Лев Толстой
Възкресение (43)

XLIII

Маслова се огледа и като вдигна глава и изпъчи гърди, се провря между две затворнички и се приближи до решетката със своя познат на Нехлюдов израз на готовност, но изгледа Нехлюдов учудено и въпросително, без да го познае.

Като разбра обаче по дрехите, че е богат човек, тя се усмихна.

— За мене ли питате? — каза тя, приближила до решетката усмихнатото си, с разногледи очи лице.

— Исках да… видя — Нехлюдов не знаеше как да каже: „ви“ или „ти“ и реши да каже „ви“. Говореше не по-високо от обикновено. — Исках да ви видя… аз…

— Ти не го усуквай — крещеше до него дрипавият мъж. — Взимала ли си, или не си взимала?

— Казвам ти, скоро ще пукне, какво искаш повече! — крещеше някой от другата страна.

Маслова не можеше да чуе какво говореше Нехлюдов, но докато той говореше, изразът на лицето му изведнъж й спомни за него. Но тя не можа да повярва. Все пак усмивката изчезна от лицето й и челото й започна страдалчески да се бърчи.

— Не се чува какво говорите — извика тя, като се вглеждаше и все повече и повече мръщеше чело.

— Дойдох…

„Да, правя това, което трябва да направя, разкайвам се“ — помисли Нехлюдов. И щом помисли това, сълзи нахлуха в очите му, задавиха гърлото му и той млъкна, вкопчил пръсти в решетката, като правеше усилие да не се разридае.

— Казвам ти: защо се пъхаш, където не трябва… — викаха от едната страна.

— Вярвай бога, нищичко не знам — викаше затворничката от другата страна.

Като видя вълнението му, Маслова го позна.

— Прилича, но не го познавам — завика тя, без да го гледа, и почервенялото й изведнъж лице стана още по-мрачно.

— Дойдох да ти искам прошка — извика той с висок глас без интонация, като заучен урок.

Като извика тия думи, стана му срамно и той се огледа. Но веднага си помисли, че толкова по-добре, ако му е срамно, защото трябваше да понесе този срам. И той продължи високо:

— Прости ми, аз съм страшно виновен пред… — извика пак той.

Тя стоеше неподвижно и не снемаше от него разногледия си поглед.

Той не можеше да говори повече и се дръпна от решетката, като се мъчеше да задържи разтърсилите гърдите му ридания.

Директорът, оня, който бе показал на Нехлюдов женското отделение, очевидно заинтересуван от него, влезе в това отделение и като видя Нехлюдов далеч от решетката, попита го защо не говори с тая, за която бе дошъл. Нехлюдов се изсекна и като се мъчеше да има спокоен вид, се овладя и каза:

— Не мога да говоря през решетката, нищо не се чува.

Директорът се замисли.

— Добре тогава, може да я изведат за малко тук. Маря Карловна! — обърна се той към надзирателката. — Изведете Маслова отвън.

След миг от страничната врата излезе Маслова. Като се приближи с леки крачки до Нехлюдов, тя се спря и го погледна изпод вежди. Черните й коси се подаваха както оня ден на виещи се колелца, нездравото, подпухнало и бяло лице беше миловидно и съвсем спокойно; само лъскавочерните й разногледи очи особено блестяха изпод подпухналите клепачи.

— Тук може да говорите — каза директорът и отмина.

Нехлюдов се приближи до скамейката, поставена до стената.

Маслова погледна въпросително помощник-директора и после, като че учудена, вдигна рамене, тръгна подир Нехлюдов към скамейката и седна на нея редом с него, като си оправи полата.

— Знам, че не е лесно да ми простите — започна Нехлюдов, но пак се спря, почувствувал, че сълзите му пречат, — но ако не може вече да се поправи миналото, сега ще направя всичко, което мога. Кажете…

— Как ме намирате? — попита тя, без да отговаря на въпроса му, като го гледаше и сякаш не го гледаше с разногледите си очи.

„Боже мой! Помогни ми. Научи ме какво да правя!“ — казваше си Нехлюдов, като гледаше така промененото й, станало лошо лице.

— Преди два дни аз бях съдебен заседател — каза той, — когато ви съдеха. Не ме ли познахте?

— Не, не съм ви познала. Никак не ми беше до познаване. Пък и не гледах — отвърна тя.

— Нали имахте дете? — попита той и почувствува как лицето му почервеня.

— Слава богу, още тогава умря — кратко и злобно отвърна тя, отвръщайки очи от него.

— Как така, от какво?

— Аз самата бях болна, едва що не умрях — каза тя, без да повдига очи.

— Че как ви оставиха лелите?

— Кой ще държи горнична с дете? Щом забелязаха, веднага ме изпъдиха. Но какво ще говорим — нищо не помня, всичко съм забравила. Всичко онова е свършено.

— Не, не е свършено. Не мога да го оставя така. Поне сега искам да изкупя греха си.

— Няма какво да се изкупва; станалото — станало и всичко е минало — каза тя и което той никак не очакваше, изведнъж го погледна и се усмихна неприятно, примамливо и жалостно.

Маслова никак не очакваше да го види, особено сега и тук, и затова в първия миг появяването му я порази и я накара да си спомни онова, което никога не си спомняше. В първия миг тя смътно си спомни за оня нов чуден свят на чувства и мисли, който й беше открил прелестният момък, влюбен в нея и любим от нея, и после за непонятната му жестокост и за цялата редица унижения, страдания, които последваха след това вълшебно щастие и възникнаха от него. И й стана болно. Но без да има сили да си изясни това, тя и сега постъпи както винаги: пропъди от себе си тия спомени и се помъчи да ги покрие с особената мъгла на развратния живот; точно тъй направи тя и сега. В първия миг тя свърза седящия сега пред нея човек с онзи младеж, когото някога беше обичала, но после, като видя, че това й причинява болка, скъса тази връзка. Сега този чисто облечен, охранен господин с напарфюмирана брада не беше за нея оня Нехлюдов, когото тя беше обичала, а само един от ония хора, които, когато имаха нужда, се ползуваха от създания като нея и тези създания като нея трябваше да ги използуват колкото се може по-изгодно за себе си. И затова тя му се усмихна примамливо. Помълча, като обмисляше с какво би могла да го използува.

— Всичко онова е свършено — каза тя. — Ето сега ме осъдиха на каторга. — И устните й затрепераха, когато изрече тая страшна дума.

— Аз знаех, бях убеден, че вие не сте виновна — каза Нехлюдов.

— То се знае, че съм невинна. Да не съм някоя крадла или обирница? У нас в затвора казват, че всичко зависело от адвоката — продължаваше тя. — Казват, че трябва да се подаде жалба. Само че струвало скъпо, казват…

— Да, непременно — каза Нехлюдов, — аз вече се обърнах към адвокат…

— Не бива да се жалят пари, да се вземе добър — каза тя.

— Ще направя всичко възможно.

Настъпи мълчание.

Тя се усмихна пак така.

— Искам да ви помоля… за пари, ако може. Не много… десет рубли, повече не трябват — изведнъж каза тя.

— Да, да — сконфузено каза Нехлюдов и се пипна за портфейла.

Тя бърже погледна към директора, който ходеше назад-напред из стаята.

— Не ги давайте пред него, а когато се отдалечи, инак ще ми ги вземат.

Нехлюдов извади портфейла си, щом директорът се обърна, но не успя да подаде десетрублевата банкнота, когато директорът пак се обърна с лице към тях. Той стисна парите в ръка.

„Че това е мъртва жена“ — мислеше Нехлюдов, загледан в това някога мило, а сега осквернено подпухнало лице с ярък, лош блясък в черните разногледи очи, които следяха директора и ръката на Нехлюдов със стиснатата банкнота. И за миг го обзе колебание.

Същият изкусител, който говореше миналата нощ, заговори пак в душата на Нехлюдов, стараейки се както винаги да го изведе от въпросите какво трябва да прави — на въпроса, какво ще излезе от постъпките му и кое е полезно.

„Нищо няма да направя с тази жена — казваше този глас, — само ще окача на шията си камък, който ще ме удави и ще ми попречи да бъда полезен за другите. Да й дам пари, всичко, което имам, да се сбогувам с нея и да ликвидирам завинаги!“ — помисли си той.

Но веднага почувствува, че сега, в този миг, става най-важното нещо в душата му, че вътрешният му живот стои в тоя миг като на колебливи везни, които с най-малко усилие могат да се наведат на едната или на другата страна. И той направи това усилие, като извика оня бог, когото вчера усети в душата си; и бог веднага му отвърна. Той реши да й каже веднага всичко.

— Катюша! Аз дойдох при теб да ти искам прошка, а ти не ми отговори дали си ми простила, дали ще ми простиш някога — каза той, като премина изведнъж на „ти“.

Тя не го слушаше, а гледаше ту към ръката му, ту към директора. Когато директорът се обърна, тя бързо протегна ръка към Нехлюдов, взе банкнотата и я скри в колана.

— Чудни работи приказвате — продума тя, като се усмихна, както му се стори, презрително.

Нехлюдов чувствуваше, че в нея има нещо просто враждебно към него, което я защищаваше такава, каквато бе сега, и му пречеше да проникне в сърцето й.

Но чудно нещо, това не само не го отблъскваше, но още повече го привличаше към нея, с някаква особена, нова сила. Той чувствуваше, че е длъжен да я събуди духовно, че това е страшно мъчно, но самата трудност на тази задача го привличаше. Сега той изпитваше към нея такова чувство, каквото преди никога не беше изпитвал нито към нея, нито към когото и да било, в което нямаше нищо лично: не искаше от нея нищо за себе си, искаше само тя да престане да бъде такава, каквато беше сега — да се пробуди и стане такава, каквато беше по-рано.

— Катюша, защо говориш така! Нали те познавам, помня те каква беше тогава, в Паново…

— Какво да си спомняме миналото — сухо каза тя.

— Спомням си, за да изтрия, да изкупя греха си, Катюша — започна той и вече искаше да й каже, че ще се ожени за нея, но срещна погледа й и прочете в него нещо тъй страшно и грубо, отблъскващо, че не можа да се доизкаже.

В това време посетителите почнаха да излизат. Директорът се приближи до Нехлюдов и каза, че времето за свиждане е минало. Маслова стана в покорно очакване на нареждането.

— Прощавайте, имам още много да ви кажа, но както виждате, сега не може — каза Нехлюдов и протегна ръка. — Ще дойда пак.

— Вие май всичко казахте…

Тя му протегна ръка, но не стисна неговата.

— Не, ще се помъча да ви видя пак, когато ще можем да поговорим, и тогава ще ви кажа нещо много важно, което трябваше да ви кажа — продума Нехлюдов.

— Защо не, елате — каза тя, като се усмихна с оная усмивка, с която се усмихваше на мъжете, на които искаше да се хареса.

— Вие сте ми по-близка от сестра — каза Нехлюдов.

— Чудно — повтори тя и като поклащаше глава, мина зад решетката.