Даниъл Силва
Агентът (52)

52. Уолтамстоу, Лондон

Коледа, 2:15 ч.

Наблюдателят беше добър. Много добър.

Маршрутът, по който бе поел след Хампстед Хийт, бе дълъг и ненужно сложен: четири различни автобуса, два дълги прехода пеш и накрая пътуване с метрото по линията „Виктория“ от Кингс Крос до Уолтамстоу Сентръл. Сега вървеше по Лий Бридж Роуд с мобилен телефон до ухото, а Ели Лавон се движеше на сто метра зад него. Младежът зави по Нортъмбърланд Роуд и след трийсет секунди влезе в малка къща с плосък покрив, облицована със ситни речни камъчета. Прозорците на втория етаж светеха, което означаваше, че вътре има други агенти.

Лавон направи кръг и се върна на Лий Бридж Роуд. На отсрещната страна на улицата имаше автобусна спирка, от която можеше да държи под око набелязаната къща. Докато сядаше уморено на пейката, чу Навот да препредава адреса на Греъм Сиймор в щаба на МИ5. Ели изчака да свърши, после промърмори в микрофона, прикрепен към яката на ризата му:

— Не мога да остана тук дълго, Узи.

— Не е необходимо. Кавалерията е на път.

— Кажи им да бъдат тихи — рече Лавон. — И побързай. Умирам от студ.

* * *

На МИ5 и на Отдела за борба с тероризма в Скотланд Ярд им бяха нужни само десет минути, за да получат имената на четиримата мъже, регистрирани на Нортъмбърланд Роуд номер 23, и точно двайсет минути, за да се сдобият със записите на всички телефонни разговори, проведени от къщата през последните две години. Разговорите с номера, които фигурираха в списъците с наблюдавани от правителството телефони, както и с номера на телефони, които се намираха в райони, известни с ислямски екстремизъм, бяха отбелязани автоматично за по-нататъшна проверка. Издирени бяха и записите на разговорите, проведени от тези номера през последните две години. В резултат на това един час след първото обаждане на Лавон МИ5 и Скотланд Ярд изработиха матрица с няколко хиляди телефонни номера и над петстотин имена, свързани с тях.

Малко след три часа сутринта копие на матрицата беше връчено на специалния екип на МИ5, който работеше денонощно, откакто Елизабет Холтън бе изчезнала. Пет минути по-късно Греъм Сиймор лично занесе второ копие на документа в заседателната зала на четвъртия етаж, която в момента бе заета от три млади жени. Едната беше привлекателна американка в началото на трийсетте с дълга до раменете руса коса и алабастрова кожа. Другите две бяха израелки — рубенсов тип жена с маниерите на войник и дребно тъмнокосо момиче, което леко накуцваше. Въпреки че и трите бяха пристигнали в Обединеното кралство с фалшиви паспорти, Сиймор се бе съгласил да ги допусне в Темс Хаус, при условие че се представят с истинските си имена. Жената от рубенсов тип беше майор Римона Щерн от Аман — израелското военно разузнаване. Тихата девойка, която се казваше Дина Сарид, беше аналитик от външното разузнаване на Израел. Американката беше Айрини Мур, служителка на ЦРУ и представителка на Националния център за борба с тероризма в Маклейн, Вирджиния.

Те приеха матрицата с благодарност, после си я поделиха. Американката и закръглената израелка поеха телефонните номера. Дина Сарид се зае с имената. Беше опитна — Греъм Сиймор веднага го забеляза. Но у нея имаше и нещо друго: сериозната целенасоченост, следите от ранното овдовяване в тъмните й очи. „Била е докосната от ужаса — помисли си той. — Била е жертва, но е оцеляла“. Мозъкът й бе като свръхмощен компютър. Сиймор беше убеден, че в матрицата с имената и номерата се крие важна улика. И нямаше никакво съмнение кой ще я открие пръв.

Той излезе от заседателната зала и се върна в оперативния център. На бюрото му го очакваше телеграма от есекското полицейско управление в Челмсфорд. Недалеч от Холиуел Пойнт, край северните брегове на река Крауч, бил открит изоставен плоскодънен плавателен съд. От състоянието на извънбордовия мотор се виждало, че лодката е била използвана същата вечер. Греъм взе телефона и се обади на Узи Навот в израелския команден пункт в Кенсингтън.

* * *

Трийсет секунди по-късно Навот затвори телефона и предаде новините на Шамрон.

— Изглежда, беше прав, че са го пренесли през реката.

— Съмняваше ли се в мен, Узи?

— Не, шефе.

— Той е жив — заяви Ари, — но не задълго. Нужен ни е пробив. Име. Телефонен номер. Каквото и да е.

— Момичетата го търсят.

— Да се надяваме, че ще го открият, Узи. Скоро.