Лев Толстой
Възкресение (109)

VIII

Етапното комендантство беше разположено също тъй, както и всички етапни и подетапни комендантства по сибирския път; в двора, заграден със заострени колове, имаше три едноетажни здания. В едното, най-голямото, с решетки на прозорците, се помещаваха затворниците, в другото — конвойната команда, в третото — офицерът с канцеларията. Сега и в трите здания светеха лампи, които както винаги, особено тук, примамливо обещаваха нещо хубаво, удобно между осветените стени. Пред вратите на зданията горяха фенери, още пет-шест фенера горяха и край стените, като осветяваха двора. Подофицерът преведе Нехлюдов по една дъска към вратата на най-малкото здание. Изкачили три стъпала, той го пусна пред себе си в осветено с лампичка, умирисано на дим антре. Пред печката войник с груба риза и връзка и черни панталони, само с един ботуш с жълт кончов, раздухваше, наведен, самовар с кончова на другия си ботуш. Като видя Нехлюдов, войникът остави самовара, сне мушамата от Нехлюдов и влезе във вътрешната стая.

— Дойде, ваше благородие.

— Да влезе — чу се сърдит глас.

— Влезте през тази врата — каза войникът и веднага се зае пак със самовара.

Във втората стая, осветена с висяща лампа, до маса, върху която имаше останки от вечеря и две бутилки, седеше офицер в австрийска куртка, прилепнала към широките му гърди и рамене, с големи руси мустаци и доста червено лице. В топлата стая освен на тютюнев дим миришеше още на някакъв силен, лош парфюм. Като видя Нехлюдов, офицерът се понадигна и някак насмешливо и подозрително изгледа влезлия.

— Какво обичате? — каза той и недочакал отговора, викна към вратата: — Бернов, какво става със самовара, ще го приготвиш ли най-после?

— Ей сегичка.

— Ще ти дам аз едно ей сегичка, та има да ме помниш! — извика офицерът и очите му светнаха.

— Ида — извика войникът и влезе със самовара.

Нехлюдов почака, докато войникът нареди самовара (офицерът го следеше с малките си зли очи, като че се прицелваме къде да го удари). Когато самоварът беше сложен, офицерът попари чай, после извади от шкафа четириъгълно шишенце с коняк и бисквити „Алберт“. Като нареди всичко на масата, той отново се обърна към Нехлюдов:

— И тъй, с какво мога да ви услужа?

— Бих ви помолил за свиждане с една затворничка — каза Нехлюдов, без да сяда.

— Политическа ли е? Това е забранено от закона — каза офицерът.

— Не е политическа — каза Нехлюдов.

— Но моля, седнете — каза офицерът.

Нехлюдов седна.

— Тя не е политическа, но по моя молба висшето началство й разреши да върви с политическите…

— А, знам — прекъсна го офицерът. — Малката, черничката? Защо не, може. Бихте ли запушили?

Той сложи пред Нехлюдов кутия с папироси и като наля грижливо две чаши, предложи едната от тях на Нехлюдов.

— Моля — каза той.

— Благодаря ви, бих искал да я видя…

— Нощта е дълга. Имате време. Ще заповядам да ви я извикат.

— А не може ли, без да я викате, да ме пуснете в помещението? — каза Нехлюдов.

— При политическите? Не е законно.

— Няколко пъти са ме пущали. Може би се боите, че ще им предам нещо, но аз бих могъл да го предам и чрез нея.

— Да, но нея ще я обискират — каза офицерът и се засмя с неприятен смях.

— Тогава обискирайте мен.

— Е, и без това ще минем — каза офицерът, като поднасяше отвореното шишенце към чашата на Нехлюдов. — Ще позволите ли? Е, както обичате, като живееш в тоя Сибир, се радваш от все сърце на всеки интелигентен човек. Нали виждате, службата ни е мъчителна. А когато човек е свикнал с друго, много е тежко. За такива като мен мислят — конвоен офицер означава груб човек, необразован, а не мислят, че човек може да е роден за съвсем друго.

Червеното лице на този офицер, парфюмът му, пръстенът и особено неприятният смях бяха крайно противни на Нехлюдов, но той и сега, както през цялото време на пътуването, се намираше в онова сериозно и внимателно душевно състояние, в което не си позволяваше да се държи лекомислено и презрително с когото и да било и смяташе за нужно да говори „направо“ с всеки, както определяше сам това отношение. Като изслуша офицера и разбра душевното му състояние в смисъл, че на него му тежи да участвува в измъчването на подвластните му хора, той каза сериозно:

— Мисля, че при вашата служба можете да намерите утеха в това да облекчавате страданията на хората — каза той.

— Какви страдания? Това е такъв народ…

— Какъв народ? — каза Нехлюдов. — Народ като народ. А има и невинни.

— Разбира се, има ги всякакви. Разбира се, съжалява ги човек. Другите не пропущат нищо, а аз, дето мога, мъча се да ги облекча. По-добре аз да пострадам, отколкото те. Другите, щом забележат нещо — веднага по закона, дори и стрелят, а аз ги жаля. Ще заповядате ли? Хапнете си — каза той, като наливаше още чай. — Каква е тя собствено, жената, която искате да видите? — попита той.

— Тя е една нещастница, която попаднала в публичен дом и там я обвинили несправедливо в отравяне, а тя е много добра жена — каза Нехлюдов.

Офицерът поклати глава.

— Да, случва се. В Казан, да ви кажа, имаше една, Ема я казваха. Родом унгарка, а очите й същински персийски — продължаваше той, безсилен да сдържи усмивката си при тоя спомен. — Обличаше се с такъв шик, просто като графиня…

Нехлюдов прекъсна офицера и се върна към предишния разговор.

— Аз мисля, че вие можете да облекчите положението на такива хора, докато са под ваша власт. И в това, сигурен съм, бихте намерили голяма радост — каза Нехлюдов, като се мъчеше да произнася думите колкото се може по-разбрано, както се говори с чужденци или деца.

Офицерът гледаше Нехлюдов с лъскащи очи и очевидно чакаше с нетърпение кога ще свърши, за да продължи разказа си за унгарката с персийските очи, която очевидно занимаваше живо въображението му и поглъщаше цялото му внимание.

— Да, наистина, това е така — каза той. — Аз ги жаля. Само че исках да ви разправя за тази Ема. Какво правеше само…

— Това не ме интересува — възрази Нехлюдов — и ще ви кажа искрено, че макар преди сам да бях друг, сега ненавиждам такова отношение към жените.

Офицерът погледна изплашено Нехлюдов.

— Не обичате ли още един чаец? — каза той.

— Не, благодаря.

— Бернов! — извика офицерът. — Придружи господина до Вакулов, кажи му да го пусне в отделната килия на политическите, може да остане там до проверката.