Даниъл Силва
Агентът (35)

35. Копенхаген

сряда, 13:15 ч.

— Беше прав, че е позвънил от Германия — каза Ейдриън Картър.

Те вървяха по една алея в парка Тиволи. Картър носеше вълнен балтон и кожена ушанка от времето, прекарано в Москва. Габриел бе облечен с дънки и кожено яке и се взираше пред себе си с мрачно изражение, сякаш го мъчеше неспокойна съвест.

— От Националната агенция за сигурност установиха, че по времето, когато се е обадил, Ишак се е намирал в покрайнините на Дортмунд, вероятно някъде край магистрала А-1. Сега работим по версията, че похитителите са успели да изведат Елизабет от Англия и я местят от едно скривалище в друго на континента.

— Казахте ли на германците?

— Две минути след като от НСА определиха местоположението, президентът вече разговаряше с канцлера на Германия. След час всички полицаи в северозападния район бяха включени в издирването. Очевидно не са ги намерили — нито Ишак, нито Елизабет.

— Може би трябва да се смятаме за късметлии — каза Алон. — Ако грешният полицай се бе натъкнал на тях, можехме да носим отговорност за втори Фюрстенфедбрук.

— Защо ми звучи познато това име?

— Това е летището край Мюнхен, където бяха взети за заложници нашите атлети през седемдесет и втора година. Терористите си мислеха, че ще се качат на борда на самолета и ще отлетят от страната. Беше капан, разбира се. Немците решиха да направят опит да ги спасят. Помолихме ги ние да се заемем с това, но те отказаха. Искаха да го направят сами. Това беше, меко казано, аматьорско.

— Спомням си — рече замислено Картър. — След няколко секунди атлетите ви бяха мъртви до един.

— Шамрон е бил кулата, когато това се случи — добави Габриел. — Видял е всичко.

Двамата седнаха в едно кафене на открито. Алон поръча кафе и ябълков сладкиш и се загледа в Сара, която бавно мина покрай тях. Краищата на шала й бяха мушнати в джобовете на палтото — предварително уговорен знак, който означаваше, че не е открила следи от Датската служба за сигурност.

— Мюнхен — каза Ейдриън сдържано. — Всички пътища водят обратно към него, нали? Случаят в Мюнхен показа, че тероризмът може да накара цивилизования свят да падне на колене. Той доказа, че тероризмът действа. Отпечатъците на Арафат можеха да се открият навсякъде из Мюнхен, но две години по-късно той стоеше пред Общото събрание на ООН. — Лицето на Картър помръкна и той отпи от кафето си. — Но Мюнхен доказа също, че безпощадният, твърд и непоколебим отпор срещу убийците е ефикасен. Отне известно време, но накрая вие успяхте да изхвърлите от играта „Черният септември“. — Той погледна към Алон. — Гледа ли филма?

Габриел го погледна изненадано и бавно поклати глава.

— Всяка нощ го виждам в ума си, Ейдриън. Истинските събития, не измислената версия, съчинена от някого, който поставя под въпрос съществуването на моята страна.

— Не исках да те засягам по болното място. — Картър бодна с неохота от ябълковия си сладкиш. — Но в известен смисъл тогава беше по-лесно, нали? Елиминираш водачите и мрежата се разпада. Сега се борим срещу една идея, а идеите не умират толкова бързо. Все едно се бориш срещу рака. Трябва да откриеш точната доза от лекарството. Ако е много малка, ракът се разраства. Ако е твърде голяма, убиваш пациента.

— Никога няма да успеете да унищожите рака, докато Египет продължава да бълва терористи — каза Алон. — Ибрахим Фаваз е изключение. Когато е бил измъчван и унижен от режима, той е избрал да напусне екстремисткото ислямистко движение и да продължи с това, което е останало от живота му. Но повечето от онези, които са измъчвани, избират другата посока.

— Нямаше ли да е чудесно, ако можехме просто да щракнем с пръсти и да създадем жизнена и надеждна демокрация по бреговете на река Нил? Но това няма скоро да се случи, особено с репутацията, която си спечелихме в Ирак. Което означава, че в близко бъдеще не можем да се отървем от Мубарак и неговия режим. Той е кучи син, но е нашият кучи син, и вашият също, Габриел. Или може би горите от желание на западния фланг да имате Ислямска република Египет?

— В много отношения Египет вече е ислямска република. Неговото правителство не може да осигури основни потребности на народа си и ислямистите запълниха празнотата. Те проникнаха в началните училища и в университетите, в администрацията и профсъюзите, в сферата на изкуството и в пресата, дори в съда и юридическите гилдии. Невъзможно е да се издаде книга яли да се снима филм без благословията на духовниците от „Ал Азхар“. Западното влияние бавно отмира. Въпрос на време е и режимът да падне.

— Да се надяваме, че дотогава ще сме открили друг начин да си пълним резервоарите на колите.

— Ще откриете — каза Габриел. — А ние ще бъден принудени да се изправим сами срещу звяра.

Той пъхна няколко банкноти под чашата за кафе и се изправи. Поеха към далечния край на парка покрай редица павилиони за храна. Сара седеше до една дървена масичка и ядеше скариди с черен хляб. Тя пусна недоядените скариди в коша за боклук, докато Картър и Алон бавно я подминаха, и ги последва.

— Като говорим за Египет, снощи почти направихме пробив. От Египетската служба за сигурност са арестували агент на „Мечът на Аллах“, наречен Хюсеин Мандали. Имал нещастието да бъде заловен с касета с проповед на шейх Таид — проповед, която е била записана след отвличането. Оказа се, че Мандали е присъствал на записа, извършен в апартамент в Замалек. Този апартамент е собственост на саудитския благодетел на групировката — принц Рашид бен Султан. От известно време принцът е в нашето полезрение. Изглежда, че финансовата подкрепа за ислямските терористи е нещо като хоби за него, също като соколите и уличниците.

Ейдриън измъкна лулата от джоба на палтото си.

— Хора на Египетската служба за сигурност са претърсили апартамента и са открили, че мястото е било напуснато съвсем скоро. Поискахме разрешение да разпитаме Мандали и ни информираха, че в момента не е налице.

— Което означава, че вече не е за показване.

— Или дори по-лошо.

— Все още ли искаш да изпратиш моя Джо на разпит в Египет?

— Ти победи в този случай, Габриел. Въпросът е какво да правим сега.

— Може би е време да си поговорим с Ишак.

Картър се закова намясто и погледна към Алон.

— Какво точно имаш предвид?

Габриел му обясни своя план, докато вървяха по една тиха калдъръмена улица в центъра на Копенхаген.

— Рисковано е — каза Картър. — Освен това няма никаква гаранция, че ще се обади отново тази вечер. Поискахме от германската полиция да проведе издирването колкото се може по-дискретно, но това не мина незабелязано за техните медии. Ишак е умен и вероятно се е досетил, че това може да има нещо общо с неговия телефонен разговор.

— Ще се обади, Ейдриън. Той се опитва да запази семейството си. Колкото до риска, не мисля, че разполагаме с друга, по-малко рискована алтернатива.

Картър обмисли чутото.

— Ще трябва да запознаем с това датчаните — каза той накрая. — Освен това президентът трябва да го одобри.

— Тогава му се обади.

Ейдриън му подаде телефона си.

— Той е твой приятел. Ти му се обади.

* * *

Изтече час, преди президентът да даде благословията си за плана на Габриел. Първата стъпка на операцията бе направена десет минути след това, но не в Копенхаген, а в Амстердам, където в 13:45 часа Ибрахим Фаваз излезе от джамията „Ал Хиджра“ след обедната молитва и пое обратно към открития пазар на улица „Тен Кате“. Когато наближи своята сергия в края на пазара, един мъж се приближи до него и леко го докосна по ръката. Човекът имаше белези от шарка и говореше арабски с палестински акцент. След пет минути Ибрахим седеше до мъжа на задната седалка на мерцедес седан.

— Къде ме водите? — попита той.

— В Копенхаген — отговори мъжът. — Един твой приятел казва, че се кани да прекоси опасен мост и има нужда от добър човек като теб да му служи за водач.

* * *

Датската не толкова тайна полиция е известна като Полицейска разузнавателна служба. Работещите в нея я наричат Службата, а за професионалистите като Ейдриън Картър тя е само РЕТ — инициалите на невъзможното й за произнасяне датско име. Макар че адресът й се пазеше в тайна, повечето от жителите на Копенхаген знаеха, че тя се помещава в анонимна административна сграда в един тих квартал, северно от парка Тиволи. Ларс Мортенсен — проамерикански настроеният шеф на РЕТ, очакваше Картър в кабинета си. Той беше висок мъж, каквито неизменно са датчаните, рус, с викингска брада и красиво като на филмова звезда лице. В ясните му сини очи не се четеше никаква друга емоция, освен умерено любопитство. Беше рядкост американски шпионин от ранга на Картър да дойде на посещение в Копенхаген, а още по-голяма рядкост — да го направи само с петминутно предизвестие.

— Ще ми се да ни бяхте уведомили за визитата си — каза Мортенсен, като кимна на госта си да седне в удобен фотьойл с модерен датски дизайн. — Щяхме да организираме подобаващо посрещане. На какво дължим честта?

— Опасявам се, че случаят е извънреден. — Предпазливият тон на Ейдриън не остана скрит за неговия датски колега. — Издирването на Елизабет Холтън ни доведе на датска територия. Е, не точно нас, а една разузнавателна служба, която работи от наше име.

— Коя е тя?

Картър отговори искрено на въпроса. Любопитството в сините очи на Мортенсен се смени с гняв.

— От колко време са в Дания?

— От едно денонощие, плюс-минус няколко часа.

— Защо не бяхме информирани?

— Боя се, че това спада към категорията „горещо преследване“.

— Телефоните работят по време на „горещите преследвания“ — каза Мортенсен. — Както и факс апаратите и компютрите.

— Беше недоглеждане от наша страна — отвърна Картър миролюбиво. — Вината е моя, не на израелците.

— И какво точно правят те тук? — Сините очи на Мортенсен се присвиха. — И защо идвате при нас сега?

Докато слушаше обяснението на Ейдриън, датчанинът неспокойно потупваше коляното си със сребриста химикалка.

— Колко израелци има в Копенхаген?

— Честно казано, не знам.

— Искам да напуснат града след час.

— Боя се, че поне един от тях трябва да остане.

— Как се казва той?

Картър му отговори. Мортенсен тихо изруга и додаде:

— Трябва да съобщя това на премиера.

— Наистина ли се налага да намесваме политиците?

— Само ако искам да запазя работата си — каза датчанинът. — Ако приемем, че премиерът даде одобрението си — а аз нямам основание да смятам, че ще откаже, предвид миналото ни сътрудничество с вашето правителство, — искам да присъствам тази вечер, когато Фаваз се обади.

— Вероятно няма да е приятно.

— Ние, датчаните, сме издръжлив народ, господин Картър. Смятам, че мога да го понеса.

— Тогава за нас ще е удоволствие да присъствате.

— И кажете на вашия приятел Алон да държи беретата си в кобура. Не искам никакви трупове. Ако тази нощ някой бъде убит, където и да е в страната, той ще бъде главният заподозрян.

— Ще му го предам — каза Ейдриън.

Любопитството се върна в очите на Мортенсен.

— Що за човек е той?

— Алон?

Датчанинът кимна.

— Доста сериозен мъж, малко груб в езика.

— Те всички са такива — рече Мортенсен.

— Да — съгласи се Ейдриън, — а и кой би могъл да ги упрекне за това?

* * *

В центъра на Копенхаген има малко грозни сгради. Постройката от стъкло и стомана на Даг Хамарскьолд Але, където се помещава американското посолство, е една от тях. Централата на ЦРУ там е малка и някак тясна — по време на Студената война Копенхаген беше затънтено място за разузнаването, такова си остава и до днес, — но нейната обезопасена заседателна зала побира свободно двайсет души и електрониката й е съвсем модерна. Картър реши, че им трябва кодово име. След кратък размисъл Габриел предложи името Мория, както се наричаше хълмът, където Бог наредил на Авраам да принесе в жертва единствения си син. Ейдриън, чийто баща беше епископален свещеник, си помисли, че в избора има символика, и нареди от този момент нататък всички в Управлението да ги наричат екип „Мория“.

Ибрахим Фаваз пристигна от Амстердам в шест часа вечерта, придружен от Одед и Яков. Ларс Мортенсен се появи в шест и петнайсет и прие извинението на Габриел, задето е пропуснал да получи разрешение от датчаните да действа на тяхна територия. После Алон поиска разрешение и останалата част от екипа му да остане в Дания, за да види развитието на операцията, и Мортенсен, очевидно впечатлен от присъствието на легендата, веднага склони. Мордекай и Сара напуснаха хотел „Д’Англетер“ и се присъединиха към тях, както и Ели Лавон, който бе доволен, че може да напусне студения Ньоребро, но имаше изнурения вид на човек, издържал на поста си повече от седмица почти без прекъсване.

Ранните вечерни часове бяха оставени изцяло на Мортенсен и на датчаните. В седем часа те блокираха телефонната линия, водеща към апартамента в Ньоребро, и пренасочиха всички обаждания към един номер в централата на ЦРУ. След петнайсет минути две датски агентки — Мортенсен предвидливо избра жени, за да избегне сблъсъка между двете култури — направиха кратко посещение на апартамента, под предлог че ще зададат няколко „рутинни“ въпроса относно местонахождението на Ишак Фаваз. Бръмбарът, поставен от Мордекай, още действаше и за голям ужас на Мортенсен, бе използван от екипа „Мория“ за подслушване на процедурата. Тя продължи петнайсет минути и завърши с шума от излизането на Ханифа и Ахмед, които бяха отведени в полицейския участък за допълнителен разпит. Отнетият мобилен телефон на Ханифа незабавно бе занесен в посолството, където Мордекай — с Картър и Мортенсен, надничащи над рамото му — бързо го прегледа за интересна и полезна информация.

В осем часа започна сцена, която Картър по-късно щеше да нарече „погребално бдение“. Всички се струпаха около правоъгълната маса в заседателната зала: американците от едната страна, оперативните агенти на Алон — от другата, а Сара седна смутено между тях. Мортенсен се разположи директно пред високоговорителя, а Ибрахим — от дясната му страна, като нервно прехвърляше зърната на своята броеница. Само Габриел беше в движение. Той крачеше напред-назад из стаята, като актьор пред премиера, стиснал с една ръка брадичката си и вперил очи в телефона, сякаш го призоваваше да звънне. Сара се опита да го увери, че това скоро ще се случи, но Алон сякаш не я чу. В съзнанието му звучаха други гласове — гласът на Ишак, който обещаваше на жена си, че ще се обади в девет и половина, и гласът на Ханифа, която го предупреждаваше, че ако закъснее дори минута, няма да вдигне телефона. В девет часа и двайсет и девет минути Габриел спря да крачи и застана пред телефона. Десет секунди по-късно той иззвъня пронизително като противопожарна аларма. Алон хвана слушалката и бавно я вдигна до ухото си.