Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Воскресение, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,6 (× 34 гласа)

Информация

Сканиране
noisy (2010 г.)
Разпознаване и начална корекция
dodolion (2011 г.)
Корекция и форматиране
zelenkroki (2012 г.)

Издание:

Лев Н. Толстой. Възкресение

Руска. Второ издание

Редакционна колегия: Александър Муратов, Ангел Тодоров, Атанас Далчев, Богомил Райнов, Божидар Божилов, Васил Колевски, Владимир Филипов, Георги Димитров — Гошкин, Димитър Методиев, Димитър Стоевски, Емил Георгиев, Ефрем Карамфилов, Здравко Петров, Иван Цветков, Лиляна Стефанова, Любомир Тенев, Людмила Стефанова, Николай Антонов, Нино Николов, Петър Динеков, Светозар Златаров, Симеон Русакиев, Славчо Васев, Стефан Дичев, Стефан Станчев

Художествено оформление: Иван Кьосев

Литературна група IV

Редактор: Лиляна Ацева

Художник: Стефан Марков

Художник-редактор: Ясен Васев

Техн. редактор: Олга Стоянова

Коректори: Лидия Стоянова, Радослава Маринович

Издател: ДИ „Народна култура“

Излязла от печат: април 1976

Брой страници: 488

Печатни коли: 30 1/2

Издателски коли: 25,62

Формат: 84×108/32

Тираж: 70125

Преводач: Людмил Стоянов

ДПК „Димитър Благоев“, ул. Ракитин 2

 

Л. Н. Толстой

Воскресение

роман

Собрание сочинений в 14 томах. (т. 13)

Издательство: „Художественная литература“.

Москва 1964

Забележки: И в двете хартиени издания — второ и трето, „Народна култура“, 1976 г. и 1980 г. са отпечатали, че руското издание от 1964 г. е от 14 тома, може да е техническа грешка вместо 20 тома. В първото издание от 1956 г., „Народна култура“, е посочено „Дадена за печат: 11.VI.1956, преведе от руски: Людмил Стоянов“, затова посочвам година на превода 1955–1956, нямам други данни за превода. (Бел. zelenkroki)

История

  1. — Добавяне

VIII

Етапното комендантство беше разположено също тъй, както и всички етапни и подетапни комендантства по сибирския път; в двора, заграден със заострени колове, имаше три едноетажни здания. В едното, най-голямото, с решетки на прозорците, се помещаваха затворниците, в другото — конвойната команда, в третото — офицерът с канцеларията. Сега и в трите здания светеха лампи, които както винаги, особено тук, примамливо обещаваха нещо хубаво, удобно между осветените стени. Пред вратите на зданията горяха фенери, още пет-шест фенера горяха и край стените, като осветяваха двора. Подофицерът преведе Нехлюдов по една дъска към вратата на най-малкото здание. Изкачили три стъпала, той го пусна пред себе си в осветено с лампичка, умирисано на дим антре. Пред печката войник с груба риза и връзка и черни панталони, само с един ботуш с жълт кончов, раздухваше, наведен, самовар с кончова на другия си ботуш. Като видя Нехлюдов, войникът остави самовара, сне мушамата от Нехлюдов и влезе във вътрешната стая.

— Дойде, ваше благородие.

— Да влезе — чу се сърдит глас.

— Влезте през тази врата — каза войникът и веднага се зае пак със самовара.

Във втората стая, осветена с висяща лампа, до маса, върху която имаше останки от вечеря и две бутилки, седеше офицер в австрийска куртка, прилепнала към широките му гърди и рамене, с големи руси мустаци и доста червено лице. В топлата стая освен на тютюнев дим миришеше още на някакъв силен, лош парфюм. Като видя Нехлюдов, офицерът се понадигна и някак насмешливо и подозрително изгледа влезлия.

— Какво обичате? — каза той и недочакал отговора, викна към вратата: — Бернов, какво става със самовара, ще го приготвиш ли най-после?

— Ей сегичка.

— Ще ти дам аз едно ей сегичка, та има да ме помниш! — извика офицерът и очите му светнаха.

— Ида — извика войникът и влезе със самовара.

Нехлюдов почака, докато войникът нареди самовара (офицерът го следеше с малките си зли очи, като че се прицелваме къде да го удари). Когато самоварът беше сложен, офицерът попари чай, после извади от шкафа четириъгълно шишенце с коняк и бисквити „Алберт“. Като нареди всичко на масата, той отново се обърна към Нехлюдов:

— И тъй, с какво мога да ви услужа?

— Бих ви помолил за свиждане с една затворничка — каза Нехлюдов, без да сяда.

— Политическа ли е? Това е забранено от закона — каза офицерът.

— Не е политическа — каза Нехлюдов.

— Но моля, седнете — каза офицерът.

Нехлюдов седна.

— Тя не е политическа, но по моя молба висшето началство й разреши да върви с политическите…

— А, знам — прекъсна го офицерът. — Малката, черничката? Защо не, може. Бихте ли запушили?

Той сложи пред Нехлюдов кутия с папироси и като наля грижливо две чаши, предложи едната от тях на Нехлюдов.

— Моля — каза той.

— Благодаря ви, бих искал да я видя…

— Нощта е дълга. Имате време. Ще заповядам да ви я извикат.

— А не може ли, без да я викате, да ме пуснете в помещението? — каза Нехлюдов.

— При политическите? Не е законно.

— Няколко пъти са ме пущали. Може би се боите, че ще им предам нещо, но аз бих могъл да го предам и чрез нея.

— Да, но нея ще я обискират — каза офицерът и се засмя с неприятен смях.

— Тогава обискирайте мен.

— Е, и без това ще минем — каза офицерът, като поднасяше отвореното шишенце към чашата на Нехлюдов. — Ще позволите ли? Е, както обичате, като живееш в тоя Сибир, се радваш от все сърце на всеки интелигентен човек. Нали виждате, службата ни е мъчителна. А когато човек е свикнал с друго, много е тежко. За такива като мен мислят — конвоен офицер означава груб човек, необразован, а не мислят, че човек може да е роден за съвсем друго.

Червеното лице на този офицер, парфюмът му, пръстенът и особено неприятният смях бяха крайно противни на Нехлюдов, но той и сега, както през цялото време на пътуването, се намираше в онова сериозно и внимателно душевно състояние, в което не си позволяваше да се държи лекомислено и презрително с когото и да било и смяташе за нужно да говори „направо“ с всеки, както определяше сам това отношение. Като изслуша офицера и разбра душевното му състояние в смисъл, че на него му тежи да участвува в измъчването на подвластните му хора, той каза сериозно:

— Мисля, че при вашата служба можете да намерите утеха в това да облекчавате страданията на хората — каза той.

— Какви страдания? Това е такъв народ…

— Какъв народ? — каза Нехлюдов. — Народ като народ. А има и невинни.

— Разбира се, има ги всякакви. Разбира се, съжалява ги човек. Другите не пропущат нищо, а аз, дето мога, мъча се да ги облекча. По-добре аз да пострадам, отколкото те. Другите, щом забележат нещо — веднага по закона, дори и стрелят, а аз ги жаля. Ще заповядате ли? Хапнете си — каза той, като наливаше още чай. — Каква е тя собствено, жената, която искате да видите? — попита той.

— Тя е една нещастница, която попаднала в публичен дом и там я обвинили несправедливо в отравяне, а тя е много добра жена — каза Нехлюдов.

Офицерът поклати глава.

— Да, случва се. В Казан, да ви кажа, имаше една, Ема я казваха. Родом унгарка, а очите й същински персийски — продължаваше той, безсилен да сдържи усмивката си при тоя спомен. — Обличаше се с такъв шик, просто като графиня…

Нехлюдов прекъсна офицера и се върна към предишния разговор.

— Аз мисля, че вие можете да облекчите положението на такива хора, докато са под ваша власт. И в това, сигурен съм, бихте намерили голяма радост — каза Нехлюдов, като се мъчеше да произнася думите колкото се може по-разбрано, както се говори с чужденци или деца.

Офицерът гледаше Нехлюдов с лъскащи очи и очевидно чакаше с нетърпение кога ще свърши, за да продължи разказа си за унгарката с персийските очи, която очевидно занимаваше живо въображението му и поглъщаше цялото му внимание.

— Да, наистина, това е така — каза той. — Аз ги жаля. Само че исках да ви разправя за тази Ема. Какво правеше само…

— Това не ме интересува — възрази Нехлюдов — и ще ви кажа искрено, че макар преди сам да бях друг, сега ненавиждам такова отношение към жените.

Офицерът погледна изплашено Нехлюдов.

— Не обичате ли още един чаец? — каза той.

— Не, благодаря.

— Бернов! — извика офицерът. — Придружи господина до Вакулов, кажи му да го пусне в отделната килия на политическите, може да остане там до проверката.