до нея, видя, че е заета от дребен човек с вехто палто и сплъстена брада. Мъжът рече с натежал от алкохол източнолондонски акцент:

— Весела Коледа, приятел. Какво мога да направя за теб?

— Можеш да се махнеш от пейката.

— Тази нощ това е моята пейка.

— Вече не — каза Алон. — Мърдай!

— Разкарай се!

Габриел извади броунинга „Хай Пауър“ на Ейдриън Картър и го насочи към главата на мъжа.

— Измитай се оттук и забрави, че изобщо си ме виждал. Разбра ли?

— Напълно.

Мъжът стана бързо и изчезна в мрака на парка Хампстед Хийт. Алон прокара ръка по облегалката и долната страна на пейката и откри мобилен телефон, залепен под левия край на седалката. Моментално извади батерията и провери апарата за скрит експлозив. После я върна на мястото й и натисна активиращия бутон. Когато екранчето светна отново, каза тихо в прикрепения към яката на ризата му микрофон:

— „Нокия Р50“.

— Номер? — попита Узи Навот.

Габриел го продиктува.

— Някакви следи от скорошно обаждане?

— Не.

— А от есемес?

— Нищо.

Алон се загледа надолу към светлините на Лондон и зачака телефонът да звънне. Петнайсет минути по-късно чу писклива, металическа версия на адхан — мюсюлманския призив за молитва. Прекъсна я, като натисна бутона за разговор и вдигна апарата до ухото си. Отне му трийсет секунди да изслуша новите инструкции. После пусна телефона в коша за боклук до пейката, взе саковете и тръгна.

* * *

Във временния команден център в израелското посолство Узи Навот остави обезопасената радиостанция и вдигна слушалката на телефона си. Набра бързо един номер в Темс Хаус — разположения край реката щаб на МИ5 — и десет секунди по-късно чу гласа на Греъм Сиймор.

— Къде се намира в момента? — попита Сиймор.

— Върви през Хампстед Хийт към Хайгейт^[1]. Току-що му казаха, че ако на следващата спирка има в себе си радиопредавател или оръжие, Елизабет Холтън ще бъде екзекутирана незабавно. След няколко секунди ще го изгубим от ефир.

— Какво мога да направя за теб?

— Да проследиш един телефон.

— Кажи ми всичко, което знаеш за него.

Навот съобщи на Сиймор модела и телефонния номер.

— Предполагам, че не са били толкова глупави да оставят някаква информация в регистъра на обажданията.

— Телефонът беше чист, Греъм.

— Ще го проучим и ще видим дали ще открием нещо. Но на твое място не бих хранил големи надежди. За съжаление, в телекомуникационната ни индустрия има доста джихадисти. Те са дяволски умни, когато се налага да прикриват следите си с телефони.

— Просто ни уведоми за всичко, което откриеш.

Навот затвори телефона и взе отново радиостанцията. Измърмори няколко думи на иврит, после погледна към Шамрон. Той крачеше бавно из стаята, като се подпираше тежко на бастуна си.

— Губите си времето, като проследявате този телефон, Узи. Вместо това трябва да следите наблюдателите.

— Знам, шефе. Но къде са те?

Ари спря пред монитора на един компютър и се втренчи в неясния образ на четиримата младежи, които играеха футбол пред заключената алея за джогинг в Хампстед Хийт.

— Поне един от тях е точно тук, пред теб, Узи.

— Държим ги под наблюдение още преди Габриел да пристигне. Никакви телефонни разговори. Никакви есемеси. Само футбол.

— Тогава трябва да допуснеш, че така ги е инструктирал Сфинкса — каза Шамрон. — Така бих постъпил и аз — стария изпитан физически сигнал. Ако Алон е чист, продължи да играеш футбол. Ако го следят, влез в някакъв спор. Ако Габриел има радиопредавател, направи почивка за цигара. — Посочи екрана. — Както прави онова момче там.

— Смяташ, че един от тях е наблюдател?

— Залагам живота си, Узи.

— Това означава, че в парка има още някой, който го следи, някой с мобилен телефон или двупосочен пейджър.

— Точно така — каза Ари. — Но няма да го откриеш. Вече се е махнал. Единствената ти опция е да проследиш наблюдателя.

Навот погледна екрана.

— Нямам ресурси да проследя четирима мъже.

— Не е нужно да следиш и четиримата. Трябва да проследиш само един. Обаче се увери, че си избрал подходящия човек.

— И кой е той?

— Ели има добър инстинкт за тези неща — каза Стареца. — Нека той реши. Но каквото и да правиш, гледай да сложиш друг предавател на Габриел, преди да напусне Хайгейт. Ако го изгубим сега, може никога да не го открием.

Узи посегна към радиостанцията. Шамрон започна отново да крачи из стаята.

* * *

Габриел захвърли броунинга и радиопредавателя до група дървета в средата на парка, после прекоси дигата между изкуствените езера в Хайгейт и продължи към Милфийлд Лейн. На стълба на близката улична лампа беше залепена моментална снимка на тъмносиньо БМВ комби. Самата кола бе паркирана петдесетина метра по-нататък пред голяма, самотна тухлена къща с впряг от усмихнати северни еленчета^[2] на моравата. Алон отвори задната врата и надникна вътре. Ключовете лежаха на видно място в средата на багажника. Той ги взе, остави саковете вътре, огледа внимателно колата, после седна зад волана и завъртя колебливо ключа.

Двигателят запали от раз. Габриел отвори жабката и видя лист хартия, който разгледа на светлината от таблото. На листа имаше подробни инструкции накъде да шофира — пътуване, което щеше да го отведе от Хайгейт до един труднодостъпен нос в графство Есекс, носещ подходящото име Фаулнес Пойнт^[3]. На пасажерската седалка имаше стар пътен атлас „Бартоломю“ от 1995 година, който бе отгърнат на карта номер 25. Крайната цел беше обозначена с X. Върху обграждащите я води имаше червен надпис Опасна зона.

Алон включи на скорост и се отдалечи под бдителния поглед на усмихнатите елени. Зави надясно по Мъртън Лейн, както пишеше в инструкциите, и продължи на изток покрай гробището „Хайгейт“. На Хорнси Лейн един пешеходец в евтин шлифер се изпречи на пътя му. Габриел натисна рязко спирачката, но въпреки това блъсна леко мъжа и го събори на асфалта. Онзи скочи бързо на крака и стовари ядосано юмрук върху капака на колата, после бръкна чевръсто под калника на гумата от страната на пасажера и избяга. Габриел го проследи с поглед, сетне продължи към Аркуей Роуд. Зави наляво и се насочи към шосе М-25.

* * *

През същото време скитникът от парка Хампстед Хийт се върна в бивака си на върха на Парламънт Хил. Порови няколко минути в коша за боклук, сякаш търсеше парче хляб или нещо друго за ядене, после се настани отново на пейката, от която се разкриваше изглед към Лондон. Мислите му не бяха съсредоточени върху храна или пиене, а върху четиримата младежи, които в момента вървяха един след друг по пешеходния мост до Константин Роуд. „Смятаме, че един от тях е наблюдателят — бе казал Узи Навот. — Мемунехът иска ти да решиш кой е той“. Вече бе решил. Беше онзи с доченото яке, черните кецове и плетената шапка „Боб Марли“. Беше добър за толкова млад мъж, но Лавон бе по-добър. Лавон беше най-добрият. Той изчака четиримата младежи да се изгубят от погледа му, после свали изкуствената брада и парцаливото палто и тръгна след тях.

* * *

През първите деветдесет минути от пътуването на Габриел ръмеше непрекъснато, но щом прекоси подвижния мост, който водеше до Хейвънгор Айланд, вездесъщият Бог изсипа пороен дъжд, който превърна шосето в река. В огледалото за обратно виждане не се забелязваха никакви фарове, нямаше и коли, които да идват срещу него. Докато префучаваше покрай запустели ферми и тревясали корита на реки, той се запита дали това няма да е последният пейзаж, който вижда — не Долината на Израил, в която бе роден, не и Йерусалим или тесните улички на любимата му Венеция, а този брулен от вятъра нос на Северно море.

На осем километра след подвижния мост Алон зърна сред потопа табела, която предупреждаваше, че пътят скоро ще свърши. По причини, известни само на него, той погледна внимателно колко е часът — беше 00:35. Габриел зави в малък пуст паркинг в края на нос Фаулнес Пойнт и изключи двигателя. Остави ключа на стартера — беше му казал гласът в Хампстед Хийт. — Извади саковете и ги занеси на плажа. Той излезе от колата, отвори багажника и за миг се запита дали да не захвърли парите на паркинга и да отпраши с пълна скорост обратно към Лондон. Вместо това извади бавно саковете и ги помъкна по песъчливата пътека към тясната плажна ивица.

Когато наближи водата, чу някакъв шум, който му заприлича на шепот на вятъра сред тревите по пясъчните дюни. После зърна с крайчеца на окото си движението на нещо черно, което при ясна нощ би взел за преминаваща лунна сянка. Така и не видя кой му нанесе силния удар отстрани по главата, нито иглата, която се заби във врата му. За миг видя лицето на Киара, обгърнато от синя светлина. После всичко изчезна.

* * *

Шамрон и Навот стояха рамо до рамо в командния пункт и се взираха безмълвно в примигващата зелена светлина в края на нос Фаулнес Пойнт. Не беше помръдвала от десет минути. Ари знаеше, че така и ще си остане.

— По-добре изпрати някой да огледа мястото, Узи — каза той. — За всеки случай.

Навот приближи радиостанцията до устните си.

* * *

Йоси беше проследил предавателя на Габриел до Саутенд он Сий^[4] и седеше в едно денонощно кафене, от което се виждаше устието на Темза, когато получи тревожното обаждане на Узи. Трийсет секунди по-късно вече бе зад волана на реното си и шофираше с опасно висока скорост към Фаулнес Пойнт. Когато зави на паркинга, видя самотното БМВ комби с отворен багажник и ключ в стартера. Той взе едно фенерче от жабката и проследи чифт пресни следи от стъпки, които водеха към плажа. Там намери още стъпки с най-различни размери и две успоредни бразди, които започваха от средата на плажа и стигаха до водата. Браздите бяха от обувките на мъж, реши Йоси, който е бил в безсъзнание или нещо по-лошо. Той вдигна радиостанцията до устните си и накара Навот да скочи на крака в командния пункт.

— Няма го — каза Йоси. — Изглежда, отвели са го с лодка.

* * *

Навот остави радиостанцията си и погледна към Шамрон.

— Съмнявам се, че онези типове са излезли в Северно море в нощ като тази, Узи.

— Съгласен съм, шефе. Но къде са го завели?

Ари отиде при картата.

— Тук — каза той и посочи едно място от другата страна на река Крауч. — Пълно е с яхтклубове и други места, където да пусне котва малък плавателен съд. И единственият начин да се пресече реката по това време на нощта е с лодка, което означава, че ще трябва доста да обикаляме.

Навот взе отново радиостанцията и нареди на екипа си да започне преследване. После вдигна телефона и съобщи новината на Греъм Сиймор в щаба на МИ5.