Даниъл Силва
Агентът (61)

61. Йерусалим

Габриел се завърна на улица „Наркис“ под внезапно рукналия проливен дъжд. Той влезе в апартамента си и откри, че масата е сервирана за четирима, а във въздуха се носи аромат на печено пиле и на прословутите патладжани с марокански подправки на Геула Шамрон. Дребна слабичка жена с тъжни очи и буйна прошарена коса, тя седеше на дивана до Киара и разглеждаше снимки на сватбени рокли. Габриел я целуна по бузата, която излъчваше лек аромат на люляк и беше гладка като коприна.

— Къде е Ари? — попита я.

Тя посочи към балкона.

— Кажи му да пуши по-малко, Габриел. Ти си единственият, в чиито думи се вслушва.

— Сигурно ме бъркаш с някого, Геула. Съпругът ти има завидната способност да чува само това, което иска, а аз съм последният човек, в чиито думи се вслушва.

— Ари твърди друго. Той ми разказа как сте се скарали в Лондон. Каза, че дори не е направил опит да те разубеждава да доставиш парите, защото знаел, че вече си взел решение.

— Щях да постъпя по-мъдро, ако се бях вслушал в съвета му.

— Но тогава американското момиче щеше да е мъртво. — Тя поклати глава. — Не, Габриел, ти постъпи правилно, независимо от нещата, които говорят сега за теб в Лондон и Амстердам. Когато бурята премине, ще се опомнят и ще ти благодарят.

— Сигурен съм, че ще стане точно така, Геула.

— Отиди при него. Мисля, че е малко потиснат. Не е лесно да остаряваш.

— На мен ли го казваш?

Той си наля чаша червено вино и я отнесе на балкона. Шамрон седеше на стол от ковано желязо под сенника и гледаше как дъждовната вода капе от листата на евкалиптовото дърво. Алон измъкна цигарата от пръстите му и я хвърли през парапета върху мокрия тротоар.

— В тази страна е забранено да се прави боклук — отбеляза Ари. — Откъде идваш?

— Ти ми кажи.

— Да не намекваш, че те следя?

— Не намеквам нищо. Знам, че ме следиш.

— Това, че си у дома, не означава, че си в безопасност. Имаш прекалено много врагове, за да се разхождаш наоколо без телохранители; прекалено много врагове, за да работиш в открито ателие с изглед към стените на Стария град.

— Киара не ми позволява да работя в апартамента. — Габриел се отпусна на стола до Шамрон. — Сърдит си ми, защото работя в ателие до Стария град или защото не работя за теб?

Стареца демонстративно запали нова цигара, но не каза нищо.

— Реставрацията ми помага, Ари. Винаги ми е помагала. Кара ме да забравя.

— Да забравиш кое?

— Как убих трима души в Хайд Парк. Как застрелях един мъж на моравата пред Уестминстърското абатство. Как убих Ишак в една нива в Есекс. Да продължавам ли?

— Недей — каза Шамрон. — А когато приключиш с картината на Рембранд? Тогава какво?

— Имам късмет, че съм жив, Ари. Всичко ме боли. Остави ме да се излекувам. Остави ме да се порадвам на живота няколко дни, преди да започнеш да ме тормозиш да се върна обратно в Службата.

Шамрон продължи да пуши цигарата си и да гледа мълчаливо дъжда. Като всеки обикновен мирянин, той не измерваше хода на времето с еврейските празници, а с ритъма на природата: денят, в който заваля дъжд, денят, в който дивите цветя цъфнаха в Галилея, денят в ранната есен, когато задуха студеният вятър. Според Алон, той може би се питаше още колко такива природни цикли ще преживее.

— Тази сутрин посланикът ни в Лондон получи доста забавно писмо от Министерството на вътрешните работи — наруши мълчанието Стареца.

— Нека да отгатна — каза Габриел. — Искат да дам показания пред комисията, която разследва отвличането и освобождаването на Елизабет Холтън.

Ари кимна утвърдително.

— Показахме недвусмислено на британците, че ще трябва да извършат официалното си разследване без съдействие от наша страна. Няма отново да даваш показания както пред американския Конгрес след случая във Ватикана. Няма да се връщаш в Англия, освен ако не ти предложат рицарско звание. — Шамрон се усмихна. — Представяш ли си?

— В Източен Лондон ще настанат размирици — вметна Алон. — А отношенията ни с МИ5 и МИ6? Няма ли да охладнеят сериозно, ако откажа да дам показания?

— Точно обратното. През последните няколко дни контактувахме с шефовете и на двете служби и те ни заявиха недвусмислено, че последното нещо, което искат, е да даваш показания. Впрочем имаш много поздрави от Греъм Сиймор.

— Има и друга основателна причина да стоя далеч от Лондон — додаде Габриел. — Ако се съглася да дам показания, разследването неизбежно ще се фокусира върху нас и греховете на израелците. А ако не се съглася, ще бъдат принудени да се заемат с истинския проблем.

— И какъв е той?

— Лондонистан — отговори Алон. — Те са позволили столицата им да се превърне в сборен пункт, в духовна Мека и безопасен пристан за всевъзможни ислямистки терористи. А това е заплаха за всички нас.

Ари кимна в знак на съгласие и вдигна очи към Габриел.

— И какво друго правиш, освен че реставрираш тази картина на Рембранд и ходиш при Леа в „Маунт Херцел“?

— Виждам, че шпионите ти предоставят доста подробни доклади.

— Така са инструктирани. Как е тя?

— Понякога има моменти на просветление — отговори Габриел. — Истинско просветление. Понякога вижда нещата по-ясно от мен. Винаги е било така.

— Само не ми казвай, че отново си се разколебал.

— Точно обратното. Твоите шпиони не те ли информираха, че търся място за церемонията?

— Всъщност ми казаха. Позволих си да помоля в Шабак да разработят план за сватба с подобни мащаби. Но се опасявам, че поради неизбежните предохранителни мерки събитието няма да прилича особено на сватба. — Той смачка бавно цигарата си. — Ще приемеш ли съвет от един старец?

— С удоволствие.

— Може би двамата с Киара трябва да помислите за нещо по-камерно и задушевно.

— Вече го направихме.

— Харесали ли сте някаква дата?

Алон му каза.

— През май? Защо ще чакате до май? Нищо ли не научи от този случай? Животът е ценен, Габриел, и ужасно кратък. През май може вече да не съм жив.

— Боя се, че ще се наложи да изчакаш дотогава, Ари. Киара се нуждае от време да планира събитието. Не можем да го направим по-скоро.

— Да планира? Какво има да планира? Двамата с теб можем да организираме всичко за един следобед.

— Сватбите не са операции, Ари.

— Кой мисли така?

— Киара.

— Разбира се, че са операции. — Той удари с юмрук облегалката на стола си. — Тя е трябвало да изтърпи толкова колебания и глупости от твоя страна. Ако бях на твое място, щях да организирам сам сватбата и да я изненадам.

— Киара е италианска еврейка, Ари. Доста е темпераментна и не обича изненадите.

— Всички жени обичат изненадите, глупчо.

Габриел трябваше да признае, че идеята му харесва.

— Ще ми трябва помощ.

— Ще ти я осигурим.

— Къде?

Шамрон се усмихна.

— Глупаво момче.

* * *

Те бяха тъмната страна на една тъмна служба, онези, които вършеха нещата, които никой друг не искаше или не смееше да свърши. Но в досегашната история на отдел „Специални операции“ никой никога не беше планирал сватба, във всеки случай не и истинска.

На следващата сутрин се събраха в стая 456В — тайното убежище на Габриел на булевард „Цар Саул“: Яков и Йоси, Дина и Римона, Мордекай и Одед, Михаил и Ели Лавон. Алон отиде в предната част на стаята и закачи на таблото снимка на Киара.

— След десет дни ще се венчая за тази жена — каза им той. — Сватбата трябва да представлява всичко, което Киара желае, като същевременно тя не трябва да узнава или подозира каквото и да било за подготовката. Необходимо е да действаме бързо и да не допускаме никакви грешки.

Както всички добри операции, и тази започна със събиране на информация. Те прегледаха сватбените списания за издайнически бележки и разпитаха внимателно Габриел за всичко, което някога е споделяла с него. Неудовлетворени от отговорите му, на следващия следобед Дина и Римона поканиха Киара на обяд в модерен ресторант в Тел Авив. Върнаха се на булевард „Цар Саул“ леко подпийнали, но въоръжени с цялата информация, от която се нуждаеха.

На следващата сутрин Габриел и Киара бяха събудени в дома им на улица „Наркис“ от служител на „Личен състав“, който уведоми Киара, че е закъсняла за някакъв физически преглед. Днес имало свободна пролука, добави служителят. Дали й било възможно да отиде веднага на булевард „Цар Саул“? Понеже нямаше нищо по-добро за правене през този ден, тя се съгласи и в десет часа беше подложена на доста подробен преглед от двама работещи за Службата лекари, единият от които в действителност не беше никакъв лекар, а шивач от отдел „Промяна на самоличността“. Той не се интересуваше от неща като кръвно налягане и пулс, а от дължината на ръцете и краката й, от гръдната обиколка и тази на талията й. По-късно следобед въпросният човек се промъкна в стая 456В и попита Алон дали да предвиди в дрехата място за оръжие. Габриел му отговори, че това не е необходимо.

Три дни преди уречения срок всичко беше готово, освен самата Киара. За тази фаза на операцията Алон ангажира Геула Шамрон, която й телефонира по-късно същата вечер и я попита дали могат да отидат в Тиберия в събота за партито изненада по случай рождения ден на Шамрон. Младата жена прие поканата, без дори да си направи труда да се допита до Габриел, и му каза къде ще ходят през уикенда едва на вечеря.

— На колко години става Ари? — попита го Киара.

— Това е грижливо пазена държавна тайна, но има слухове, че е участвал във въстанието срещу римското управление.

— Знаеше ли, че е роден през март?

— Разбира се — отвърна бързо той.

Всъщност рожденият ден на Ари беше в края на август и последният човек, който се бе опитал да организира парти изненада за Шамрон, още накуцваше. Но Киара не знаеше това. Тя не знаеше нищо.

* * *

Не спря да вали през цялата седмица — обстоятелство, което не бяха взели под внимание при планирането, но в събота сутринта слънцето грееше ярко и пречистеният въздух ухаеше на италиански кедър, жасмин и евкалипт. Те спаха до късно и закусиха мързеливо на балкона, после събраха малко багаж в една пътническа чанта и заминаха за Галилея.

Габриел мина през Баб ал Уад до крайбрежната равнина, после зави на север към Долината на Израил. Там спряха за няколко минути, за да вземат Ели Лавон от разкопките на Тел Мегидо, след това продължиха към Тиберия. Меденожълтата вила на Шамрон се намираше на няколко километра северно от града върху скална тераса, надвиснала над Генисаретското езеро. По стръмната алея бяха наредени две дузини коли, а в предния двор бе паркиран голям американски шевролет с дипломатически номер. Ейдриън Картър и Сара Банкрофт стояха до парапета на терасата и си бъбреха с Узи Навот и Бела.

— Геула не ми каза, че ще идва и Картър — обади се Киара.

— Сигурно е забравила да го спомене.

— Как би могла да забрави да спомене, че заместник-директорът на ЦРУ ще идва чак от Вашингтон? И какво прави тук Сара?

— Геула е възрастна жена, Киара. Остави я на мира.

Габриел слезе от колата, преди да е успяла да му зададе друг въпрос, после извади пътната чанта от багажника и поведе Киара нагоре по стълбите. Геула ги очакваше в преддверието. Мебелите в големите стаи бяха изчезнали и на тяхно място имаше няколко кръгли маси. Киара огледа обстановката и букетите с цветя, после мина покрай домакинята и излезе на терасата, където сто бели стола бяха наредени в симетрични редици около окичена с цветя хупа^[1]. Тя се обърна към Габриел, зяпнала от изненада.

— Какво става тук?

Той вдигна пътната чанта и каза:

— Ще я занеса в нашата стая.

— Габриел Алон, върни се!

Киара го последва, подтичвайки след него по коридора към стаята им. Когато влезе вътре, видя роклята върху леглото.

— Боже мой, Габриел, какво си направил?

— Поправих всичките си грешки, надявам се.

Тя се хвърли на врата му и го целуна, после прокара ръка през косата си.

— На нищо не приличам. Какво да правя?

— Доведохме фризьорка от Тел Авив. И то първокласна.

— А семейството ми?

Той погледна часовника си.

— Докарахме ги от Венеция с чартърен полет. Кацнаха на летище „Бен Гурион“ преди двайсет минути. В момента летят насам с хеликоптер.

— А пръстените?

Габриел извади от джоба на якето си малка кутия за бижута и я отвори.

— Красиви са — каза Киара. — Помислил си за всичко.

— Сватбите са като операции.

— Не, не са, глупчо. — Плесна го игриво по ръката. — В колко часа ще започне церемонията?

— В колкото кажеш.

— Кога залязва слънцето?

— В пет часа и осем минути.

— Ще започнем в пет и девет. — Тя го целуна отново. — И не закъснявай.