Лев Толстой
Възкресение (95)

XXXVI

Нехлюдов вървеше със същите бързи крачки, с каквито вървяха затворниците, но дори и леко облечен, в леко палто, беше му ужасно горещо, главно — душно от праха и неподвижния горещ въздух, надвиснал над улиците. След като измина четвърт верста, той седна във файтона и отмина напред, но към средата на улицата в кабриолета му стана още по-горещо. Опита се да извика в себе си мисли за вчерашния разговор със зет си, но сега тия мисли не го вълнуваха като сутринта. Засенчиха ги впечатленията от излизането на затворниците и шествието на групата. Главно — беше мъчително горещо. Край стобора, в сянката на дърветата, стояха със снети фуражки две момчета-гимназисти над приклекнал пред тях продавач на сладолед. Едното от момчетата вече се наслаждаваше, като облизваше роговата лъжичка, другото чакаше напълнената догоре с нещо жълто чаша.

— Къде тук може човек да пие нещо? — попита Нехлюдов файтонджията, чувствувайки непреодолима нужда да се освежи.

— Тук наблизо има хубава кръчма! — каза коларят и като зави край ъгъла, докара Нехлюдов до един вход с голяма табела. Тлъстият продавач по рубашка зад тезгяха и белите някога келнери, насядали поради липса на посетители край масите, изгледаха с любопитство необикновения гост и предложиха услугите си. Нехлюдов поиска селтерска вода и седна край прозореца на малка масичка с мръсна покривка.

Двама души седяха на една маса с чайник и бутилка от бяло стъкло, бършеха потта от челата си и нещо миролюбиво пресмятаха. Единият от тях беше черен и плешив, със също такъв бордюр от черни коси на тила, какъвто имаше Игнатий Никифорович. Това впечатление напомни на Нехлюдов пак вчерашния разговор със зетя и желанието му да се види с него и сестра си преди заминаването. „Едва ли ще успея преди влака — помисли той, — по-добре да им пиша писмо.“ И като поиска хартия, плик и марка, той почна да обмисля какво ще пише, като отпиваше на глътки хладната щипеща вода. Но мислите му бягаха и той все не можеше да напише писмото.

„Мила Наташа, не мога да замина под тежкото впечатление от вчерашния ни разговор с Игнатий Никифорович…“ — започна той. „Тогава? Да моля за извинение за това, което казах вчера? Но аз казах това, което мислех. А той може да помисли, че се отричам. И после, тая негова намеса в моите работи… Не, не мога…“ И почувствувал надигналата се пак в него омраза към този чужд, самоуверен човек, който не го разбира, Нехлюдов сложи незавършеното писмо в джоба си и като плати, излезе на улицата и тръгна да догони групата.

Горещината беше се засилила. Стените и камъните струяха сякаш горещ въздух. Горещият паваж като че изгаряше краката и Нехлюдов почувствува нещо като опарване, когато се допря с ръка до лакирания калник на файтона.

Кончето се влачеше по улиците, като тропаше равномерно с подковите по неравния и прашен паваж: файтонджията непрекъснато задрямваше, а Нехлюдов седеше, без да мисли за нещо, загледан равнодушно пред себе си. На надолнището на улицата, срещу вратите на голяма къща, стояха хора и конвоен с пушка.

Нехлюдов спря файтона.

— Какво има? — попита той пазача.

— На един затворник му прилошало.

Нехлюдов слезе от файтона и се приближи до насъбралите се хора. Върху неравните камъни на полегатия край тротоара паваж лежеше с глава клюмнала до краката широкоплещест възрастен затворник с рижа брада, червено лице и сплескан нос, в сив халат и в също такива панталони. Той лежеше възнак, разперил с дланите надолу покритите си с лунички ръце, и през големи промеждутъци, с равномерно потръпване на високите си и широки гърди изхълцваше, вперил в небето неподвижни кръвясали очи. Над него стояха един намръщен стражар, един хамалин, един пощенски раздавач, един продавач, една стара жена с чадър и едно остригано момче с празна кошница.

— Не стига, че са отслабнали в затвора, ами ги и водят в адската жега — осъждаше продавачът някого, като се обърна към приближилия Нехлюдов.

— Сигурно ще умре — говореше с разплакан глас жената с чадъра.

— Трябва да му се разкопчае ризата — каза пощенският раздавач.

Стражарят почна с треперещи дебели пръсти да развързва неловко ширита на жилестата червена шия. Той беше явно развълнуван и смутен, но все пак счете за нужно да се обърне към навалицата:

— Какво сте се струпали! И без това е горещо. Закривате му въздуха.

— Трябва да ги преглежда докторът и които са слаби — да ги оставя. А те го повели полумъртъв — казваше продавачът, очевидно гордеейки се, че познава порядките.

Стражарят, развързал ширита на ризата, се изправи и се огледа.

— Разотивай се, казвам! Не е ваша работа туй, гледате като невиждали! — говореше той, като се обръщаше за съчувствие към Нехлюдов, но като не срещна в погледа му съчувствие, погледна конвойния.

Но конвойният стоеше настрани, оглеждаше изтъркания ток на ботуша си, напълно равнодушен към затруднението на стражаря.

— От когото зависи, той нехае. Ред ли е това, да мориш хората!

— Затворник, затворник, но все е човек — говореха в тълпата.

— Дигнете главата му по̀ нависоко и дайте вода — каза Нехлюдов.

— Отидоха за вода — отвърна стражарят и като хвана затворника под мишниците, с мъка издърпа тялото му по̀ нависоко.

— Какъв е този панаир? — чу се изведнъж решителен началнически глас и към събраната около затворника група хора с бързи крачки приближи кварталният полицейски в необикновено чиста и блестяща куртка и още по-блестящи високи ботуши.

— Разотивай се! Нямате работа тук! — извика той към тълпата, още невидял защо се е събрала. Приближил съвсем и зърнал умиращия затворник, той направи одобрителен знак с глава, като че тъкмо това е очаквал, и се обърна към стражаря:

— Как тъй?

Стражарят доложи, че минавала група и затворникът паднал, конвойният заповядал да го оставят.

— Какво чакаш? Трябва да се отведе в участъка. Файтон.

— Дворникът отиде за файтон — каза стражарят, като дигаше ръка към козирката.

Продавачът поде нещо за горещината.

— Не е твоя работа! Върви си по пътя! — каза кварталният и тъй строго го погледна, че продавачът млъкна.

— Трябва да му се даде малко вода — каза Нехлюдов.

Кварталният погледна строго и Нехлюдов, но нищо не каза. А когато пазачът донесе чаша вода, той заповяда на стражаря да даде на затворника. Стражарят дигна отметнатата глава и се опита да налее вода в устата, но затворникът не я приемаше; водата се изливаше по брадата, като мокреше дрехата на гърдите и кълчищената прашна риза.

— Излей я на главата му! — изкомандува кварталният и стражарят, като сне приличната на мекица шапка, изля водата и върху червеникавите къдрави коси, и върху голия череп.

Сякаш в уплаха, очите на затворника се отвориха повече, но положението му не се измени. По лицето му течаха мръсни вадички от праха, но устата все тъй равномерно хълцаше и цялото тяло потръпваше.

— А този защо е? Ела тук — обърна се кварталният към стражаря, като сочеше файтонджията на Нехлюдов. — Я ти карай!

— Зает съм — мрачно каза файтонджията, без да дига очи.

— Колата е моя — каза Нехлюдов, — но вземете я. Аз ще платя — прибави той, като се обърна към файтонджията.

— Хайде, какво чакате! — извика кварталният. — Дигайте го!

Стражарят, дворниците и конвойният дигнаха умиращия, отнесоха го във файтона и го сложиха на седалището. Но той не можеше да се държи сам, главата му падаше назад и цялото тяло се смъкваше от седалището.

— Сложи го да легне! — изкомандува кварталният.

— Нищо, ваше благородие, и така ще го закарам — каза стражарят, като се настани хубаво на седалището до умиращия и го придържаше под мишница със силната си дясна ръка.

Конвойният дигна обутите в плъстенки без партенки крака и ги сложи и изпъна под капрата.

Кварталният се огледа и като видя на паважа мекичестата шапка на затворника, дигна я и я нахлупи на отметнатата му назад мокра глава.

— Марш! — изкомандува той.

Файтонджията се огледа сърдито, поклати глава и придружен от конвойния, потегли ходом към участъка. Седналият до затворника стражар непрестанно повдигаше смъкващото се тяло с клатушкащата се на всички страни глава. Конвойният, който вървеше до файтона, оправяше краката. Нехлюдов тръгна след тях.