Даниъл Силва
Агентът (23)

23. Белият дом

понеделник, 12:45 ч.

Никълас Сканлън веднага разпозна натрапника, който чукаше на вратата на кабинета му. Две почуквания, резки като от чукче за гвоздеи. Прессекретарят на Белия дом изчака да изтекат десет секунди, преди да вдигне поглед от книжата си. Главната кореспондентка на Ен Би Си в Белия дом — Мелиса Стюарт, се бе облегнала със скръстени ръце на касата на вратата, а наскоро боядисаната й коса бе разрошена от предаването на живо на Северната морава.

— Какво искаш, Мелиса?

— Трябва да поговорим.

— Пак ли няма хартия в дамската тоалетна?

Тя влезе в кабинета и затвори вратата.

— Заповядай, Мелиса — каза саркастично Сканлън. — Седни.

— С удоволствие, Ник, но малко бързам.

— Какво мога да направя за теб?

— Да потвърдиш историята.

Сканлън зарови из книжата си, за да печели време.

— С какво разполагаш?

— Знам кой държи като заложница Елизабет Холтън.

— Ами кажи, Мелиса. Всички искаме да узнаем това.

— Хора от „Мечът на Аллах“, Ник. Преди няколко дни едно дивиди със запис на Елизабет е било оставено някъде в Южна Англия. Те искат да им върнем шейх Абдула и ако до петък вечер той не отлети за Египет, ще убият Елизабет.

— Какъв е източникът ти?

— Това не ми звучи като отричане.

— Моля те, отговори на въпроса.

— Нали не очакваш наистина да ти разкрия източника си?

— Можеш да ме насочиш за естеството му.

— Силите на реда — отговори тя. — Но мога да ти кажа само това.

Никълас се завъртя със стола си и погледна през бронираното стъкло на прозореца към Северната морава. Проклетото изтичане на информация… Цяло чудо бе, че толкова дълго бяха успели да го запазят в тайна. Бяха изминали само шест месеца, откакто Сканлън бе напуснал доходната си работа като лобист и шеф на връзки с обществеността, за да дойде да работи за президента, но за това време се бе сблъскал с предостатъчно доказателства за изтичане на информация във Вашингтон. И колкото по-лоши бяха новините, толкова по-бързо се разчуваха. Запита се какво ли би могло да мотивира висш федерален служител на реда да пусне такава новина на репортер. Отново се завъртя със стола си и се взря в големите сини очи на Мелиса. „Ама разбира се!“ — помисли си той.

— Все още ли спиш с онзи тип от Бюрото?

— Не се бъркай в личния ми живот, Ник.

— Ще ти дам един малък съвет и се надявам да го приемеш в смисъла, в който ти го казвам. Това не е история, която би искала да публикуваш първа.

— Това също не ми звучи като отричане.

— Както можеш да се досетиш, точно сега участваме в някои много деликатни операции из целия свят, операции, които ще бъдат изложени на риск, ако тази новина бъде разкрита, преди да сме готови.

— Съжалявам, Ник, но това е твърде голяма новина, за да бъде пренебрегната. Ако е вярна, трябва да се огласи. Американският народ има право да знае кой държи дъщерята на посланик Холтън.

— Дори ако това доведе до смъртта й?

— И преди си падал ниско, но този път си направо гаден.

— Мога да стана и по-гаден, Мелиса. Ще отрека, че това е вярно, и после ще те разоблича пред съда.

Кореспондентката се обърна и хвана дръжката на вратата.

— Почакай — каза Сканлън, като тонът му внезапно се смекчи. — Навярно можем да постигнем съгласие.

— Какво имаш предвид?

— Колко време можеш да ми дадеш?

— Десет минути.

— Двайсет.

— Петнайсет.

Никълас кимна в знак на съгласие. Госпожица Стюарт погледна часовника си.

— Ако телефонът в стаята ми не звънне след петнайсет минути — каза тя, — ще изляза на моравата и ще кажа на света кой държи Елизабет Холтън.

* * *

Президентът седеше зад бюрото си, когато след три минути Никълас Сканлън влезе в Овалния кабинет, придружен от шефа на канцеларията на Белия дом Уилям Бърнс и съветника по националната сигурност Сайръс Мансфийлд.

— Защо гледате така мрачно, господа? — попита той.

— Изтекла е информация, господин президент — отговори Сканлън. — Кореспондентката на Ен Би Си знае кой държи Елизабет.

Президентът изруга тихо и стисна очи от гняв. Вече над седмица вървеше по ръба на острието, показвайки пред обществото загриженост за съдбата на дъщерята на своя приятел, докато в същото време показваше ясно на терористите, че не са успели да извадят от строя най-могъщия човек на планетата. Само неговите най-близки сътрудници бяха наясно с физическата и емоционалната болка, която му бе причинило отвличането.

— Какво предлагаш, Ник?

— Да хванем бика за рогата, сър. Смятам, че ще е по-добре за страната и останалата част от света да чуят новината от вас, отколкото от Мелиса Стюарт.

— Колко време имаме, преди да я пусне в ефир?

Сканлън погледна часовника си.

— Девет минути, сър.

Президентът премести поглед от своя прессекретар към съветника по националната сигурност Сайръс Мансфийлд.

— Трябва да знам дали ще изложа на риск някоя секретна операция, ако говоря пред обществото. Свържете се с директора на ЦРУ. С държавния секретар също.

— Добре, сър.

Президентът отново погледна Сканлън.

— Ако приемем, че никой няма възражения, къде би искал да го направя?

— Залата за конференции ми се струва подходяща.

— Но без никакви въпроси.

— Предварително ще го разясня на репортерите.

— Как ще се оправиш с Мелиса Стюарт?

— Ще трябва да й обещаем нещо — отговори Никълас. — Нещо голямо.

— Не можем ли просто да апелираме към чувството й за благоприличие и патриотизма й?

— Говорим за Мелиса Стюарт, господин президент. Не съм сигурен дали тя има сърце, да не говорим за патриотизъм.

Президентът въздъхна тежко.

— Можеш да й кажеш, че първото интервю, което ще дам, когато това свърши, ще бъде за новините на Ен Би Си. Това би трябвало да я зарадва.

— Но ще ми създаде проблеми с другите журналисти, сър.

— Боя се, че това са твои проблеми, Ник, не мои.

— Искате ли да подготвя изявлението ви, сър?

Президентът поклати глава.

— С това мога да се справя и сам.

* * *

Мелиса Стюарт си облече палтото и се готвеше да тръгне към Северната морава, когато телефонът в стаята й иззвъня.

— Обаждаш се в последната секунда, не мислиш ли?

— Извинявай, Мелиса. За момент забравих, че ти си центърът на света.

— Закъснявам за важно предаване на живо, Ник.

— Отмени го.

— Какво имаш за мен?

— След двайсет минути президентът ще бъде в залата за конференции, за да каже на света, че „Мечът на Аллах“ държи Елизабет Холтън като заложник и иска да освободим шейх Абдула. Преди появата му можеш да съобщиш, че от Ен Би Си Нюз са научили, че госпожица Холтън е отвлечена от египетска радикална ислямистка групировка и се очаква президентът да съобщи повече за това. Ако се придържаш към сценария, твоята телевизия ще получи първото интервю от президента след приключване на случая. Ако не го направиш, ще посветя остатъка от времето си в Белия дом, за да ти вгорча живота. Споразумяхме ли се?

— Смятам, че да.

— Ще се видим в залата за конференции след десет минути. И не се опитвай да вмъкнеш нещо допълнително, Мелиса. Ще слушам внимателно.

* * *

Президентът на Съединените щати се качи на подиума в залата за конференции на Белия дом точно в тринадесет часа и трийсет минути източно време и информира света, че неговата кръщелница е взета като заложник от египетската терористична групировка „Мечът на Аллах“. В замяна на нейното освобождаване похитителите са поискали от САЩ да освободят шейх Абдула Абдул Разак. Той даде ясно да се разбере, че това искане никога няма да бъде удовлетворено. Президентът призова терористите незабавно да освободят Елизабет, предупреди ги, както и техните покровители, че ще бъдат изправени пред съда, и благодари на американския народ за молитвите и подкрепата.

В тринадесет часа и трийсет и две минути той слезе от подиума и остави своя прессекретар Никълас Сканлън да се оправя сам с потресените журналисти. Ейдриън Картър натисна бутона за пауза на дистанционното и погледна към вратата на кабинета си, където стоеше по риза и тиранти заместник-директорът на Управлението Шепард Кантуел.

— Какво мислиш? — попита Кантуел.

Картър се поколеба, преди да отговори. Шепард задаваше въпроси на другите само когато искаше да изкаже собствено мнение. Не можеше да се спре. Беше анализатор.

— Смятам, че се справи добре при тези обстоятелства — отговори Ейдриън. — Заяви ясно на терористите, че няма да бъдем техни заложници и няма да преговаряме с тях.

— Допускаш, че онези от „Мечът на Аллах“ наистина искат да преговарят? Аз не съм сигурен. — Кантуел влезе в кабинета на Картър и седна. — Нашите анализатори разгледаха обстойно всяка дума, написана или публично казана от шейх Таид Абдул Разак: проповеди, фетви^[1], записи на интервюта — всичко, което успяхме да докопаме. Преди две години той даде интервю за лондонски вестник, излизащ на арабски език, в условия на изключителна секретност някъде в Египет. По време на това интервю шейхът бе помолен да опише най-вероятния сценарий, при който ислямистите могат да вземат властта в Египет: чрез избори, преврат или народно въстание. Той даде много ясен отговор. Каза, че единственият начин за това е да се подтикнат масите да се вдигнат срещу техните потисници. Демонстрации, бунтове, улични сблъсъци с армията: един вид интифада^[2] от делтата на Нил до Горен Египет.

— Какво искаш да кажеш, Шеп?

— Шейх Таид е религиозен фанатик и убиец, но е много умен мъж. Фактът, че след всичките тези години още е жив, е доказателство за това. Той много добре знае, че ние никога няма да отстъпим пред исканията да освободим брат му в замяна на Елизабет Холтън. Но навярно в действителност не иска брат си. Може би това, което иска, е въстание.

— И ще го постигне, като предизвика конфронтация с нас?

— В този момент египетските сили за сигурност преобръщат страната наопаки, за да помогнат на неверниците американци да открият дъщерята на посланика милиардер — отговори Кантуел. — Помисли си как изглежда това на един египетски ислямист, който живее в отчайваща бедност и е изгубил брат или баща в килиите за изтезания на Мубарак. И докато водим този разговор, тези килии се пълнят, защото режимът издирва една американка.

— Какво е положението в Египет сега?

— Според докладите, които получаваме от каирската ни централа, то е изключително лошо. Всъщност е по-лошо от когато и да било. Ако този кошмар продължи, шейх Таид ще успее да вдигне въстание. И нашият президент ще остане в историята като човека, който е изгубил Египет.

Шепард Кантуел стана и се отправи към вратата, но внезапно спря и се обърна.

— И още нещо — каза той. — Току-що президентът изпрати ясно послание на нашия приятел Сфинкса. Не бих се изненадал, ако той му отговори. На твое място щях да се обадя на Федералната служба за сигурност и незабавно да повиша нивото на заплаха за националната сигурност.

— До каква степен?

— До червено — отговори Кантуел на излизане от стаята. — Кървавочервено.

Картър погледна часовника си. Беше 13:37 часът. Мюсюлманската вечерна молитва тъкмо започваше в Амстердам. Той се загледа в телефона си, очаквайки да позвъни.