Даниъл Силва
Агентът (5)

5. Амстердам

— Казвам се Ибрахим.

— Ибрахим кой?

— Ибрахим Фаваз.

— Беше много глупаво да ме следиш така, Ибрахим Фаваз.

— Очевидно.

Двамата вървяха по тъмния кей на река Амстел. Ибрахим притискаше с една ръка кръста си над левия бъбрек, а с другата се подпираше на ръката на Габриел. От небето се сипеше ситен сняг и въздухът внезапно бе станал режещо студен. Алон посочи едно отворено кафене и предложи да поговорят там.

— Хора като мен не пият кафе на такива места, особено в компанията на хора като теб. Тук не е Америка. Това е Амстердам. — Мъжът извърна леко глава и погледна Габриел с крайчеца на окото. — Говориш арабски като палестинец. Предполагам, слуховете за професор Роснер са били верни.

— Какви слухове?

— Че е бил пионка на ционистите и техните еврейски поддръжници в Америка. Че е бил израелски шпионин.

— Кой говори такива неща?

— Сърдитите момчета — отвърна Ибрахим. — Имамите също. Те са по-лоши от младите луди глави. Идват от Близкия изток. От Саудитска Арабия. Проповядват уахабитски ислям. Имамът в нашата джамия ни каза, че професор Роснер заслужава да умре заради това, което е написал за мюсюлманите и за Пророка. Предупредих го да се скрие, но той отказа. Беше много упорит.

Ибрахим спря и се облегна на парапета край бавно течащата черна река. Алон погледна към дясната ръка на арабина и забеляза, че липсват два пръста.

— Ще повръщаш ли?

— Не.

— Можеш ли да ходиш? По-добре е да вървим.

Арабинът кимна и двамата поеха бавно по брега.

— Предполагам, ти си бил шефът. Затова с приятеля ти ровите така трескаво из папките на професора.

— Не е твоя работа какво правя в неговата къща.

— Направи ми една услуга — каза Ибрахим. — Ако попаднеш на името ми, просто пусни въпросния документ в най-близката машина за унищожаване на хартия. Много уважавах професор Роснер, но не искам да свърша като него. В Амстердам има хора, които ще ми прережат гърлото, ако разберат, че съм му помагал.

— Колко време работи за него?

— Дълго време — отговори арабинът. — Но това не беше работа. Ние бяхме партньори, професорът и аз. Споделяхме едни и същи вярвания. И двамата смятахме, че джихадците разрушават моята религия. И двамата знаехме, че ако те не бъдат спрени, ще унищожат и Нидерландия.

— Защо работеше с него? Защо не с полицията?

— Навярно можеш да познаеш по моя акцент, че съм роден в Египет. Хората, дошли оттам, изпитват естествен страх от полицията — както от тайната, така и от другата. Живея в Нидерландия от двайсет и пет години. Гражданин съм на тази страна, както и жена ми, и синът ми. Но за нидерландската полиция винаги ще си остана allochtoon — чужденец.

— Все пак си знаел, че Роснер е предавал част от твоята информация на полицията и на Нидерландската служба за сигурност.

— Както и на израелските тайни служби… или поне така изглежда. — Той погледна към Алон и се усмихна проникновено. — Трябва да ти призная, че израелците са доста непопулярни в дома ми. Съпругата ми е палестинка. Със семейството й са избягали в Египет през 1948 година — след Ал Накба, Катастрофата, и са се установили в Кайро. Вече двайсет и пет години по време на вечеря слушам за страданията на палестинците. Синът ми го е поел с майчиното си мляко. Той е наполовина египтянин и наполовина палестинец — опасна комбинация.

— Това ли е причината да ме проследиш тази вечер, Ибрахим? Да ме въвлечеш в спор за палестинската диаспора и престъпленията на израелските заселници?

— Може би друг път — отговори арабинът. — Прости ми, приятелю. Сега, когато вече не ме удряш, аз просто се опитвам да водя учтив разговор. Бях професор в Египет, преди да емигрирам в Нидерландия. Съпругата и синът ми ме укоряват, че съм останал такъв. Били прекарали живота си в слушане на лекции. Боя се, че съм станал непоносим. Така е. Винаги, когато имам възможност да преподавам, аз се опитвам да се възползвам.

— В Нидерландия също ли преподаваше?

— В Нидерландия? — Той поклати глава. — Не, тук бях просто „оръдие“. Решихме да напуснем Египет през 1982 година, защото си мислехме, че синът ни ще има повече възможности на Запад. Бях образован човек, но образованието ми беше египетско и се оказа безполезно тук. Строих пътища, докато си съсипах гърба, после намерих работа като уличен чистач в Ротердам. Накрая, когато вече не можех да размахвам метлата, отидох да работя в една мебелна фабрика в Западен Амстердам. Надзирателят ни караше да работим по четиринайсет часа на ден. Късно една вечер, когато заспивах прав, допуснах грешка с циркуляра. — Арабинът вдигна осакатената си ръка пред очите на Габриел. — Докато се възстановявах, реших да оползотворя времето си, като се науча да говоря правилно нидерландски. Когато чу какво правя, управителят на фабриката ми каза да не си губя времето, защото в близко бъдеще всички чужденци щели да напуснат страната. Той грешеше, разбира се.

Внезапният порив на вятъра запрати рояк снежинки в лицата им. Алон вдигна яката на палтото си. Ибрахим прибра ръката си в джоба.

— Децата ни чуваха всички обиди, с които ни обсипваха нидерландските ни домакини. Те говореха местния език по-добре от нас. Долавяха тънкостите на нидерландската култура. Виждаха начина, по който се отнасяха към нас, и се чувстваха унизени. Ставаха все по-гневни и обвиняваха не само местните хора, но и своите родители. Децата ни са хванати в капан между два свята — не са нито изцяло араби, нито нидерландци. Те живеят в гураба — земята на чужденците, затова потърсиха убежище на сигурно място.

— В исляма.

Ибрахим кимна утвърдително и повтори:

— В исляма.

— Все още ли изкарваш хляба си с изработване на мебели, Ибрахим?

Арабинът поклати отрицателно глава.

— Пенсионирах се преди няколко години. Нидерландската държава ми плаща щедра пенсия и дори малко обезщетение заради двата липсващи пръста. Но аз работя по малко. Добре е за самоуважението ми. Това ме предпазва от остаряване.

— Къде работиш сега?

— Преди три години държавата ни отпусна субсидия да открием Ислямски културен център в квартала Ауд Вест. Работя там на непълен работен ден като съветник. Помагам на новопристигналите да се установят. Освен това помагам на хората да се научат да говорят правилно нидерландски. И държа под око сърдитите младежи. Там, в нашия център, за първи път чух слуха за заговора да бъде свален еврейски самолет. — Той погледна към Габриел, за да види реакцията му. — Когато се запознах по-подробно с нещата, открих, че е нещо повече от слух, и съобщих на професор Роснер. Трябва да ми благодариш, че двеста и петдесет евреи не бяха разкъсани на парчета над летище Схипхол.

По кея срещу тях се зададе двойка хомосексуалисти на средна възраст. Ибрахим ускори крачка и инстинктивно сведе поглед към паважа.

— Имам и друга работа — продължи той, когато минувачите отминаха. — Работя за мой приятел на пазара „Тен Кате“, продавам тенджери и тигани. Плаща ми процент от извършените от мен продажби и ми разрешава да напускам сергията, за да се моля. На Ян Хазенстраат има малка джамия, която се нарича „Ал Хиджра“. Тя е доста известна с екстремизма на своя имам. В „Ал Хиджра“ има много млади мъже, чието съзнание е изпълнено с картини на джихад и терор. Младежи, които говорят за мъченичество и кръв и смятат Осама бен Ладен за истински мюсюлманин. Тези млади мъже вярват в такфир. Известен ли ти е този термин?

Габриел кимна утвърдително. Такфир беше доктрина, развита от ислямистите в Египет през XIX век — теологичен трик, предназначен да даде на терористите свещено позволение да убиват почти всеки, когото поискат, за да осъществят целта си да наложат шериата и да реставрират халифата… Първата му мишена бяха други мюсюлмани. Всеки един мюсюлмански ръководител, който не управлява по шериата, можеше да бъде убит чрез такфир, задето се е отклонил от исляма. Същото можеше да сполети всеки гражданин на ислямска държава или мюсюлманин, живеещ в западната демокрация. Според такфир, демокрацията беше ерес, защото бе заменила божиите закони с човешките. Със същото основание мюсюлманите, пребиваващи в демократични страни, бяха считани за апостати и можеха да бъдат изтребени. Точно тази идеология бе дала правото на Осама бен Ладен да изпраща самолети срещу сгради и да взривява посолства в Африка, макар че голяма част от жертвите бяха мюсюлмани. Такфир даваше право на иракските сунитски терористи да убиват когото си пожелаят, за да попречат в Багдад да се установи демократично управление. Той даваше право и на мюсюлманските младежи, родени във Великобритания, да се самовзривяват в лондонското метро и автобусите, макар че сред хората, които отвеждаха със себе си в рая, имаше и други мюсюлмани, които вероятно биха желали да останат малко по-дълго на земята.

— Тези млади мъже си имат лидер — продължи Ибрахим. — Той е отскоро в Амстердам, от осемнайсет месеца или малко повече. Египтянин е. Работи в интернет клуб и телефонна централа в Ауд Вест, но обича да се представя за ислямски теоретик и журналист. Твърди, че пише за ислямски списания и уебсайтове.

— Как се казва?

— Самир ал Масри… или поне така се представя. Твърди, че има връзки с муджахидините в Ирак. Казва на нашите момчета, че техният свещен дълг е да отидат там и да избиват неверниците, които са осквернили мюсюлманските земи. Проповядва такфир и джихад. Вечер се събират в неговия апартамент и четат Саид Кутб и Ибн Таймия. Свалят видеофилми от интернет и гледат как в тях се обезглавяват неверници. Пътуват заедно. Неколцина от тях ходиха с него в Египет. В „Ал Хиджра“ се носят слухове за Самир. В джамията винаги се клюкарства, но този път е различно. Самир ал Масри е опасен човек. Ако не е от Ал Кайда, тогава е от сродна организация.

— Къде живее?

— На Хьодсонстраат, номер 37. Апартамент Г.

— Сам?

Ибрахим подръпна замислено брадата си и кимна утвърдително.

— Каза ли на Соломон за Самир?

— Да, преди месеци.

— И тъй, защо ме проследи тази вечер?

— Защото преди два дни Самир и още четирима младежи от нашата джамия изчезнаха.

Алон спря и се вгледа в египтянина.

— Къде са отишли?

— Разпитах тук-там, но като че ли никой не знае.

— Знаеш ли имената на четиримата младежи?

Арабинът му подаде едно листче.

— Намери ги — каза той. — Защото се опасявам, че в противен случай ще падат сгради.