Даниъл Силва
Агентът (60)

60. Йерусалим

Денят след Коледа бе ден на завръщането у дома. Първото бе отбелязано тържествено във военновъздушната база „Андрюс“ край Вашингтон и бе предавано на живо в цял свят. Присъстваха президентът, целият екип на Националния съвет за сигурност и повечето конгресмени. Свири оркестър от военноморските сили, една кънтри звезда изпя патриотична песен. Държаха се речи за американската решителност и смелост. Произнесени бяха хвалебствени слова за мъжете и жените от американското и английското разузнаване, без които този празник би бил невъзможен. Не беше казана нито дума за откуп и преговори, името на Израел не беше споменато. Елизабет Холтън, все още травмирана от пленничеството си и от обстоятелствата, при които бе освободена, се опита да говори пред тълпата, но се разплака след първите няколко думи. Незабавно я качиха на борда на един хеликоптер и я откараха при засилена охрана на тайно място, където да започне да се възстановява.

Второто завръщане у дома се състоя на летище „Бен Гурион“ и по странно стечение на обстоятелствата съвпадна по време с първото. Нямаше политици, нито телевизионни камери, които да увековечат събитието за идните поколения. Нямаше патриотична музика, нито речи; всъщност изобщо нямаше официално посрещане. За Израел двадесет и шестимата мъже и жени, които пристигаха от Лондон, не съществуваха. Те бяха нищо. Призраци. Илюзия. Мъжете и жените слязоха в тъмнината от борда на самолета и въпреки късния час, незабавно бяха откарани в анонимна административна сграда на булевард „Цар Саул“ в Тел Авив, където бяха подложени на първия от множество разпити. В разпитите нямаше нищо формално; те знаеха, че щом тържествата приключат, ще започнат въпросите. Задаваше се буря. Трябваше бързо да се подготвят убежища. Да се заделят провизии. Да се измислят алибита.

През първите седемдесет и два часа от драматичното спасяване на Елизабет Холтън официалната британска версия за събитията остана непроменена. Според тази версия освобождаването й било резултат от неуморните усилия на разузнавателните и полицейските служби на Великобритания, работили съвместно с американските им колеги. Откупът, предложен от посланик Холтън в пристъп на отчаяние, не бил платен. Двамата стрелци, ликвидирали атентаторите самоубийци, били членове на подразделение СО-19 на лондонската полиция. По съображения за сигурност самоличността на двамата мъже щяла да бъде запазена в тайна и всякакви изявления за медиите били изключени — сега и в бъдеще, заяви категорично комисарят на столичната полиция.

Първите пукнатини в историята се появиха четири дни след Коледа — не във Великобритания, а в Дания, където местните вестници публикуваха любопитен материал за мистериозна експлозия в лятна вила край Северно море. Първоначално датската полиция бе съобщила, че вилата е била празна, но един анонимен местен парамедик бе оспорил това твърдение и бе заявил, че с очите си е видял три тела, изнесени от овъглените останки. Освен това парамедикът твърдеше, че е лекувал немскоговорещ мъж с повърхностни рани по лицето. Ларс Мортенсен, директор на датската разузнавателна служба, се появи на набързо свикана пресконференция в Копенхаген и потвърди, че наистина е имало три жертви на инцидента и че той действително е свързан с издирването на Елизабет Холтън. После Мортенсен заяви, че няма да има други коментари по случая, докато не бъде проведено официално разследване.

Следващата пукнатина в официалната версия за събитията се появи два дни по-късно в Амстердам, където шестдесетина годишна египтянка потвърди на пресконференция, че един от убитите в Северна Дания е съпругът й — Ибрахим Фаваз. С помощта на преводач госпожа Фаваз заяви, че е била информирана от американските власти, че съпругът й е работил за тях и е загинал по време на неуспешен опит за спасяване на госпожица Холтън. Освен това каза, че всичките й опити да се свърже със сина си, снаха си и внука си в Копенхаген са били неуспешни. Адвокатите й с леви убеждения спекулираха, че Ибрахим Фаваз е бил отвлечен от американски агенти и е бил принуден насила да сътрудничи на ЦРУ. Те призоваха датския министър на правосъдието да организира разследване на случая и министърът издаде разпореждане за това в четири часа същия следобед, като обеща, че разследването ще бъде обстойно и задълбочено.

На следващата сутрин в Лондон говорител на Министерството на вътрешните работи съобщи, че синът на Ибрахим Фаваз е бил един от двамата терористи, намерени мъртви в микробус бомба, който се преобърнал в полето в Есекс малко след зазоряване на Коледа. Говорителят също така потвърди, че Фаваз-младши е бил прострелян няколко пъти в крака и че шофьорът на микробуса, който все още не бил идентифициран, бил убит с изстрел в главата. Кой е стрелял по двамата мъже и какво точно се е случило в Есекс, все още било неизвестно, но британските разузнавателни служби работели по версията, че в коледното утро е трябвало да бъде извършен втори атентат, който по някакъв начин е бил осуетен.

На Нова година ежедневникът „Телеграф“ постави под съмнение версията на правителството за събитията в Уестминстърското абатство. Според авторитетния вестник, няколко свидетели твърдели, че стрелецът, който извикал на Елизабет да бяга, произнесъл думите с чуждестранен акцент. Друг свидетел, който се разминал с двамата стрелци секунди преди стрелбата, ги чул да разговарят на език, който не бил английски. След като прослушал записи на двайсет различни езика, свидетелят заявил, че езикът е иврит.

Бентът се срути на следващия ден, когато вестник „Таймс“ публикува сензационна статия, озаглавена „Йерусалимската връзка“, в която имаше неопровержими доказателства, че в спасяването на Елизабет Холтън е имало израелско участие. В материала имаше снимка, направена от мъж, който бил сред чакащите пред Уестминстърското абатство, на която се виждаше бягството на двамата стрелци секунди след спасителната операция. Експертите по лицева идентификация, наети от „Таймс“, заявяваха решително, че един от мъжете несъмнено е Габриел Алон, легендарният израелски агент, който беше убил трима от терористите в Хайд Парк в утрото на похищението на Елизабет.

До вечерта в Парламента бяха отправени настойчиви искания правителството на Нейно величество и тайните служби да изяснят събитията, които бяха довели до освобождаването на госпожица Холтън. Подобни искания бяха отправени и в западноевропейските столици, както и във Вашингтон, където репортерите и членовете на Конгреса призоваха Белия дом да обясни какво знае президентът за участието на Алон в случая. Противниците на президента заявиха, че агентите на американското разузнаване и израелските им колеги вероятно са упражнили насилие в Европа в безумния си стремеж да открият госпожица Холтън преди крайния срок и да я освободят. Какво се беше случило в действителност? Бяха ли заобиколени и нарушени законите? И ако да, от кого?

Притиснато от въпросите на местната и чуждестранната преса, правителството на Израел наруши официалното си мълчание по случая на следващата сутрин. Говорителка на кабинета на министър-председателя призна, че тайните разузнавателни служби на Израел действително са съдействали на американското разузнаване. После даде ясно да се разбере, че естеството на това съдействие никога няма да бъде разкрито. Що се отнася до предложенията Габриел Алон да замине за Лондон и Вашингтон, за да вземе участие в официалното разследване, отговорът й беше доста неясен. Алон бил в продължителен отпуск по лични причини, обясни тя, и местонахождението му било неизвестно на израелското правителство.

* * *

Ако бяха предприели сериозен опит да го открият, а те най-вероятно не бяха, щяха да го намерят да си почива кротко в малкия си спретнат апартамент на улица „Наркис“. Беше преживявал подобни бури и преди и знаеше, че най-добрият начин да се справи с тях е да закове вратите и прозорците си и да запази мълчание.

Нараняванията му бяха толкова сериозни, че нямаше сили за нищо. Вследствие на няколкократния побой от страна на похитителите му и на катастрофата, която преживя при операцията за спасяването му, Габриел имаше множество счупени и пукнати кости, десетки разкъсвания по лицето и тялото и огромни синини по крайниците. Коремът го болеше толкова силно, че не можеше да приема храна, а два дни след завръщането си в Йерусалим установи, че не може да извърне глава. Един лекар, който работеше за Службата, дойде да го прегледа и откри, че Габриел има недиагностицирана до момента травма на врата, заради която се налагаше няколко седмици да носи специална обездвижваща яка.

В продължение на две седмици той не мръдна от леглото. Въпреки че често му се налагаше да се лекува и възстановява, неспокойната му натура го превръщаше в лош пациент. За да запълва с нещо дългите часове, Алон усърдно следеше отразяването на собствения му случай във вестниците и по телевизията. С натрупването на доказателства за израелското участие в събитията растеше и броят на протестите от страна на ислямските общности в Европа и техните поддръжници колаборационисти от левите европейски партии. Ужасът от лондонските атентати и отвличането на Елизабет Холтън, изглежда, бързо бе забравен и бе заменен с всеобщо европейско възмущение от методите, които са били използвани за откриването и спасяването й. Споразуменията на Шамрон с министерствата на правосъдието и разузнавателните служби на Европа скоро загубиха давност. Започнаха отново да издирват Габриел: в Нидерландия и Дания искаха да го разпитат за смъртта на Ибрахим Фаваз, а във Великобритания — за ролята му в спасяването на Елизабет Холтън.

Бушуваше и още една буря, която остана почти незабелязана от световните медии и от защитниците на човешките права, които, изглежда, бяха обсебени от предполагаемите престъпления на Габриел и неговия екип. Отвъд западната граница на Израел, в Египет, режимът на Хосни Мубарак се разправяше с подклаждания от „Мечът на Аллах“ бунт по начина, по който се бе справял с всички ислямски предизвикателства в миналото — чрез груба сила и безмилостна бруталност. Службата бе получила сведения за улични сражения между армията и ислямистите от делтата на Нил до Горен Египет. Имаше сведения и за кланета, бързи екзекуции, широко използване на мъчения и концентрационен лагер в Западната пустиня, където били затворени без съд хиляди екстремисти. Изготвената от Службата оценка завършваше със заключението, че Мубарак вероятно ще потуши бунта и поне за момента западната граница на Израел не е застрашена от нова ислямска република. Но на каква цена? „Репресиите създават екстремисти — заключаваха експертите, — а екстремистите извършват ужасни терористични актове“.

В средата на януари Габриел се почувства достатъчно силен, за да стане от леглото. Лекарят го навести отново и след като прегледа врата му, обяви, че вече се е възстановил и може да махне яката. Нетърпелив да се откъсне от неприятните събития, които го връхлитаха отвсякъде, Алон се съсредоточи върху планирането на сватбеното тържество. Прекарваше часове във всекидневната с Киара, разлистваше покорно лъскави списания за младоженци и участваше в обсъждането на важни подробности около храната и цветята. Спряха се на дата в средата на май и изготвиха списък на гостите, който включваше седемстотин имена. След двучасов ожесточен спор намалиха списъка само с двайсет души. Седмица по-късно, когато синините по лицето му избледняха до приемлива степен, те се престрашиха да обиколят заедно Йерусалим, за да огледат балните зали на хотелите и други подходящи за церемонията места. След като се осведоми за броя на гостите им, координаторът по организирането на специални събития в хотел „Цар Давид“ им предложи шеговито да направят сватбата на стадион „Теди Колек“^[1] — предложение, което Киара изобщо не намери за смешно. Докато шофираше по краткия път обратно към улица „Наркис“, тя не спря да се цупи.

— Може би правим грешка — каза внимателно Габриел.

— Пак започваш.

— Нямам предвид сватбата, а мащабите й. Може би ни трябва малко частно тържество. Само с роднини и приятели. Истински приятели.

Тя въздъхна тежко.

— Нищо не би ме направило по-щастлива.

В началото на февруари Габриел изпита непреодолимо желание да се залови с някаква работа. Една сутрин в десет часа той излезе от дома си на улица „Наркис“ и отиде с колата до Израелския музей, за да провери дали нямат нещо, с което да запълни времето си. След кратка среща с уредника на отдела за европейско изкуство той си тръгна от музея с прекрасна картина на Рембранд, озаглавена съвсем подходящо „Свети Петър в тъмницата“. Картината беше в доста добро състояние, нуждаеше се само от почистване на лаковото покритие и лека реставрация. Сложи я в свободната спалня в апартамента, но Киара се оплака от миризмата на разтворителите му и го помоли да си намери подходящо ателие. Той откри едно в колонията на художниците — беше с изглед към долината Хином — и прекара в него голяма част от следващата седмица.

Покрай картината на Рембранд дните му най-сетне се върнаха към обичайния ред. Ходеше рано в ателието и работеше до обяд, обядваше с Киара, после се връщаше в ателието и стоеше там до мръкнало. Веднъж или два пъти седмично приключваше работа по-рано и отиваше в психиатричната клиника „Маунт Херцел“, за да прекара известно време с Леа. Бяха минали много месеци от последното му посещение и първите три пъти тя не го разпозна. При четвъртата му визита Леа го поздрави по име и му поднесе бузата си за целувка. Той изнесе инвалидната й количка в градината и я настани под едно маслиново дърво — същото маслиново дърво, което бе видял в сънищата си, докато бе пленник на „Мечът на Аллах“. Тя постави дланта си върху лицето му. Осеяната й с белези от изгаряния кожа беше студена.

— Пак си воювал — каза Леа.

Той кимна бавно.

— С „Черният септември“ ли?

— Това беше отдавна, Леа. Те вече не съществуват.

Тя погледна ръцете му. По тях имаше цветни петна.

— Пак ли рисуваш?

— Реставрирам.

— Ще поработиш ли и върху мен, когато приключиш?

По бузата му се търколи сълза. Тя я избърса и погледна отново ръцете му.

— Защо не носиш венчална халка?

— Още не сме се оженили.

— Колебаеш ли се?

— Не, Леа, не се колебая.

— Тогава какво чакаш? — Тя внезапно погледна настрани и светлината изчезна от очите й. — Виж снега, Габриел. Не е ли прекрасен?

Той се изправи и закара количката й обратно в клиниката.